Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (133)

132.
Прекъснатият кръг

Работех в продължение на повече от час, когато слънцето накрая надникна над върховете на дърветата и започна да изпарява росата от тревата. Бях намерил един плосък камък и го използвах като импровизирана наковалня, на която да чукам една резервна подкова, за да променя формата й. Над огъня вреше котле с овес.

Тъкмо довършвах подковата, когато с крайчеца на окото си забелязах движение. Беше Крин, която надничаше зад ъгъла на фургона. Предположих, че се е събудила от звука на желязото, което чуках.

— О, господи. — Тя закри устата си с ръка и направи няколко несигурни крачки иззад фургона. — Ти си ги убил.

— Да — простичко отвърнах аз и гласът ми прозвуча мъртвешки в ушите ми.

Очите на Крин огледаха тялото ми от горе до долу и се втренчиха в разкъсаната ми и окървавена риза.

— Ти… — Гласът й заседна в гърлото и тя преглътна. — Ти добре ли си?

Кимнах мълчаливо. Когато накрая събрах кураж, за да огледам раната си, открих, че наметалото на Фелуриан беше спасило живота ми. Вместо да ме изкорми, ножът на Алег беше направил само дълга и плитка драскотина по корема ми. Освен това беше съсипал и една хубава риза, но като се имаше предвид всичко, което се бе случило, едва ли можех да съжалявам за това.

Огледах подковата, след което използвах влажен кожен ремък, за да я завържа здраво към края на един дълъг прав клон. Свалих котлето с овес от огъня и хвърлих подковата в жарта.

След като се посъвзе от шока, Крин бавно се приближи, като гледаше към редицата от тела от другата страна на огъня. Не бях направил нищо друго, освен да ги подредя в горе-долу права линия. Гледката не беше приятна. Труповете бяха изцапани с кръв и раните им зееха грозно. Крин ги погледна така, сякаш се страхуваше, че могат отново да се раздвижат.

— Какво правиш? — попита тя накрая.

В отговор извадих вече нагорещената подкова от жарта на огъня и се приближих до най-близкото тяло. Беше това на Тим. Притиснах нажеженото желязо към опаката страна на останалата му ръка. Кожата започна да пуши и съска и залепна за метала. Малко след това отдръпнах подковата, като оставих върху бялата му кожа черен белег от изгаряне. Прекъснат кръг. Върнах се при огъня и започнах да нагрявам желязото отново.

Крин стоеше безмълвно, твърде стресната, за да реагира нормално. Макар да предполагам, че едва ли съществува нормална реакция на ситуация като тази. Но тя не се разкрещя, нито побягна, както очаквах, че може би ще стори. Просто погледна прекъснатия кръг и повтори:

— Какво правиш?

Когато накрая заговорих, гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши.

— Всички от Едема Рух са едно семейство — обясних аз, — като затворен кръг. Няма значение дали някои от нас са непознати за останалите, ние въпреки това сме семейство, въпреки това сме близки. Трябва да бъдем такива, защото винаги сме чужди, където и да отидем. Малко сме и хората ни мразят. Имаме закони, правила, които да следваме. Когато един от нас направи нещо, което не може да бъде поправено или простено, ако е застрашил безопасността и честта на Едема Рух, той бива убит и белязан с прекъснатия кръг, за да е ясно, че вече не е един от нас. Рядко се налага това да се прави.

Извадих желязото от огъня и отидох при следващото тяло — това на Ото. Притиснах го на обратната страна на дланта му и се заслушах в съскащия звук.

— Тези хора не бяха Едема Рух. Но се преструваха на такива. Правеха неща, които никой Едема не би направил, затова искам да съм сигурен, че светът знае, че те не са били част от нашето семейство. Рух не правят нещата, които тези мъже и жени са правили.

— Но фургоните — възрази тя, — инструментите.

— Те не бяха Едема Рух — твърдо настоях аз. — Вероятно дори не са били и истинска трупа, а просто шайка крадци, които са избили група на Рух и са се опитали да заемат местата им.

Крин погледна телата и после отново насочи погледа си към мен.

— Значи си ги убил, задето се преструват на Едема Рух?

— Че се преструват на Едема Рух ли? Не. — Сложих отново подковата в огъня. — За това, че са избили трупата на Рух и са откраднали фургоните им? Да. За онова, което са сторили с теб? Да.

— Но ако не са Рух… — Крин погледна ярко боядисаните фургони. — Как?

— И аз самият съм любопитен за това — отвърнах аз.

Извадих отново прекъснатия кръг от огъня, отидох до Алег и притиснах желязото върху дланта му.

Фалшивият член на трупа трепна и сякаш се разбуди.

— Той не е мъртъв! — изпищя Крин.

Бях огледал раната преди това.

— Мъртъв е — студено я уверих аз. — Просто още не е спрял да мърда. — Обърнах се и го погледнах в очите. — Какво ще кажеш, Алег? Как се сдобихте с тези два фургона на Едема?

— Долно копеле на Рух! — наруга ме той със замаян и предизвикателен вид.

— Да — казах аз. — Такъв съм. А ти не си. И така, как научи знаците и обичаите на моето семейство?

— Как разбра? — попита той. — Знаехме думите и ръкостискането. Знаехме за водата и виното и за песните преди вечеря. Как разбра?

— Мислехте си, че ще можете да ме измамите? — извиках аз и усетих как гневът в мен се стяга като пружина. — Това е моето семейство! Как бих могъл да не го познавам? Рух не правят онова, което вие сте сторили. Рух не крадат и не отвличат момичета.

Алег поклати глава с подигравателна усмивка. По зъбите му имаше кръв.

— Всеки знае какви неща вършите вие.

Гневът ми избухна.

— Всички мислят, че ни познават! Мислят си, че слуховете и истината са едно и също нещо! Рух не правят такива неща! — Размахах бясно ръце наоколо. — Хората мислят тези неща само заради такива като теб! — Гневът ми избликна още по-яростно и аз осъзнах, че крещя. — Сега ми кажи каквото искам да знам или дори и бог ще заплаче, като чуе какво ще сторя с теб!

Алег пребледня и му се наложи да преглътне, за да възвърне гласа си.

— Имаше един старец и още няколко други музиканти. Половин година пътувах с тях като охрана. Накрая те ме приеха в групата си. — Той се задъха и отвори широко уста, опитвайки се да си поеме въздух.

— Тогава ти ги изби.

Беше казал достатъчно.

Алег енергично поклати глава.

— Не… бяхме нападнати, докато пътувахме — той немощно посочи останалите тела. — Те ни изненадаха. Избиха останалите музиканти, но мен просто ме… зашеметиха.

Погледнах редицата от трупове и почувствах как гневът ми пламна отново, макар това вече да ми бе известно. Нямаше друг начин тези хора да се сдобият с два фургона на Едема с непокътнати знаци върху тях.

Алег заговори отново:

— След това им показах… как да се държат като трупа. — Болката го накара да преглътне мъчително. — Хубав живот.

Извърнах поглед отвратен. Донякъде той наистина беше един от нас. Осиновен от семейството ни. Сега, когато бях научил това, то само правеше нещата десет пъти по-лоши от преди. Мушнах отново подковата в жарта на огъня и докато тя се нагряваше, погледнах момичето. Вперила поглед в Алег, очите й бяха станали твърди като кремък.

Макар да не бях сигурен дали трябваше да го правя, й подадох дамгата. Лицето й стана сурово и тя я взе.

Изглежда, Алег така и не разбра какво предстоеше да се случи, докато тя не допря нажеженото желязо до гърдите му. Той изпищя и започна да се гърчи, но не му достигаше сила да се измъкне и тя силно притисна печата към него. Направи гримаса, докато той слабо се съпротивляваше, и очите й се изпълниха със сълзи на гняв.

След една дълга минута отдръпна желязото и се изправи, като плачеше тихо. Оставих я на спокойствие.

Алег вдигна очи към нея и някак успя да възвърне гласа си.

— А, момиче, прекарахме си добре заедно, нали? — рече той, Крин спря да плаче и го погледна, а той продължи: — Не…

Изритах го здраво в ребрата, преди да успее да каже нещо друго. Той безмълвно се сви от болка и след това изплю кръв срещу ми. Изритах го още веднъж и тялото му се отпусна неподвижно.

Тъй като не знаех какво друго да направя, взех дамгата и започнах да я нагрявам отново.

Настъпи продължително мълчание.

— Ели още ли спи? — попитах аз.

Крин кимна.

— Мислиш ли, че би й помогнало, ако види това?

Тя се замисли и избърса лицето си с ръка.

— Не мисля — накрая отвърна тя. — Не мисля, че точно сега би могла да го види. Не е добре с главата.

— И двете ли сте от Левиншир? — попитах аз, за да избегна ново неловко мълчание.

— Фермата на моето семейство се намира малко на север от Левиншир — отвърна момичето. — Бащата на Ели е кмет.

— Кога дойдоха тези в града ви? — попитах аз, докато слагах печата върху поредната ръка. Сладникавата миризма на изгоряла плът ставаше все по-силна.

— Кой ден сме?

Пресметнах наум.

— Фелинг.

— Дойдоха в града на Тхеден. — Тя направи пауза. — Преди цели пет дни? — каза тя с невярващ глас. — Радвахме се на възможността да изгледаме някоя пиеса и да научим новините. Да послушаме малко музика. — Сведе поглед. — Лагерът им беше в източния край на града. Когато отидох да ми предскажат съдбата, те ми казаха да се върна по-късно през нощта. Изглеждаха толкова приятелски настроени, толкова вълнуващи. — Крин погледна към фургоните. — Когато отидох, те всички бяха насядали край огъня. Пяха ми песни. Старицата ми даде някакъв чай. Изобщо не се замислих… Искам да кажа… тя изглеждаше като баба ми. — Очите й се спряха върху тялото на старицата и след това се отместиха встрани. — След това не знам какво се случи. Събудих се в тъмнината, в един от фургоните. Бях вързана и… — Гласът й леко трепна, тя разсеяно разтри китките си и след това погледна назад към палатката. — Предполагам, че и Ели е получила същата покана.

Довърших дамгосването на ръцете им. Имах намерение да сложа печата и на лицата им, но желязото се нагряваше твърде бавно в огъня и бързо почувствах умора. Изобщо не бях спал и гневът, който толкова дълго бе пламтял в мен, вече едва тлееше, оставяйки ме студен и безчувствен.

Посочих котлето с овес, което бях свалил от огъня.

— Гладна ли си?

— Да — отвърна тя, след което стрелна с поглед труповете. — Не.

— И аз също. Отиди да събудиш Ели и можем да ви отведем у дома.

Крин се затича към палатката. След като тя се скри вътре, аз се обърнах към редицата от трупове.

— Някой възразява ли срещу моето напускане на трупата? — попитах аз.

Никой от тях не го направи. И така, аз си тръгнах.