Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Wise Man’s Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2013)
Разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част I

Американска. Първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“, София, 2011

ISBN: 978-954-733-717-6

 

 

Издание:

Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част II

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-733-725-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от forri

77.
„За няколко пенита“

Здрачът се спускаше, докато преминавахме през един от завоите на пътя. Чух тропане с крака и пляскане, примесени с музика, викове и гръмогласен смях. След десет часа ходене тези звуци ми повишиха настроението и почти ме развеселиха.

Странноприемницата „За няколко пенита“, която се намираше на последния голям кръстопът южно от Елд, беше огромна. Построена от грубо одялани дървени греди, тя имаше общо три етажа, като последният беше по-нисък и се криеше под няколкото фронтона. През прозорците се виждаха мъже и жени, които танцуваха, докато невидимият цигулар свиреше лудешка мелодия.

— Усещаш ли това ухание? — Дедан пое дълбоко дъх. — Казвам ви, в това място има жена, която е способна да ми сготви манджа и от камък и да ме накара да я моля за още. Сладката Пег. В името на тези две ръце се надявам тя все още да е тук. — Той обрисува заоблените й форми с ръцете си, намеквайки за двойното значение на думите си, и сръчка Мартен.

Очите на Хеспе се присвиха и тя втренчи поглед в тила на Дедан.

Той не се усети и продължи:

— Тази вечер ще си легна с корем, пълен с агнешко и бренди. Макар че като нищо ще ми се наложи да спя по-малко, за да се позабавлявам, ако правилно съм разбрал нещата при последното ми посещение тук.

Видях бурята, която се надигаше на лицето на Хеспе, и побързах да го прекъсна.

— Легло за всеки и каквото има приготвено за ядене — твърдо казах аз. — За всичко останало ще плащате от собствения си джоб.

Дедан сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Хайде стига, бе! От дни спим на открито. А и парите не са твои, не се стискай толкова.

— Още не сме си свършили работата — спокойно отвърнах аз, — нито дори част от нея. Нямам представа колко още ще ни се наложи да сме по пътищата, но знам, че не съм богат. Ако твърде бързо изпразним кесията на маера, ще ни се наложи сами да си ловим вечерята. — Огледах лицата на всички. — Или може би някой има достатъчно пари, за да ни храни, и е готов да ги сподели с всички?

Мартен се усмихна печално в отговор на предложението ми. Погледът на Хеспе беше вперен в Дедан, който продължаваше да ме изпепелява с очи.

Темпи се въртеше нервно и лицето му беше непроницаемо както винаги. Като избягваше да ме погледне, той огледа безизразно всички останали един подир друг. Очите му се местеха, но не от лице на лице. Той погледна първо ръцете на Дедан, след това краката му. После премести поглед към краката на Мартен, към тези на Хеспе и накрая към моите. Пренесе тежестта на тялото си и се приближи с половин стъпка по-близо до Дедан.

Надявайки се да разсея напрежението, смекчих тона си и добавих:

— След като приключим с всичко, ще разделим каквото е останало в кесията. Така всеки от нас ще има малко допълнителни пари в джоба още преди да сме се върнали в Северин. Всеки ще може да похарчи своя дял както намери за добре. Но едва след като свършим.

Забелязах, че Дедан не е доволен, и изчаках да видя дали ще продължи да настоява.

Вместо него заговори Мартен.

— След дълъг ден ходене — каза той замечтано, сякаш говореше на себе си — една напитка би ми дошла добре.

Дедан погледна приятеля си и след това се обърна отново към мен очаквателно.

— Мисля, че кесията може да се справи с по една напитка за всеки — с усмивка отстъпих аз. — Не ми се вярва маерът да иска да направи от нас свещеници, вие какво ще кажете?

Думите ми предизвикаха гърления смях на Хеспе и на лицата на Мартен и Дедан също се появиха усмивки. Темпи ме изгледа със светлите си очи, размърда се и отново извърна поглед.

* * *

След няколко минути пазарлъци петимата получихме за един сребърен бит обикновени легла, скромна вечеря и по една напитка. След като приключих с пазарлъка, намерих маса в един по-тих ъгъл на стаята и пъхнах лютнята си под пейката, за да е на сигурно място. Седнах, отпуснах изморените си кости и се зачудих какво да направя, за да накарам Дедан да престане да се държи като наежено петле.

Такива мисли ми се въртяха в главата, когато тропнаха вечерята на масата пред мен. Вдигнах поглед и видях женско лице и доста разголени гърди, обрамчени от яркочервени къдрици. Кожата й беше бяла като сметана и тук-там осеяна с лунички. Устните й бяха опасно светлорозови, а очите й — опасно яркозелени.

— Благодаря — с известно закъснение казах аз.

— Няма защо, любов моя. — Очите й се усмихнаха игриво и тя отметна кичур коса от голото си рамо. — Май почти си заспал на стола.

— Така е. Денят и пътят бяха дълги.

— Това е доста жалко — отбеляза тя със закачливо съжаление, докато разтриваше врата си. — Щях да те накарам да ти се подкосят краката, ако бях сигурна, че след един час още ще се държиш на тях. — Тя се пресегна и леко докосна косата на тила ми. — Двамата с теб можем да предизвикаме пожар.

Замръзнах като подплашен елен. Не мога да кажа защо, освен че бях уморен от няколкото дни път. Вероятно причината беше и в това, че досега никоя жена не ми беше казвала подобни неща толкова открито. Може би…

Може би бях млад и печално неопитен. Нека оставим нещата дотук.

Отчаяно се опитвах да измисля какво да кажа, но докато възвърна способността си да говоря, тя вече се беше отдалечила на една крачка и ме гледаше изпитателно. Усетих как лицето ми пламна и това ме смути още повече. Без да се замислям, сведох поглед към вечерята, която жената ми бе донесла — картофена супа.

Тя тихо се засмя и любезно докосна рамото ми.

— Съжалявам, младежо. Стори ми се, че си малко по… — Тя не довърши изречението, сякаш премисляше думите, и след това започна отново: — Хареса ми младостта ти, но не знаех, че си толкова млад.

Макар че говореше меко, усетих насмешката в гласа й. От това лицето ми се изчерви още повече, чак до ушите. Накрая, когато осъзна, че каквото и да каже, само ще ме накара да се чувствам още по-неловко, тя махна ръката си от рамото ми.

— По-късно ще се върна да проверя дали имаш нужда от нещо.

Кимнах глупаво и я проследих как се отдалечава. Движенията й бяха приятни за окото, но вниманието ми се насочи към откъслечните смехове, които се чуха тук и там. Огледах се и видях развеселените лица на мъжете, които седяха на дългите маси около мен. Една от групите вдигна чашите си в мълчалив и подигравателен поздрав. Някакъв мъж се наведе, потупа ме утешително по рамото и каза:

— Не го приемай лично, момче, вече е отказала на всички нас.

Усещайки, че всички в стаята ме наблюдават, сведох поглед и започнах да си ям вечерята. Докато чупех парчета от хляба и ги топях в супата, разсъждавах върху собствената си глупост. Крадешком наблюдавах как дузина мъже задяват червенокосата сервитьорка и тя ги отрязва, докато разнася напитки от маса на маса и слуша търпеливо закачките им.

Бях успял да възвърна донякъде хладнокръвието си, когато Мартен се настани на стола до мен.

— Добре се справи с Дедан преди малко — започна той без предисловия.

— Така ли? — Настроението ми малко се подобри.

Мартен кимна мълчаливо, докато пронизващият му поглед обхождаше тълпата, изпълваща стаята.

— Повечето хора се опитват да се заяждат с него и да го накарат да изглежда глупав. Ако ти беше пробвал нещо подобно, щеше да ти го върне тъпкано.

— Той наистина се държеше глупаво — подчертах аз. — И като стана дума за това, аз действително се заяждах с него.

Той сви рамене.

— Но го направи умно, така че той ще продължава да те слуша. — Мартен отпи от чашата си, замълча и след това смени темата. — Хеспе предложи двамата да споделят една стая тази нощ — небрежно подхвърли той.

— Наистина ли? — изненадах се аз. — Май тя става все по-смела.

Той бавно кимна.

— И? — подканих го аз.

— И нищо. Дедан каза, че за нищо на света няма да похарчи пари за стая, която би трябвало да получи безплатно. — Той ме погледна и повдигна вежди.

— Не говориш сериозно — казах аз с равен глас. — Не може да не знае. Просто се прави на глупак, защото не я харесва.

— Не мисля така — не се съгласи Мартен, сетне се обърна към мен и сниши глас. — Преди три цикъла приключихме поръчка за охрана на керван от Ралиен. Беше дълго пътуване и двамата с Дедан имахме джобове, пълни с пари, и нищо конкретно, за което да ги похарчим. Така че в края на нощта двамата седяхме в мърлява малка кръчма край доковете, твърде пияни, за да станем и да си тръгнем. И тогава той заговори за нея. — Следотърсачът бавно поклати глава. — Не спря да се обяснява цял час и човек никога не би заподозрял, че жената, която описваше, е нашата Хеспе с нейния суров поглед. Направо беше готов да изпее песен за нея. — Той въздъхна. — Мисли, че е твърде добра за него, и е убеден, че ако я погледне по̀ така, ще се окаже с ръка, счупена на три места.

— Защо не му каза?

— Какво да му кажа? Това беше преди тя да започне да му хвърля кравешки погледи. По онова време смятах, че тревогите му са основателни. Какво мислиш, че ще направи Хеспе с теб, ако я потупаш приятелски по някоя от по-чувствителните й части?

Погледнах към Хеспе, която стоеше край бара. Тя потропваше с крак в ритъма на цигулката. Като изключим това, стойката на раменете й, очите й и линията на челюстта й бяха строги, почти войнствени. Между нея и мъжете, които стояха от двете й страни на бара, имаше малко, но забележимо разстояние.

— Аз също не бих искал да рискувам ръката си — признах аз. — Но Дедан вече трябва да е разбрал. Не е сляп.

— Той не е по-различен от всички нас.

Отворих уста да възразя, после погледнах към червенокосата сервитьорка.

— Можем да му кажем — предложих аз. — Ти би могъл. Той ти вярва.

Мартен цъкна с език.

— Не — отсече той и тропна чашата си върху масата. — Това само ще обърка нещата още повече. Или сам ще го разбере, или няма — когато настъпи подходящият за него момент и по подходящия за него начин. — Сви рамене. — Или пък никога няма да се досети и въпреки това слънцето отново ще изгрее на следващия ден.

И двамата мълчахме дълго. Мартен наблюдаваше над ръба на халбата си шумното общо помещение и очите му се зареяха невиждащо в далечината. Оставих врявата наоколо да се превърне в приятно бръмчене, облегнах се на стената и се унесох в полудрямка.

А когато не контролирах мислите си, те неизменно се насочваха към Дена. Спомнях си уханието й, извивката на шията й близо до ухото, начина, по който движеше ръцете си, докато говореше. Зачудих се къде ли е тя в тази нощ и дали е добре. Запитах се дали мислите й някога се насочват към мен с топлота…

* * *

— … ловенето на бандити не би трябвало да е трудно. Освен това не би било зле за разнообразие да налетим на тези проклети копелета.

Думите ме изтръгнаха от сладката ми дрямка като риба, издърпана с въдица от езеро. Цигуларят беше спрял да свири, за да удари една напитка, а в относително тихата стая гласът на Дедан бе оглушителен като магарешки рев. Отворих очи и видях, че Мартен също се оглежда с леко разтревожен вид. Без съмнение същите думи, които бяха привлекли вниманието ми, бяха събудили и неговия интерес.

Беше ми нужна само секунда, за да открия Дедан. Той седеше през две маси и водеше пиянски разговор с един фермер с посивяла коса.

Мартен вече се изправяше на крака. Тъй като не исках да привличам вниманието към случващото се, му изсъсках: „Махни го от тук“, и се насилих да седна отново на стола си.

Скърцах със зъби, докато Мартен бързо се провря между масите, потупа Дедан по рамото и посочи зад гърба си към мястото, където седях. Дедан промърмори нещо, което се радвам, че не чух, и неохотно се изправи.

Нарочно започнах да оглеждам помещението, вместо да следвам с очи Дедан. Темпи лесно се забелязваше в червените си наемнически червени дрехи. Беше обърнат с лице към огнището и наблюдаваше как цигуларят настройва инструмента си. На масата пред него имаше няколко празни чаши и той беше разхлабил кожените ремъци на ризата си. Гледаше цигуларя със странно напрежение.

Докато го наблюдавах, една сервитьорка му донесе поредната напитка. Той огледа тялото й многозначително от горе до долу. Тя му каза нещо и той целуна ръката й с такава лекота, сякаш беше някой придворен. Жената се изчерви и закачливо побутна рамото му. Едната му ръка спокойно се придвижи по извивката на талията й и остана там. Изглежда, че тя нямаше нищо против.

Дедан се приближи до масата ми и закри с тялото си Темпи точно когато цигуларят вдигна лъка си и засвири жига. Десетина човека се изправиха, нетърпеливи да започнат да танцуват.

— Какво? — попита ме Дедан, когато застана пред масата. — Да не би да ме извика, за да ми кажеш, че вече става късно? Че утрешният ден ще бъде уморителен и не е лошо да напъхам дребното си тяло в леглото? — Той се приведе над масата, за да ме погледне право в очите.

Усетих киселата миризма на дъха му. Беше от дрег — евтин, неприятен алкохол, който може да бъде използван за разпалване на огън.

— Как пък не, да не съм ти майка — засмях се презрително аз.

Всъщност мислех да кажа точно това и сега трябваше да побързам да измисля нещо друго, с което да отвлека вниманието му. Погледът ми попадна върху червенокосата жена, която ми бе сервирала вечерята, и аз се приведох напред на стола си.

— Чудех се дали можеш да ми кажеш нещо — започнах аз със заговорнически тон.

Намръщената му физиономия бе заменена от любопитство и аз сниших гласа си още малко.

— Бил си тук и преди, нали? — Той кимна и аз продължих: — Знаеш ли името на онова момиче? — Посочих с глава червенокосата.

Дедан хвърли уж потаен поглед през рамо, който със сигурност щеше да привлече вниманието на жената, ако тя не беше с гръб към нас.

— Русата, дето я опипва адемецът ли? — попита Дедан.

— Червенокосата.

Дедан сбърчи широкото си чело, присвил очи, за да фокусира далечния край на стаята.

— Лосин? — тихо попита той и се обърна към мен с все още присвити очи. — Малката Лоси?

Свих рамене и започнах да съжалявам за тактиката за отвличане на вниманието, която бях избрал.

Едрият мъж избухна в оглушителен смях и се отпусна с цялата си тежест върху пейката срещу мен.

— Лоси — изкикоти се той малко по-силно, отколкото беше по вкуса ми. — Квоте, погрешно те прецених. — Удари с длан по масата и отново се засмя, като почти щеше да падне назад от пейката. — Имаш добро око, момче, но нямаш никакъв шанс.

Тези думи жегнаха наранената ми гордост.

— Защо не? Тя не е ли, ами… — Не довърших и направих неопределен жест.

Дедан някак си успя да разбере какво имам предвид.

— Уличница? — невярващо попита той. — За бога, момче, не! Тук има две. — Той махна с ръка над главата си и заговори съвсем тихо. — Имай предвид, че не са точно уличници, а просто момичета, които нямат нищо против да изкарат нещо допълнително през нощта. — Направи пауза и примигна. — Пари. Да изкарат допълнителни пари и други допълнителни неща — засмя се сподавено той.

— Просто си мислех… — несигурно започнах аз.

— Аха, всеки мъж, който има очи и топки, си е помислил същото. — Дедан се наведе малко по-близо до мен. — Тя е малко похотливо създание. Задява се с мъжете, които й хванат окото, но не можеш да я вкараш в леглото си. В противен случай щеше да е богата като краля на Винтас. — Той погледна към нея. — Колко ли струва да дадеш за една нощ с нея? Аз бих дал…

Той присви очи към червенокосата и устните му замърдаха беззвучно, сякаш правеше някакви сложни сметки наум. Накрая сви рамене.

— Повече, отколкото притежавам. — Погледна ме и отново сви рамене. — И все пак по-добре не си мечтай за това. Спести си неприятностите. Ако искаш такива услуги, познавам една дама тук, която не изглежда толкова зле. Може да се съгласи да ти разведри вечерта. — Той се заоглежда из стаята.

— Не! — Сложих ръка върху неговата, за да го спра. — Просто бях любопитен, това е всичко. — Гласът ми звучеше неискрено и аз го знаех. — Благодаря, че ми каза как стоят нещата.

— Няма защо — отвърна той и предпазливо се изправи.

— О — рекох аз, сякаш внезапно ми бе хрумнало нещо, — би ли ми направил една услуга? — Дедан кимна и аз му махнах да се приближи. — Безпокоя се, че Хеспе накрая може да се разприказва за работата, която трябва да свършим за маера. Ако бандитите чуят, че ги преследваме, задачата ни ще стане десеторно по-трудна. — На лицето му се мярна гузно изражение и аз продължих: — Почти съм сигурен, че тя няма да спомене за това, но нали знаеш колко са приказливи жените.

— Разбирам — бързо отговори той и се изправи. — Ще говоря с нея. По-добре да сме внимателни.

Цигуларят, който беше с лице като на ястреб, довърши жигата и всички започнаха да пляскат, да тропат с крака и да удрят празните си халби по масите. Въздъхнах и потрих лицето си с ръце. Когато вдигнах поглед, видях Мартен на съседната маса. Той докосна с пръсти челото си и кимна, за да ме поздрави. В отговор направих лек поклон, както си седях. Винаги е приятно да имаш публика, която те оценява.