Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (22)

21.
Работа на парче

Болката в колената ми попречи да спя добре тази нощ. Така че когато в прозореца ми се появиха първите бледи отблясъци на зората, аз се отказах от съня, облякох се и бавно и мъчително отидох до покрайнините на града, за да потърся кора от върба, която да дъвча. По пътя открих още няколко нови натъртвания, които не бях видял миналата нощ.

Ходенето беше истинска агония, но бях доволен, че съм излязъл в ранния сутрешен сумрак, когато улиците са още пусти. Със сигурност щеше доста да се говори за суматохата в „Златното пони“ от миналата нощ. Ако някой ме видеше да куцам, щеше много лесно да стигне до правилния извод.

За щастие от разходката сковаността в краката ми отслабна, а върбовата кора смекчи болката. Когато слънцето изгря напълно, вече се чувствах достатъчно добре да се появя на обществено място. И така, отправих се към Рибарника, като се надявах да получа няколко часа работа на парче, преди да дойде време за „симпатията за експерти“. Трябваше да започна да изкарвам пари за таксата за обучение за следващия семестър и за заема от Деви, както и за превръзки и за нова риза.

* * *

Когато пристигнах в Ателието, Джаксим го нямаше, но познавах студента, който беше на негово място. Влязохме в Университета по едно и също време и леглата ни бяха в съседство за краткото време, което прекарах в Мюз. Харесвах го. Той не беше от благородниците, които се мотаеха безгрижно насам-натам и разчитаха на името и парите на своя род. Родителите му бяха търговци на вълна и той работеше, за да плаща таксата си за обучение.

— Базил — обърнах се към него аз, — мислех, че миналия семестър стана е’лир. Какво правиш в Ателието?

— Килвин ме хвана да добавям вода в киселината. — Той леко се изчерви от смущение.

— Това е в разрез с процедурата, е’лир Базил — казах аз със строг и по-нисък с една октава глас и поклатих глава. — Изобретателят трябва да е много внимателен във всичко, което прави.

Базил се ухили.

— Докарваш неговия акцент. — Той отвори регистъра. — Какво да ти дам?

— В момента не ми се занимава с нищо по-сложно от обикновена работа на парче — отвърнах аз. — Какво ще кажеш…

— Почакай — прекъсна ме Базил и погледна намръщено регистъра.

— Какво?

Той завъртя регистъра към мен и посочи.

— Срещу името ти има бележка.

Погледнах. Със странния детински почерк на Килвин бе написано следното: „Да не се дават материали или инструменти на ре’лар Квоте. Изпратете го при мен. Клвн.“

Базил ме погледна съчувствено.

— Ето ти вода в киселината — меко се пошегува той. — Да не би и ти да си забравил?

— Иска ми се да беше така — отвърнах аз, — тогава поне щях да знам какво става.

Базил неспокойно се огледа и каза с тих глас:

— Чуй ме, пак видях онова момиче.

— Какво? — глупаво примигнах срещу него аз.

— Момичето, което дойде да те търси тук — подсети ме той. — Спомняш ли си младата жена, търсеща червенокосия магьосник, който й е продал амулет?

— Тя е идвала отново? — Затворих очи и разтрих лицето си. — Само това ми липсваше сега.

Базил поклати глава.

— Не е влизала вътре — обясни той. — Поне аз не знам да го е правила. Но я видях няколко пъти отвън. Мотае се на двора. — Той махна с глава към южния изход на Рибарника.

— Каза ли на някого? — попитах аз.

Базил изглеждаше дълбоко засегнат.

— Не бих ти причинил такова нещо — отвърна той. — Но тя може да е говорила с някой друг. Наистина трябва да се отървеш от нея. Килвин ще започне да бълва змии и гущери, ако реши, че продаваш амулети.

— Не съм го правил — защитих се аз. — Нямам представа коя е тя. Как изглежда?

— Млада е — сви рамене Базил. — Не е сийлдиш. Мисля, че косата й е светла. Носи син плащ с вдигната качулка. Опитах се да поговоря с нея, но тя просто избяга.

— Чудесно, няма що — потрих челото си аз.

Базил сви рамене със съчувствие.

— Просто сметнах, че трябва да те предупредя. Ако тя влезе тук и пита за теб, ще трябва да кажа на Килвин. — Той направи извинителна физиономия. — Съжалявам, но и без това си имам достатъчно неприятности.

— Разбирам — отвърнах аз. — Благодаря за предупреждението.

* * *

Когато влязох в работилницата, веднага ми направи впечатление странното качество на светлината в залата. Първото нещо, което сторих, бе да погледна дали Килвин не е добавил нова лампа към внушителния брой стъклени сфери, висящи между покривните греди. Надявах се промяната на светлината да се дължи на нова лампа. Настроението на Килвин неизменно ставаше отвратително, когато някоя от лампите му внезапно угаснеше.

Докато оглеждах покривните греди, не видях нито една угаснала лампа. Отне ми доста време да осъзная, че странното осветление се дължи на полегатите лъчи на естествената слънчева светлина, която проникваше през ниските прозорци по източната стена. Обикновено идвах да работя по-късно през деня.

Толкова рано сутринта работилницата беше почти зловещо тиха. Огромната зала изглеждаше празна и безжизнена само с шепа студенти, които работеха по своите проекти. Това, в комбинация със странното осветление и неочакваното ми повикване от Килвин, ме накара да се чувствам доста неспокоен, докато пресичах помещението на път за кабинета на магистъра.

Въпреки ранния час малкото огнище в ъгъла на стаята на Килвин беше добре разпалено. Когато застанах на отворената врата, почувствах вълна от топлина. Усещането беше приятно след ранния зимен студ навън. Килвин стоеше с гръб към мен и духаше с духалото в постоянен ритъм.

Почуках силно на рамката на вратата, за да привлека вниманието му.

— Магистър Килвин? Току-що се опитах да си изпиша материали от Ателието. Някакъв проблем ли има?

— Ре’лар Квоте — хвърли ми поглед Килвин. — Ей сега ще дойда. Влизай.

Пристъпих в кабинета и затворих тежката врата след себе си. Ако се бях забъркал в неприятности, предпочитах никой друг да не го чуе.

Килвин продължи да духа с духалото още дълго време. Едва когато извади дълга тръба, разбрах, че не раздухваше огнището, за да кове метал, а се занимаваше със стъкларство. Със сръчно движение той изтегли едно топче разтопено стъкло от края на тръбата и след това се зае да раздува все по-нарастващ балон от него.

След минута стъклото загуби оранжевия си блясък.

— Духалото — нареди Килвин, без да ме поглежда, и сложи тръбата обратно в гърлото на пещта.

Побързах да се подчиня и задухах с духалото в равномерен ритъм, докато стъклото не заблестя отново в оранжево. Килвин ми махна да спра, извади го и отново дълго духа в тръбата, като въртеше стъклото, докато балонът стана голям като пъпеш.

Отново го сложи в пещта и аз започнах да помпам с духалото, без да чакам да ме подканят. След като повторихме тази процедура три пъти, целият се облях в пот. Дощя ми се да не бях затварял вратата на Килвин, но не исках да оставям духалото за времето, необходимо да я отворя отново.

Килвин, изглежда, не забелязваше горещината. Стъкленият балон стана голям колкото главата ми, а след това колкото тиква. Но на петия път, когато го извади от пещта и започна да го раздува, той провисна от края на тръбата, спука се и падна на пода.

— Кист, крайле, ен Коте — гневно изруга той и хвърли металната тръба, която остро иззвъня върху каменния под. — Краемет бреветан Аерин!

Сподавих внезапното си желание да се засмея. Моят сиару не беше много добър, но бях почти сигурен, че Килвин каза: „Лайна в брадата на бога!“

Подобният на мечка магистър дълго стоя с поглед, насочен към строшеното стъкло на пода. След това изпусна дълга и ядосана въздишка през носа си, свали очилата си и обърна поглед към мен.

— Три комплекта синхронизирани звънци, месинг — започна той без предисловие. — Един кран със стяга, желязо. Четири комина, желязо. Шест сифона, калай. Двайсет и два прозореца от двойно подсилено стъкло и различни други неща, изработени на парче.

Това беше списъкът на цялата работа, която бях свършил този семестър в Рибарника. Просто неща, които можех да направя и да продам на Ателието за бърза печалба.

— Доставя ли ти удоволствие тази работа, ре’лар Квоте? — погледна ме Килвин с тъмните си очи.

— Тези проекти са доста лесни, магистър Килвин — признах аз.

— Сега си ре’лар — каза той с глас, натежал от упрек. — Задоволяваш ли се да вървиш по най-лесния път и да правиш играчки за богатите безделници? На това ли искаш да посветиш времето си в Рибарника? На лесна за изпълнение работа?

Усетих капчици пот в косата си, които започнаха да се стичат по гърба ми.

— Малко се притеснявам да се захвана с нещо свое — оправдах се аз. — Не одобрихте модификациите, които направих в ръчната си лампа.

— Това са думи на страхливец — отсече Килвин. — Нима щом те смъмрят веднъж, вече не смееш да опитваш отново? — Той ме погледна. — Питам те отново, звънци и отливки — харесва ли ти тази работа, ре’лар Квоте?

— Харесва ми мисълта да си платя таксата за обучение за следващия семестър, магистър Килвин. — Потта се стичаше по лицето ми, опитах се да я забърша с ръкава си, но ризата ми вече бе подгизнала.

Хвърлих поглед към вратата на кабинета на Килвин.

— А самата работа? — подкани ме магистърът.

Тъмната кожа на челото му бе покрита с капчици пот, но като изключим това, явно горещината не го притесняваше.

— Истината ли искате, магистър Килвин? — попитах аз и се почувствах леко замаян.

— Ценя истината във всичко, ре’лар Квоте. — Той изглеждаше леко обиден.

— Истината е, че миналата година направих осем палубни фенера, магистър Килвин. Ако трябва да направя още един, предполагам, че може и да пукна от скука.

Килвин изпухтя с някакво подобие на смях и ми се усмихна широко.

— Добре. Така трябва да се чувства един ре’лар. — Той ме посочи с дебелия си пръст. — Умен си и имаш сръчни ръце. Очаквам от теб велики дела, а не скучна, робска работа. Направи нещо изобретателно и то ще ти докара повече пари от един фенер. И със сигурност повече от работата на парче. Нея я остави на е’лирите. — Той махна презрително към прозореца, който гледаше към работилницата.

— Ще се постарая, магистър Килвин — обещах аз, като гласът ми прозвуча далечно и слабо в собствените ми уши. — Имате ли против да отворя вратата, за да влезе малко свеж въздух?

Килвин изсумтя в знак на съгласие и аз направих крачка към вратата. Но краката не ме държаха и ми се виеше свят. Олюлях се и едва не се строполих с главата напред върху пода, но успях да се хвана за ръба на тезгяха и вместо това паднах на колене.

Когато наранените ми колене се удариха в каменния под, болката беше мъчителна. Но не извиках. Всъщност болката сякаш идваше от някъде много далеч.

* * *

Съвзех се объркан, с пресъхнала уста, сякаш пълна с пясък. Очите ми бяха подути, а мислите — толкова мудни, че ми бе нужно дълго време, докато разпозная характерния антисептичен мирис във въздуха. Това, в комбинация с факта, че лежах гол под чаршафите, ми даде да разбера, че се намирам в Медика.

Обърнах глава и видях къса руса коса и тъмната униформа на медик. Отпуснах се назад върху възглавницата.

— Здравей, Мола — програчих аз.

Тя се обърна и ме погледна сериозно.

— Квоте — рече с официален тон, — как се чувстваш?

Тъй като съзнанието ми все още бе замъглено, трябваше да се замисля над отговора си.

— Глупав — отвърнах аз и после добавих: — И жаден.

Мола ми донесе чаша и ми помогна да пия от нея. Течността вътре беше сладка и зърнеста. Отне ми доста време, докато я изпия, но когато свърших, се почувствах почти човек.

— Какво се случи? — попитах аз.

— Припаднал си в работилницата за изобретения — обясни тя. — Самият Килвин те донесе тук. Всъщност беше доста трогателно. С мъка го изгоних.

Усетих как целият се изчервих от срам при мисълта, че огромният магистър ме е носил из улиците на Университета. В ръцете му трябва да съм изглеждал като някоя парцалена кукла.

— Припаднал съм?

— Килвин обясни, че в стаята е било горещо — рече Мола — и ти си се потил дори през дрехите. От теб е капела пот. — Тя махна към ризата и панталоните ми, които лежаха смачкани на топка върху масата.

— Топлинен удар? — предположих аз.

Мола вдигна ръка, за да ме накара да замълча.

— Това беше първата ми диагноза — отвърна. — След по-обстоен преглед реших, че всъщност страдаш от остър случай на скачане през прозорец миналата нощ. — Тя ми хвърли пронизващ поглед.

Внезапно осъзнах положението си. Не това, че бях почти чисто гол, а че имах очевидни рани от падането си от покрива на „Златното пони“. Хвърлих поглед към вратата и с облекчение видях, че е затворена. Мола стоеше и ме наблюдаваше с преднамерено безизразно изражение.

— Някой друг видя ли ме? — попитах.

— Днес бяхме доста заети — поклати глава Мола.

— Това поне е добре — отпуснах се малко аз.

— Тази сутрин Аруил даде нареждане всички подозрителни наранявания да бъдат докладвани. — Лицето й беше мрачно. — Причината за това не е тайна. Самият Амброуз е предложил порядъчна сума на онзи, който му помогне да хване крадеца, проникнал в стаите му и откраднал доста ценности, включително и пръстена, подарен от майка му на смъртния й одър.

— Това копеле! — разпалено извиках аз. — Не съм откраднал нищо.

— Казваш го просто така? — повдигна вежди Мола. — Няма да отричаш? Или да се опиташ да обясниш… нещо?

Издишах шумно през носа, опитвайки се да сдържа гнева си.

— Нямам намерение да подценявам интелигентността ти. Очевидно е, че не съм паднал по стълбите. — Поех си дълбоко дъх. — Виж, Мола. Ако кажеш на някого, ще ме изключат. Не съм откраднал нищо. Можех да го направя, но не съм.

— Тогава защо… — Тя се поколеба, очевидно се чувстваше неудобно. — Защо го направи?

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че правех услуга на приятел? — въздъхнах аз.

Мола ми хвърли проницателен поглед и зелените й очи се впиха в моите.

— Ами, тогава очевидно си се заел сериозно с правенето на услуги напоследък.

— Аз… какво? — попитах аз, тъй като мислите ми се движеха твърде бавно, за да проумея думите й.

— Последния път, когато беше тук, те лекувах от изгаряния и вдишване на дим, след като беше извадил Фела от огъня.

— О, това всъщност не беше услуга. Всеки можеше да го направи.

Мола ми хвърли изпитателен поглед.

— Ти наистина го вярваш, нали? — Тя леко поклати глава, след което взе книга с твърди корици и отбеляза нещо в нея, без съмнение попълваше своя доклад за лечението. — Е, аз го считам за услуга. С Фела спяхме една до друга, когато и двете бяхме още нови тук. Независимо какво си мислиш, не са много хората, които биха сторили нещо подобно.

На вратата се почука и откъм коридора се разнесе гласът на Сим:

— Може ли да влезем?

Без да чака отговор, той отвори вратата и побутна смутения Уилем да пристъпи в стаята.

— Чухме… — Сим направи пауза и обърна поглед към Мола. — Той ще се оправи, нали?

— Ще се оправи — потвърди тя, — при условие че температурата му спадне. — Взе един всичкомер и го пъхна в устата ми.

— Знам, че ще ти е трудно, но се опитай да си държиш устата затворена за една минута.

— Тогава ще ти кажа следното — обърна се към мен ухиленият Симон. — Чухме, че Килвин те е отвел някъде, където да сте насаме, и ти е показал нещо, от което си припаднал като пъзливо момиченце.

Изгледах го намръщено, но не казах нищо.

Мола се обърна отново към Уил и Сим:

— Краката ще го болят известно време, но няма някакви сериозни увреждания. Лакътят му също ще се оправи, макар че е зашит много нескопосано. Така или иначе, какво правехте вие, момчета, в стаите на Амброуз?

Уилем просто й хвърли типичния си стоически поглед с тъмните си очи. Със Сим обаче нямах този късмет.

— Квоте трябваше да вземе един пръстен за своята любима — весело и бодро отвърна той.

Мола ме изгледа вбесена.

— Трябва да си много нагъл, за да ме излъжеш право в очите! — каза тя, а погледът й бе безизразен и студен като на котка. — Добре, че не се опита да подцениш интелигентността ми.

Поех си дълбоко дъх и извадих всичкомера от устата си.

— Пусто да остане, Сим! — ядосано извиках аз. — Някой ден трябва да те науча да лъжеш.

Сим местеше поглед между мен и Мола и се изчерви от паника и смущение.

— Квоте харесва едно момиче от другата страна на реката — отбранително отвърна той. — Амброуз й е взел пръстена и не иска да й го върне. Ние…

Мола го прекъсна с рязък жест.

— Защо просто не ми каза това? — попита ме раздразнено тя. — Всеки знае как Амброуз се държи с жените!

— Точно затова не ти казах — отвърнах аз. — Звучеше като много удобна лъжа. А и това никак не ти влиза в работата.

Изражението на лицето й стана непоколебимо.

— Звучиш доста нахакано за…

— Спрете! Просто спрете! — извика Уилем и стресна и двама ни. Той се обърна към Мола: — Когато Квоте дойде тук в безсъзнание, какво беше първото нещо, което направи?

— Проверих зениците му за следи от травма на главата — механично отговори Мола. — Какво общо има това, по дяволите?

— Погледни очите му сега — посочи ме Уилем.

Мола ме погледна.

— Тъмни са — отбеляза изненадано Мола. — Тъмнозелени, с цвят на бор.

— Недей да спориш с него, когато очите му потъмнеят така — продължи Уил. — От това няма да излезе нищо добро.

— Това е своеобразно предупреждение, подобно на звука, издаван от гърмящата змия — добави Сим.

— По-скоро като наежването на куче — поправи го Уилем. — Показва кога е готов да те захапе.

— Всички вие можете да вървите право в ада! — извиках аз. — Или ми дайте огледало, за да видя за какво говорите. Не ме интересува кой ще го направи.

Уил не ми обърна внимание.

— Нашият малък Квоте има много избухлив нрав, но след като мине малко време да се успокои, ще осъзнае истината. — Уилем ми хвърли пронизващ поглед. — Той не се ядоса, защото не му вярваш или защото подлъга Сим. Разстрои се, защото ти разбра на какви магарии е способен, за да впечатли жена. — Той ме погледна отново. — „Магарии“ ли беше правилната дума?

Поех си дълбоко дъх и след това го изпуснах.

— Горе-долу — признах аз.

— Избрах го, защото звучи като „магаре“ — обясни Уил.

— Знаех си, че и вие двамата участвате — каза Мола с извинителна нотка в гласа. — Тримата сте неразделни и това ме накара да стигна до съответните заключения. — Тя заобиколи леглото и огледа критично наранения ми лакът. — Кой от двама ви го заши?

— Аз — направи гримаса Сим. — Знам, че го оплесках.

— Това е доста меко казано — отбеляза Мола и го погледна крайно неодобрително. — Изглежда така, сякаш си се опитал да избродираш името си върху него, но непрекъснато си допускал грешки.

— Мисля, че се справи доста добре — намеси се Уил и я погледна в очите, — като се има предвид, че няма никаква подготовка и че помагаше на приятел при обстоятелства, които далеч не бяха идеални.

Мола се изчерви.

— Не исках да прозвучи така — побърза да каже тя. — Когато човек работи тук, лесно забравя, че не всеки… — Обърна се към Сим. — Съжалявам.

Той прокара ръка през пясъчнорусата си коса.

— Предполагам, че можеш да ми се реваншираш някой път — каза й и се ухили като малко момче. — Да речем утре следобед? Когато ще ми позволиш да те почерпя с обяд? — Той я погледна с надежда.

Мола вдигна очи към тавана и въздъхна с нещо средно между развеселеност и отчаяние.

— Добре.

— Нямам повече работа тук — заяви Уил с важен глас. — Тръгвам си. Мразя това място.

— Благодаря ти, Уил.

Той небрежно махна с ръка през рамо и затвори вратата след себе си.

* * *

Мола се съгласи да не споменава в доклада си за подозрителните ми рани и да се придържа към първоначалната си диагноза за топлинен удар. Махна конците на Сим, след това почисти мястото, заши го отново и превърза ръката ми. Не беше особено приятно, но знаех, че ще се излекувам по-бързо под опитните й грижи.

Накрая ме посъветва да пия повече вода, да поспя и ми предложи за в бъдеще да се въздържам от изтощителна физическа дейност в гореща стая на следващия ден, след като съм паднал от покрив.