Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (73)

72.
Коне

Няколко дни след разходката с Дена на лунна светлина завърших песен за Мелуан, наречена „Само рози“. Маерът специално беше избрал заглавието и аз захванах този проект с желание, знаейки, че Дена ще умре от смях, когато й я изсвиря.

Сложих песента на Алверон в един плик и погледнах часовника. Мислех, че ще ми е нужна цялата нощ, за да я завърша, но бях успял да я съчиня с изненадваща лекота. Така бях свободен за остатъка от вечерта. Беше късно, но не и ужасно късно. Не чак толкова късно за нощта на Сендлинг в оживен град като Северин. Може би не твърде късно, за да открия Дена.

Облякох чисти дрехи и бързо напуснах имението. Тъй като парите в кесията ми идваха от разпродаването на части от оборудването на Каудикус и играта на карти с благородниците, които бяха по-наясно с модата, отколкото със статистиката, платих цял бит за конския подемник и след това изминах бързо близо единия километър до улица „Нюуел“. На последните няколко пресечки забавих ход. Ентусиазмът ми щеше да поласкае Дена, но не исках да пристигна в странноприемницата й задъхан и плувнал в пот като пришпорван кон.

Не се изненадах, когато не я открих в „Четирите свещи“. Дена не беше от жените, които ще стоят и ще бездействат само защото съм зает. Но двамата бяхме разглеждали заедно града почти цял месец и имах няколко предположения къде мога да я открия.

Пет минути по-късно я забелязах. Тя вървеше така целеустремено по оживената улица, сякаш се бе запътила към важна среща. Тръгнах към нея, но се поколебах. Накъде бе поела така целенасочено сама толкова късно през нощта?

Отиваше да се срещне с покровителя си.

Иска ми се да можех да кажа, че дълго съм се колебал, преди да реша да я проследя, но всъщност не беше така. Изкушението най-сетне да науча самоличността на нейния покровител беше просто твърде силно.

И така сложих качулката на плаща си и тръгнах през тълпата след Дена. Това е забележително лесно, ако имате малко практика. В Тарбеан го бях превърнал в нещо като игра, за да видя колко дълго мога да следя някого, без да ме забележи. Помагаше ми това, че Дена не беше глупава и се придържаше само към безопасните части на града, където улиците бяха оживени, а и на слабата светлина плащът ми изглеждаше с невзрачен, тъмен цвят.

Следвах я в продължение на половин час. Минахме покрай продавачи с колички, които предлагаха кестени и мазни пайове с месо. Стражите се бяха смесили с тълпата и улиците бяха осветени от разположените нарядко лампи и фенерите, окачени пред вратите на странноприемниците. От време на време се виждаше някой опърпан уличен музикант, който свиреше с шапка пред себе си, а веднъж подминахме и трупа мимове, които играеха пиеса на малък павиран площад.

След това Дена зави и остави по-хубавите улици зад гърба си. Скоро светлините и подпийналите гуляйджии намаляха. Музикантите бяха заменени от просяци, които те викаха или сграбчваха дрехите ти, когато минеш покрай тях. От прозорците на близките кръчми и странноприемници все още блестеше светлина, но улиците вече не бяха така оживени. Хората се движеха на групички от по двама-трима. Жените носеха корсети, а погледите на мъжете бяха сурови.

Строго погледнато, тези улици не бяха опасни. Или по-скоро бяха опасни по начина, по който е опасно счупеното стъкло. Счупеното стъкло няма да дойде само да те нарани. Някои улици бяха опасни като бесни кучета и там, колкото и да внимава човек, никога не е в безопасност.

Започвах да се изнервям, когато видях Дена внезапно да спира в началото на една тъмна пряка. Тя проточи врат за момент, сякаш се ослушваше за нещо. След това погледна в мрака и се стрелна по улицата.

Дали тук се срещаше с покровителя си? Или пък беше тръгнала по пряк път към друга улица? Или пък просто спазваше инструкциите на параноичния си покровител, за да се увери, че никой не я следи?

Започнах тихо да проклинам. Ако я последвах в уличката и тя ме забележеше, щеше да стане очевидно, че съм я следил. Но ако не тръгнех след нея, щях да я загубя. И макар тази част на града да не беше истински опасна, не исках да я оставя да върви сама толкова късно през нощта.

И така, огледах близките сгради и забелязах една, облицована с ронлив камък. След като набързо се огледах, се изкачих по фасадата й със скоростта на катерица — още едно полезно умение, което бях придобил по време на пропиляното си детство.

Щом се озовах на покрива, трябваше просто да притичам по покривите на още няколко други сгради и да се промъкна през сянката на един комин, преди да надникна надолу към уличката. На светлината на лунния сърп над главата ми очаквах да видя Дена да крачи бързо по своя пряк път или да пристига на тайната си среща със своя покровител.

Но не видях нищо подобно. На слабата светлина от горните етажи се виждаше жена, просната неподвижно върху земята. Сърцето ми се разтуптя силно, докато осъзная, че това не е Дена. Тя беше облечена в риза и панталон. Тази жена беше с омачкана бяла рокля и голите й крака се белееха на фона на тъмния камък на улицата.

Очите ми се стрелкаха във всички посоки, докато накрая забелязах Дена на светлината от прозорец. Тя стоеше до един мъж с широки рамене, чиято плешива глава отразяваше лунното сияние. Прегръщаше ли го?

Очите ми най-сетне се приспособиха достатъчно към тъмнината, за да видя истината — двамата стояха много близо един до друг, но тя не го прегръщаше. Едната й ръка беше притисната към врата му и аз видях как там на лунната светлина като далечна звезда проблесна метал.

Жената на земята се размърда и Дена я повика. Жената се изправи несигурно на крака, олюля се леко, настъпи роклята си, бавно мина покрай тях, като се придържаше към стената, и се отправи към началото на уличката.

Когато жената беше вече зад нея, Дена каза нещо друго. Бях твърде далеч, за да различа думите, но гласът й беше толкова суров и гневен, че настръхнах. Дена се отдръпна от мъжа и той отстъпи назад и докосна гърлото си. Започна да я псува злобно, като плюеше и размахваше свободната си ръка във въздуха, сякаш за да я сграбчи. Гласът му беше по-силен от нейния, но думите се сливаха и не успях да разбера много от онова, което казваше, макар че на няколко пъти чух думата „курва“.

Но въпреки всички тези приказки той не се доближи и на една ръка разстояние до нея.

Дена просто стоеше с лице срещу него, здраво стъпила на земята. Тя държеше ножа ниско пред себе си, наклонен под ъгъл. Позата й беше почти небрежна. Почти.

След като псува цяла минута без прекъсване, мъжът пристъпи към нея и размаха юмрук. Дена каза нещо и направи кратко и рязко движение с ножа към слабините на мъжа. Уличката потъна в тишина и мъжът леко размърда рамене. Дена замахна отново. Псувните на мъжа станаха по-тихи, той се обърна и се отдалечи, като все още притискаше ръка към шията си.

Дена го проследи как си отива, след което се отпусна и прибра ножа в джоба си. Обърна се и тръгна към началото на уличката.

Затичах се към предната част на сградата. На улицата долу видях Дена и другата жена да стоят под лампа. На по-силната светлина осъзнах, че жената беше много по-млада, отколкото мислех — още момиче. Раменете й се разтърсваха от ридания. Дена разтри гърба й на малки кръгове и момичето постепенно се успокои. След известно време тръгнаха.

Забързах се обратно към уличката, където бях забелязал стара желязна водосточна тръба, по която можех да сляза долу сравнително лесно. Но дори и така, пак ми костваше две дълги минути и доста ожулена кожа по кокалчетата, преди да се озова отново върху паветата.

С голямо усилие на волята успях да се въздържа да не изтичам от уличката, за да настигна Дена и момичето. Последното нещо, което исках, бе Дена да разбере, че съм я следил.

За щастие те не се движеха много бързо и аз лесно ги открих. Дена водеше момичето обратно към по-хубавата част на града. Вкара я в една прилично изглеждаща странноприемница с нарисуван върху табелата й петел.

Постоях малко отвън и се опитах да видя разположението на странноприемницата през един от прозорците. След това придърпах качулката по-плътно над лицето си, влязох вътре, отидох в задната част и се настаних от другата страна на преградна стена, точно зад ъгъла, където седяха Дена и младото момиче. Ако исках, можех да се наведа и да надникна към тяхната маса, но така, както бях застанал, нито аз можех да ги видя, нито те мен.

Общото помещение беше, кажи-речи, празно и сервитьорката дойде почти веднага, щом седнах. Тя хвърли поглед към скъпия плат на плаща ми и се усмихна.

— Какво да ви донеса?

Погледнах към впечатляващото разнообразие от полирани чаши зад бара. Махнах на сервитьорката да се приближи и заговорих тихо с дрезгав глас, сякаш се възстановявах от кашлица, причинена от загърлица.

— Ще пийна една „кръгла“ уиски — поръчах аз — и чаша хубаво фелоранско червено вино.

Тя кимна и се отдалечи.

Насочих настроените си за подслушване уши към съседната маса.

— … акцента ти — чух да казва Дена. — Откъде си?

Настъпи пауза, последвана от шепота на момичето, когато й отговори. Тъй като тя беше с гръб към мен, не можех да чуя какво казва.

— Това не е ли в западния фарел? — попита Дена. — Озовала си се доста далеч от дома си.

Отново се чу шепотът на момичето. Сетне настъпи продължителна пауза, по време на която не чувах нищо. Не можех да разбера дали беше спряла да говори, или шепнеше твърде тихо, за да я чуя. Потиснах внезапното си желание да се наведа напред и да надникна към масата им.

След това отново дочух шепот — беше едва доловим.

— Знам, че е казал, че те обича — меко рече Дена. — Те всички го казват.

— Два бита. — Сервитьорката постави пред мен чаша с вино и ми подаде „кръглата“.

Милостиви Техлу! С такива цени не е чудно, че мястото беше почти празно.

Гаврътнах уискито на една глътка и едва се сдържах да не се закашлям, когато то изгори гърлото ми. След това извадих от кесията си цял сребърен раунд, сложих тежката монета на масата и я покрих с празната „кръгла“.

Махнах отново на сервитьорката да се приближи.

— Имам едно предложение за теб — тихо й казах аз. — В момента единственото, което искам, е да си седя тук тихо, да пия вино и да остана насаме с мислите си. — Потупах обърната кръгла чаша с монетата под нея. — Ако успея да направя това, без никой да ме прекъсне, всичко това е твое, след като извадиш от него цената на напитките. — При тези думи очите й леко се разшириха и се стрелнаха към чашата с монетата. — Но ако някой дойде и ме обезпокои дори и с желанието да ми бъде полезен, дори и за да попита дали искам нещо за пиене, просто ще платя и ще си тръгна. — Вдигнах поглед към нея. — Можеш ли да ми помогнеш да остана насаме тази нощ?

Тя кимна алчно.

— Благодаря ти.

Сервитьорката веднага отиде при жената зад бара и посочи към мен няколко пъти. Малко се поотпуснах. Сега вече бях сравнително сигурен, че вниманието им няма да е насочено към мен.

Отпих от виното и се заслушах.

— … се занимава баща ти? — попита Дена.

Разпознах начина, по който говореше. Беше същият нисък, мек тон, използван от баща ми, когато се обръщаше към плашливи животни. Глас, предназначен да успокоява и да предразполага.

Момичето отново зашепна и Дена й отговори:

— Това е хубава работа. Тогава ти какво правиш тук?

Разнесе се нов шепот.

— Ръцете му започнаха да шарят, нали? — сухо я попита Дена. — Е, най-големите синове са си такива.

Момичето заговори отново, този път гласът й беше разгорещен, макар че не можех да различа думите.

Излъсках малко повърхността на чашата за вино с крайчеца на плаща си и след това я наклоних леко напред. Виното беше толкова тъмночервено, че изглеждаше почти черно. Превръщаше едната страна на чашата в огледало. Не съвършено огледало, но можех да видя някои дреболии върху масата зад ъгъла.

Чух Дена да въздъхва, прекъсвайки ниския шепот на момичето.

— Нека да позная — рече Дена и гласът й прозвуча раздразнено. — Откраднала си среброто или нещо подобно и след това си избягала от града.

Малкото отражение на момичето остана неподвижно.

— Но нещата не се оказаха такива, каквито си мислеше, нали? — каза Дена, този път по-меко.

Видях как раменете на момичето потрепват и чух поредица от тихи, сърцераздирателни ридания. Отместих поглед от чашата и я оставих на масата.

— Ето — чу се звукът от чаша, поставена върху масата, — изпий това — подкани я Дена. — Ще ти помогне малко, не много, но все пак ще ти помогне.

Риданията спряха. Момичето изненадано се закашля и леко се задави.

— Ти, бедно и глупаво създание — меко рече Дена. — Като те гледам, сякаш виждам себе си в огледалото.

За пръв път момичето заговори достатъчно високо, за да я чуя:

— Мислех, че след като той така или иначе ще се възползва от мен безплатно, ще мога да отида някъде, където сама да си ги подбирам и да ми плащат за това… — Гласът й заглъхна дотолкова, че вече не долавях думите, а само интонацията, с която ги изричаше.

— „Кралят с десетте пенита?“ — невярващо я прекъсна Дена.

Тонът й беше по-злъчен, отколкото някога го бях чувал.

— Кист и крейл! Мразя тази проклета пиеса! Глупава модеганска приказка! Светът не е устроен така.

— Но… — започна момичето.

— Няма млад, облечен в дрипи принц, който те чака, за да те спаси — сряза я Дена. — А дори и да имаше, каква ще си ти за него? Ще си като бездомно куче, което е открил в мръсния канал. Той ще те притежава. И след като те отведе у дома си, кой ще те спаси от него?

Настъпи мълчание. Момичето се закашля, но този път по-кратко.

— И така, какво да правим с теб? — попита Дена.

Момичето подсмръкна и отвърна нещо.

— Ако можеше да се грижиш за себе си, сега нямаше да седим тук — не се съгласи Дена.

Отвърна й нов шепот.

— Това е една възможност — рече Дена. — Ще ти вземат половината от парите, които получаваш, но пак е по-добре от това да не получиш нищо и на всичкото отгоре да ти прережат гърлото. Предполагам, че тази нощ сама си разбрала това.

Чу се звукът от шумолене на плат. Наклоних чашата си с вино, за да погледна какво става, но видях само, че Дена прави някакво неясно движение.

— Да видим какво имаме тук — каза тя.

След това се разнесе познатото звънтене на монети върху масата.

Момичето прошепна нещо с благоговение.

— Не, не съм — отвърна Дена. — Не е толкова много, ако са всичките пари, които имаш. Досега трябва да си разбрала колко скъпо е да се издържаш сама в града.

Този път тонът в края на шепота се повиши — момичето беше задало въпрос.

Чух как Дена си пое дъх и след това бавно го изпусна.

— Защото някой ми помогна някога, когато имах нужда от това — отвърна тя. — И защото ако някой не ти помогне, след няколко дни ще бъдеш мъртва. Послушай думите на човек, който сам е взимал немалко погрешни решения.

Последва звукът от плъзгането на монети по масата.

— Добре — рече Дена. — Първата възможност е да се захванеш с чиракуване. Малко си стара за това и ще струва пари, но можем да го уредим. Нищо кой знае какво — тъкане, шиене. Ще те карат да работиш много, но ще имаш стая и храна и ще се научиш на занаят.

Разнесе се въпросителен шепот.

— С твоя акцент? — многозначително я попита Дена. — Можеш ли да накъдриш косата на някоя дама? Да гримираш лицето й? Да поправиш роклята й? Да плетеш дантела? — Последва пауза. — Не, не, нямаш нужното обучение, за да бъдеш домашна прислужница, а и аз не знам кого да подкупя за това.

Чу се звънтенето на купчина монети.

— Втората възможност — продължи Дена — е да ти намерим стая, докато тази синина изчезне. — Отново плъзгане на монети. — След това ти купуваме място за пощенска кола, за да се прибереш у дома. — Още монети. — Отсъствала си един месец. Това време е напълно достатъчно, за да започнат да се безпокоят за теб. Когато се върнеш вкъщи, те ще са просто щастливи, че си жива.

Шепот.

— Кажи им каквото искаш — отвърна Дена. — Но ако имаш поне малко мозък в главата, ще гледаш то да звучи разумно. Никой няма да повярва, че си срещнала принц, който те е изпратил у дома.

Този път шепотът беше толкова тих, че едва го чувах.

— Разбира се, че ще е трудно, малко, глупаво момиче — сопна се Дена. — Ще ти натякват за това до края на живота ти. Хората ще шепнат, когато вървиш по улицата. Няма да ти е никак лесно да си намериш съпруг. Ще загубиш приятели. Но това е цената, която ще трябва да платиш, ако искаш да се върнеш към някакво подобие на нормален живот. — Монетите пак иззвънтяха, когато бяха събрани на купчина. — Третата възможност е следната — ако си сигурна, че искаш да бъдеш уличница, можем да уредим нещата така, че да не свършиш мъртва в някоя канавка. Имаш хубаво лице, но ще ти трябват подходящи дрехи. — Отново се чу плъзгане на монети. — И ще трябва да те научат на маниери. — Още монети. — А и някой ще трябва да ти помогне да се отървеш от този твой акцент. — Последваха нови монети.

Шепот.

— Защото това е единственото разумно нещо, което можеш да направиш — категорично отвърна Дена.

Нов шепот.

Дена въздъхна рязко и раздразнено.

— Добре, баща ти е главен коняр, нали? Помисли си за различните коне, притежавани от барона — коне за оран, за теглене на карети, ловни коне…

Развълнуван шепот.

— Точно така — потвърди Дена. — И така, ако можеше да избираш, какъв кон щеше да избереш да бъдеш? Кон за оран, който работи здраво, но дали получава най-хубавото място в конюшнята или най-вкусната храна?

Шепот.

— Така е. Тя отива при хубавите коне. Те са глезени и добре хранени, налага им се да работят само когато има парад или някой отиде на лов. Така че ако ще си уличница, трябва да действаш умно. Не би искала да си някоя проститутка по доковете. Би искала да си дукеса. Би искала мъжете да те ухажват. Да ти изпращат подаръци.

Отново шепот.

— Да, подаръци. Ако ти плащат, ще имат усещането, че те притежават. Видя какво се случи тази нощ. Можеш да си запазиш акцента и този отворен корсаж и да позволиш на моряците да те мачкат за половин пени на сеанс. Или можеш да се научиш на някакви маниери, да си направиш прическа и да започнеш да забавляваш посетители с благороднически произход. Ако си интересна и красива и ако знаеш как да слушаш, мъжете ще търсят компанията ти. Те ще искат да те заведат на танци също толкова, колкото и да те вкарат в леглото си. Тогава ти ще контролираш нещата. Никой не би накарал дукеса да предплати стаята си. Никой не опъва дукеса върху бъчва в забутана уличка и не й избива зъбите, след като се е позабавлявал с нея.

Шепот.

— Не — каза Дена с мрачен глас и след това се чу тихият звън на пари, прибрани в кесия. — Не се заблуждавай. Дори и най-красивият кон си остава просто кон. Това означава, че рано или късно го яздят.

Въпросителен шепот.

— Тогава си тръгни — отвърна Дена. — Ако искат от теб повече, от колкото можеш да дадеш, това е единственият изход. Тръгваш си бързо и тихо в нощта. Но ако го направиш, ще изгориш всички мостове след себе си. Това е цената, която трябва да платиш.

Колеблив шепот.

— Това не мога да ти кажа — рече Дена. — Трябва ти да решиш какво искаш за себе си. Искаш да се върнеш у дома? Това си има цена. Искаш сама да контролираш живота си? Това също си има цена. Искаш да имаш свободата да казваш „не“? Има цена и за това. Винаги има цена.

Разнесе се звукът от отместването на стол и аз се облегнах към стената, когато чух, че двете се изправят.

— Това е нещо, което всеки трябва да разбере сам за себе си — каза Дена и гласът й започна да се отдалечава. — Какво е онова, което искаш повече от всичко друго? Какво е нещото, което желаеш толкова силно, че си готова да платиш всичко, за да го получиш?

Седях дълго, след като си тръгнаха, и се опитвах да си допия виното.