Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (122)

121.
Когато думите са безполезни

Беше доста късно през нощта, когато приближих къщата на Вашет, но през прозореца й проблясваше светлина на свещ. Не се съмнявах, че би ме убила или осакатила за доброто на Адемре, но тя беше преди всичко предпазлива. Преди това цяла нощ щеше да обмисля как да постъпи.

Когато тихо почуках на вратата й, ръцете ми бяха празни. Малко след това тя отвори. Все още бе облечена в червените си наемнически дрехи, но беше махнала по-голямата част от копринените връзки, които ги пристягаха към тялото й. Очите й бяха уморени.

Щом ме видя, стисна устни и аз знаех, че ако заговоря, ще откаже да ме слуша. Затова направих жест за настойчива молба и отстъпих извън светлината и назад към мрака. Дотогава вече я бях опознал достатъчно добре, за да съм сигурен, че ще прояви любопитство. Когато отстъпих, тя присви подозрително очи, но след миг колебание ме последва. Не взе меча със себе си.

Нощта беше ясна и лунният сърп осветяваше пътя ни. Поведох я нагоре по хълмовете, далеч от училището, далеч от разхвърляните къщи и магазини на Хаерт.

Вървяхме близо два километра, преди да стигнем до мястото, което бях избрал. Малка горичка, където една висока камара щеше да попречи какъвто и да е шум да достигне обратно до спящия град.

Лунната светлина се процеждаше през дърветата и разкриваше тъмните очертания на малко празно пространство, закътано между камъните. Там имаше две дървени пейки. Хванах нежно ръката на Вашет и я отведох да седне на едната.

С бавни движения се пресегнах към дълбоката, защитена от вятъра сянка на близкото дърво и взех своя шаед. Внимателно го окачих върху един нисък клон, така че да увисне между двама ни като тъмна завеса.

След това седнах на другата пейка и се наведох към закопчалките на калъфа на лютнята. Докато ги щраках, инструментът издаваше хармонично звънтене, сякаш нетърпелив да се освободи.

Извадих го и засвирих тихо.

Бях пъхнал парче плат в корпуса на лютнята, за да смекча звука, тъй като не исках да се разнесе над скалистите хълмове. Освен това бях оплел малко от червения конец между струните — донякъде, за да не звънтят твърде силно, и донякъде в отчаяна надежда, че той може да ми донесе късмет.

Започнах с „В селската ковачница“. Не пеех, защото се безпокоях, че Вашет ще се обиди, ако отида твърде далеч. Но дори и без думи тази песен е като ридание. Това е музика, която разказва за празни стаи, студено легло и загубата на любовта.

Без да правя пауза, продължих с „Теменужката чака да й дойде времето“, а след това и с „Вятърът духа на запад, към дома“. Последната песен беше любимата на майка ми и аз заплаках.

След това изсвирих песента, която се крие в центъра на моята същност — онази безсловесна музика, която е спотаена в тайните места на сърцето ми. Изсвирих я внимателно, като бавно и тихо дърпах струните в тъмното мъртвило на нощта. Иска ми се да мога да кажа, че тази песен е радостна, че е нежна и ведра, но тя не е такава.

Накрая спрях да свиря. Върховете на пръстите ми пареха и ме боляха. Беше минал цял месец, откакто бях свирил за последен път, и кожата им беше загубила твърдостта и безчувствеността си.

Вдигнах очи и видях, че Вашет е дръпнала шаеда ми встрани и ме наблюдава. Луната беше увиснала зад гърба й и не можех да видя изражението върху лицето й.

— Ето защо нямам ножове вместо ръце, Вашет — тихо казах аз. — Това съм аз, какъвто съм.