Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (79)

78.
Различен път и различна гора

На следващата сутрин изпитах известно злорадство, като видях страдащият от тежък махмурлук Дедан да се готви за път, преди още слънцето да е изгряло. Едрият мъж внимаваше как се движи, но трябва да призная, че не се оплака нито веднъж, освен ако не се броят леките пъшкания, които издаваше от време на време.

Сега, когато се вгледах по-внимателно, забелязах признаците, че Дедан е влюбен. Начинът, по който произнасяше името на Хеспе. Недодяланите шеги, които си правеше, когато говореше с нея. И как на всеки няколко минути намираше извинение да погледне към нея. Винаги имаше някакъв предлог — да се протегне, да хвърли равнодушен поглед към пътя или да посочи дърветата наоколо.

Въпреки това той не осъзнаваше, че Хеспе на свой ред също го ухажва от време на време. Понякога беше доста забавно да ги наблюдавам, сякаш гледах някоя добре режисирана модеганска трагедия. А на моменти ми се искаше да ги удуша и двамата.

Темпи крачеше между нас безмълвно като нямо и добре възпитано кученце. Наблюдаваше всичко — дърветата, пътя, облаците. Ако не беше безспорно интелигентният поглед в очите му, човек можеше да го помисли за бавноразвиващ се. На няколкото въпроса, които му зададох, отвръщаше с все така смутени и нервни движения на ръцете, с кимване, със свиване на рамене или с поклащане на глава.

През цялото това време ме измъчваше любопитство. Знаех, че летхани е просто измислица от приказките, но част от мен не спираше да се чуди дали това е така. Дали наистина пазеше думите си? Дали можеше да използва мълчанието си като броня? Или да се движи бързо като змия? Истината бе, че след като имах бегла представа какво могат да сторят Елкса Дал и Фела, като призоват имената на огъня и на камъка, мисълта, че някой може да събира думите си, за да ги използва като гориво, изобщо не ми изглеждаше толкова глупава колкото преди.

* * *

Петимата се опознахме много добре и свикнахме с чудатостите си. Дедан внимателно подготвяше мястото, където щеше да спи, като не само махаше клонките и камъните, но стъпкваше и всяка туфа трева или бучка пръст.

Хеспе подсвиркваше фалшиво, когато си мислеше, че никой не я чува, и чоплеше зъбите си методично след всяко ядене. Мартен не ядеше месо, ако то имаше дори и съвсем слаб розов оттенък, и не пиеше вода, която не е била кипната или смесена с вино. Поне два пъти дневно ни повтаряше, че сме глупаци, щом не правим същото.

Но по отношение на странностите в поведението Темпи биеше всички останали. Не ме поглеждаше в очите. Не се усмихваше. Не се мръщеше. Не говореше.

Откакто бяхме напуснали „За няколко пенита“, той бе направил само един коментар по собствено желание. „Дъждът направи този път и гората различни.“ Изрече всяка от думите отчетливо, сякаш цял ден бе обмислял това твърдение. И доколкото го познавах, сигурно беше така.

Адемецът се миеше до вманиачаване. Останалите се възползвахме от възможността да се изкъпем всеки път, когато се отбиехме в някоя странноприемница, но той се миеше ежедневно. Ако наблизо имаше поток, се изкъпваше вечер и сутрин. Иначе се измиваше с кърпа и с част от водата за пиене, която носеше.

Освен това всеки ден неотклонно извършваше сложен ритуал от разтягания, като ръцете му старателно описваха във въздуха разни фигури. Напомняха ми за бавните дворцови танци, които се танцуваха в Модег.

Очевидно така поддържаше гъвкавостта на тялото си, но беше доста странно да го наблюдаваш. Хеспе се шегуваше, че ако бандитите ни поканят на танци, нашият приятно ухаещ наемник ще ни е от голяма полза. Но казваше това тихо, когато Темпи не можеше да я чуе.

Като говорим за странности, предполагам, че не съм човекът, който би могъл да се присмива на другите. Повечето вечери свирех на лютнята си, когато не бях твърде уморен от ходенето. Вероятно това едва ли е подобрило мнението на останалите за мен като техен тактически предводител и арканист.

Колкото повече наближавахме целта на пътуването си, толкова по-неспокоен ставах. Мартен беше единственият от нас, който беше истински подходящ за тази работа. Дедан и Хеспе щяха да се справят добре с битките, но с тях трудно се работеше. Дедан обичаше да спори и беше голям инат. Хеспе пък беше мързелива. Тя рядко помагаше за приготвянето на вечерята или за почистването след това, освен ако някой не я помолеше, и дори тогава го правеше с такова нежелание, че беше за предпочитане да не искаш помощ от нея.

Оставаше Темпи — наемен убиец, който не смееше да ме погледне в очите или да ме заговори. Наемникът, за когото бях твърдо убеден, че би могъл да направи кариера в модеганския театър…

* * *

Пет дни след като напуснахме Северин, стигнахме до мястото на нападенията. Около трийсет и пет километрова отсечка от пътя, която пресичаше Елд — без градове, без странноприемници, даже нямаше нито една изоставена ферма. Напълно изолирана част от кралския път по средата на безкрайна древна гора. Естествената обител на мечки, умопобъркани отшелници и бракониери — раят на разбойниците.

Мартен отиде на разузнаване, докато останалите подготвяхме лагера. Час по-късно той се появи между дърветата, задъхан, но в добро настроение. Успокои ни, че наоколо не е открил следи от човешко присъствие.

— Не мога да повярвам, че съм на страната на бирниците — отвратено промърмори Дедан.

Хеспе се засмя с гърления си смях.

— Ти си на страната на цивилизацията — поправих го аз. — И се грижиш пътищата да са безопасни. Освен това маер Алверон прави важни неща с тези данъци — ухилих се аз. — Като например, че ни плаща.

— Ето за това се боря аз — отбеляза Мартен.

След вечерята изложих набързо единствената стратегия, която бях успял да сътворя след пет дни мислене. Начертах върху земята с пръчка извиваща се линия.

— Добре. Това тук е пътят, дълъг около трийсет и пет километра.

— Киломитра. — Тихият глас беше на Темпи.

— Не те разбрах? — попитах аз.

Това беше първото нещо, което го чувах да казва от ден и половина.

— Киломитра? — Акцентът му беше толкова силен, когато изричаше непознатата за него дума, че ми отне известно време да разбера, че всъщност казва „километра“.

— Километра — отчетливо повторих аз, посочих към пътя и вдигнах пръст. — От тук до пътя има километър и половина. Днес изминахме двайсет и пет километра.

Той кимна веднъж.

Обърнах се отново към чертежа си.

— Можем да предположим с доста голяма сигурност, че бандитите са на около петнайсет километра от пътя. — Начертах квадрат около грубата схема на пътя. — Това прави близо хиляда квадратни километра гора за претърсване.

За момент настъпи тишина, докато всички обмисляха думите ми. Накрая Темпи каза:

— Това е много.

Кимнах сериозно.

— Ще са ни нужни месеци, за да претърсим толкова голяма територия, но ще трябва да го направим. — Добавих още две линии към чертежа. — Всеки ден Мартен ще разузнава пред нас. — Вдигнах поглед към него. — Каква площ на ден можеш да огледаш?

Той се замисли за момент и погледна към дърветата наоколо.

— В тази гора? С толкова много шубраци? Около два и половина квадратни километра.

— А колко, ако си внимателен?

— Аз винаги съм внимателен — усмихна се той.

Кимнах и начертах една линия, успоредна на пътя.

— Мартен ще разузнава ивица, широка около километър, на около километър и половина от пътя. Той ще се оглежда за техния лагер или за постовете им, така че ние, останалите, да не им налетим по случайност.

— Това не е добра идея — поклати глава Хеспе. — Те няма да са толкова близо до пътя. Ако искат да се скрият, ще са по-навътре — поне на четири-пет километра.

— На тяхно място щях да се постарая да съм на поне пет-шест километра от пътя, преди да започна да причаквам и да убивам хората — кимна Дедан.

— И аз така мисля — съгласих се аз, — но рано или късно те трябва да отидат до пътя. Трябва да слагат постове и да се движат напред-назад, за да устройват засади. Трябва да си осигуряват провизии. Тъй като са тук от няколко месеца, има известна вероятност да са оставили някакви следи. — Добавих с пръчката някои дребни подробности към картата на земята. — След като Мартен разузнае, двама от нас ще тръгнат и внимателно ще претърсят след него. Ще покрием тясна ивица от гората в издирване на каквито и да е следи от тях. Останалите двама ще пазят лагера. Можем да претърсваме около три километра и половина на ден. Ще започнем от северната част на пътя и ще търсим от запад на изток. Ако не открием следи, ще пресечем към южната страна и ще се върнем, като вървим от изток на запад. — Довърших чертежа си в пръстта и се изправих. — Ще намерим следите им след един цикъл, може би два — зависи дали ще имаме късмет. — Наведох се отново и забих пръчката в земята.

Дедан погледна мрачно към грубата карта.

— Ще ни трябват повече провизии.

Кимнах.

— Ще местим лагера на всеки пети ден. Двама от нас ще се връщат до Кросон, за да взимат провизии. Другите двама ще местят лагера. Мартен ще почива.

Следотърсачът заговори:

— Освен това отсега нататък трябва да внимаваме с огъня, който палим. Миризмата на дим ще ни издаде, ако вятърът духне в тяхната посока.

— Всяка нощ ще ни трябва дупка за огъня — кимнах аз — и не е лошо да се оглеждаме за ренелови дървета. — Погледнах Мартен. — Нали знаеш как изглежда ренеловото дърво?

На лицето му се появи изненада.

Хеспе местеше поглед ту към мен, ту към него.

— Какво е ренелово дърво? — попита тя.

— Това е дърво — отвърна Мартен, — което е подходящо за горене. Гори с чист и горещ пламък. Не отделя никакъв дим и почти никаква миризма на дим.

— Дори и когато дървото е зелено — добавих аз. — Същото се отнася и за листата му. Не расте навсякъде, но видях няколко наоколо.

— Как градско момче като теб знае нещо такова? — учуди се Дедан.

— Работата ми е да знам различни неща — сериозно отвърнах аз. — И какво, за бога, те кара да мислиш, че съм израснал в града?

Дедан сви рамене и извърна поглед.

— Отсега нататък трябва да използваме за огъня само такова дърво — продължих аз. — Ако не е достатъчно, ще го пазим за готвене. Ако нямаме никакво, ще трябва да ядем студена храна. Така че оглеждайте се за него.

Всички кимнаха. Темпи го направи малко по-късно от останалите.

— И накрая, трябва да подготвим някакви истории, в случай че се натъкнат на нас, докато ги търсим. — Обърнах се към Мартен. — Какво ще кажеш, ако някой те хване, докато си на разузнаване?

Той изглеждаше изненадан, но почти не се поколеба с отговора си.

— Ще кажа, че съм бракониер. — Той посочи лъка си, подпрян на едно дърво. — Няма да е далеч от истината.

— А откъде си?

На лицето му се появи моментно колебание.

— От Кросон, само на един ден на запад оттук.

— Как се казваш?

— М-Мерис — притеснено отвърна той.

Дедан се засмя.

— Недей да лъжеш за името си — усмихнах се аз. — Ще ти бъде трудно да си убедителен. Ако те хванат и те пуснат — добре. Само гледай да не ги отведеш до лагера ни. Ако искат да те вземат с тях, се възползвай от това по най-добрия начин. Престори се, че искаш да се присъединиш към тях. Не се опитвай да избягаш.

— Просто да остана с тях? — Мартен изглеждаше смутен.

Кимнах.

— Ако мислят, че си глупав, ще очакват да избягаш на първата нощ. Ако мислят, че си умен, ще очакват да побегнеш на втората. Но до третата вече би трябвало да ти имат известно доверие. Изчакай до полунощ, след това създай някаква суматоха. Запали няколко палатки или нещо такова. Ще чакаме да настъпи бъркотия и ще ги нападнем.

— Планът е същият и за всеки от вас. — Погледнах останалите трима. — Изчакайте до третата нощ.

— Как ще откриете техния лагер? — попита Мартен.

Челото му бе покрито с тънък слой пот. Не го обвинявах. Играта, която играехме, беше опасна.

— Ако ме хванат, няма да съм тук, за да ви помогна да ги проследите — добави той.

— Няма да намеря тях — отвърнах аз. — Ще намеря теб. Мога да намеря всеки от вас в гората.

Огледах лицата около огъня, като очаквах поне Дедан да измърмори нещо, но изглежда, че никой от тях не се съмняваше в моите способности на арканист. Разсеяно си зададох въпроса на какво ли мислят, че съм способен.

Истината бе, че през последните няколко дни скришом бях събрал косми от четиримата. Така че лесно можех да направя импровизирано махало, с което да открия всеки от групата за по-малко от минута. Като се имаше предвид винтишката суеверност, се съмнявах, че биха се радвали да научат подробностите.

— А какви трябва да бъдат нашите истории? — Хеспе потупа Дедан по гърдите с опакото на ръката си и кокалчетата й удариха на кухо върху бронята му от твърда кожа.

— Дали можете да ги убедите, че сте недоволни пазачи на керван, които са решили да станат бандити? — попитах аз.

Дедан изсумтя.

— Мътните го взели! Мислил съм за това един-два пъти. — Когато Хеспе му хвърли поглед, той се засмя. — Не ми казвай, че и ти не си го правила. Да вървиш цикъл след цикъл в дъжда, да ядеш боб и да спиш на земята. И всичко това за едно пени на ден? — Той сви рамене. — В името на божиите зъби! Изненадан съм, че половината от нас не са хванали вече гората.

— Като гледам, ще се справите без проблем — усмихнах се аз.

— А той? — Хеспе посочи с палец към Темпи. — Никой няма да повярва, че и той е хванал гората. Адемците изкарват десет пъти повече от нас на ден.

— Двайсет пъти повече — промърмори Дедан.

И аз си мислех за същото.

— Темпи, какво ще направиш, ако те намерят бандитите?

Адемецът се повъртя малко, но не каза нищо. Хвърли ми кратък поглед, след това извърна очи надолу и встрани. Не бях сигурен дали разсъждава или просто е объркан.

— Ако не беше адемското му червено, нямаше да изглежда особено впечатляващ — отбеляза Мартен. — Дори и мечът му не е кой знае какъв.

— Със сигурност не изглежда двайсет пъти по-добър от мен. — Гласът на Дедан беше тих, но не толкова тих, че да не го чуят всички.

И аз се безпокоях за облеклото на Темпи. Опитах се на няколко пъти да подхвана разговор с адемеца с надеждата да обсъдя проблема с него, но беше все едно да се мъча да разговарям с котка.

Но фактът, че не знаеше думата „километри“, ме накара да осъзная нещо, за което трябваше да се сетя отдавна. Атуранският не беше родният му език. Тъй като аз самият доскоро се мъчех да говоря добре сиару в Университета, разбирах желанието на човек по-скоро да мълчи, отколкото да изглежда като глупак.

— Може и той да се опита да изиграе същата роля като нас — несигурно предложи Хеспе.

— Трудно е човек да лъже убедително, когато не знае добре езика — отбелязах аз.

Светлите очи на Темпи се стрелкаха към всеки от нас, докато говорехме, но той така и не каза нищо.

— Хората подценяват онези, които не могат да се изразяват добре — каза Хеспе. — Може би трябва просто да се прави на… ням? Да се преструва на объркан, все едно се е загубил?

— Няма да е нужно да се прави на ням — промърмори под носа си Дедан. — Може просто да бъде ням.

Темпи погледна Дедан все така безизразно, но по-напрегнато от преди. Той си пое дъх преднамерено бавно и заговори.

— Мълчалив не значи глупав — каза с равен глас. — А ти? Винаги говори. Дъра-бъра. Дъра-бъра. — Той направи движение с ръка като уста, която се отваря и затваря. — Винаги. Като куче, което цял ден лае дърво. Опитва се да бъде голям. Ама не е. Само шум. Само куче.

Не трябваше да се смея, но това ме свари напълно неподготвен. Донякъде, защото мислех Темпи за мълчалив и пасивен, и донякъде, защото беше напълно прав. Ако Дедан беше куче, щеше да е такова, което лае непрекъснато, при това за нищо. Лае само за да чуе гласа си.

Въпреки това не трябваше да се смея. Но го направих. Хеспе също се разсмя и се опита да го скрие, което беше по-лошо.

Лицето на Дедан потъмня от гняв и той се изправи на крака.

— Ела тук и повтори онова, което каза.

Темпи стана с все така безизразна физиономия, заобиколи огъня и се изправи до Дедан. Всъщност… ако кажа, че е застанал близо до Дедан, ще придобиете погрешно впечатление. Когато говорят, повечето хора застават на две-три крачки от вас. Но Темпи застана на по-малко от крачка от Дедан. Единственият начин да застане по-близо бе да го прегърне или да се качи отгоре му.

Бих могъл да излъжа и да ви кажа, че всичко това се случи твърде бързо, за да успея да се намеся, но това няма да е истина. Простата истина бе, че не можех да измисля лесен начин, по който да спра случващото се. Но по-сложната истина бе, че по онова време вече и на мен самия доста ми беше писнало от Дедан.

И което беше по-важното — за пръв път чувах Темпи да говори толкова много. За пръв път, откакто го бях срещнал, той се държеше като нормален човек, а не като някаква няма ходеща кукла.

Освен това бях любопитен да го видя как се бие. Бях слушал много за легендарната смелост на адемците и се надявах да избие от дебелата глава на Дедан малко от сърдитото му мърморене.

Темпи стоеше достатъчно близо до Дедан, за да го прегърне. Дедан беше с цяла глава по-висок, с по-широки рамене и гърди. Адемецът вдигна поглед към него без помен от каквато и да била емоция върху лицето си. Нямаше перчене, нито подигравателна усмивка. Нищо.

— Просто куче — каза Темпи тихо и без особена интонация. — Голямо, шумно куче. — Той вдигна ръка и отново започна да имитира уста с нея. — Дъра-бъра. Дъра-бъра.

Дедан замахна с все сила към гърдите на Темпи. Бях виждал този удар безброй пъти в кръчмите близо до Университета. Обикновено караше ударения да се олюлее назад и да загуби равновесие, готов да се сгромоляса.

Само дето Темпи не се олюля. Той просто… отстъпи. След това се протегна и удари Дедан по главата, така както някой родител шамаросва непослушното си дете на пазара. Ударът дори не беше достатъчно силен, за да накара главата на Дедан да се помръдне, но всички чухме тих пуфтящ звук и косата му се развя така, както се носят семената на млечката, когато ги духнеш.

Дедан остана неподвижен за момент, сякаш не можеше да разбере напълно какво се е случило. След това се намръщи и вдигна и двете си ръце да блъсне Темпи още по-силно. Адемецът избегна и този удар, след което удари Дедан от другата страна на главата.

Дедан се намръщи, изгрухтя, вдигна ръце нагоре и ги сви в юмруци. Беше едър мъж и наемническото му кожено облекло се опъна и изскърца, когато вдигна ръце. Изчака за момент, очевидно се надяваше, че Темпи пръв ще направи своя ход. След това тежко пристъпи напред, засили се и нанесе удар с юмрук, който беше силен и тежък като замахването на ратай, който сече с брадва.

Адемецът предусети удара и за трети път отстъпи встрани. Но по време на тромавото му замахване внезапно всичко в Дедан се промени. Той се вдигна на пръсти и тежкият му покосяващ удар спря по средата на движението. Изведнъж той вече не изглеждаше като някой нападащ бик, а нанесе три светкавични юмручни удара, бързи като пляскането на крило на птица.

Темпи избегна странично първия, отби с ръка втория, но третият го застигна високо в рамото, извъртя го наполовина встрани и го отхвърли назад. Той направи две бързи стъпки, за да излезе от обсега на Дедан, възстанови равновесието си и разтърси глава. После се разсмя силно и доволно.

При звука на смеха му изражението на Дедан се смекчи и той се ухили на свой ред, макар че не свали ръцете си и продължи да се движи на пръсти. Въпреки това Темпи пристъпи напред, избегна поредния внезапен удар и халоса Дедан в лицето с разперени пръсти. Не го удари по бузата, както правят скараните влюбени на сцената. Ръката на Темпи нанесе удара отгоре и уцели Дедан отпред — от челото чак до брадичката.

— Аргххх! — изкрещя Дедан. — Черно проклятие! — Олюля се и се хвана за носа. — Какво ти става? Да не би току-що да ми удари шамар? — Той погледна към Темпи изпод ръката си. — Биеш се като жена.

За момент изглеждаше, че Темпи ще възрази. След това той се усмихна за пръв път, откакто го познавах, кимна леко и сви рамене.

— Да. Бия се като жена.

Дедан се поколеба, после се засмя и грубо потупа Темпи по рамото. Очаквах, че адемецът ще се отдръпне от докосването му, но вместо това той му върна жеста и дори стигна дотам, че сграбчи рамото на Дедан и шеговито го блъсна.

Тази проява ми се стори странна от страна на човек, който през последните дни се бе държал толкова резервирано, но реших, че на харизан кон зъбите не се гледат. От страна на адемеца всичко, различно от неспокойното и мълчаливо въртене, си беше истинска благословия.

Още по-хубаво бе, че вече имах представа за бойните способности на Темпи. Независимо дали Дедан искаше да го признае или не, Темпи очевидно го превъзхождаше. Предположих, че репутацията на адемеца не е просто празни приказки.

Мартен наблюдаваше как Темпи се връща на мястото си.

— Тези дрехи продължават да са проблем — рече следотърсачът, сякаш нищо не се бе случило, и огледа кървавочервените риза и панталони на Темпи. — Да носиш това облекло между дърветата, е все едно да развяваш знаме.

— Ще говоря с него за това — казах аз.

Ако Темпи се притесняваше за лошия си атурански, предполагам, че разговорът ни щеше да протече по-гладко без публика.

— И ще измисля как да постъпи той, ако се натъкне на бандитите. Вие тримата можете да подготвите лагера и да сложите вечерята.

Тримата се разпръснаха да търсят най-хубавите места, където да опънат постелите си. Темпи ги проследи как се отдалечават, след това се обърна и ме погледна. Сведе очи към земята и направи малка крачка встрани.

— Темпи?

Той вдигна глава и ме погледна.

— Трябва да обсъдим дрехите ти.

Когато заговорих, отново се повтори предишното му поведение. Постепенно спря да ми обръща внимание и погледът му се плъзна встрани. Сякаш му бе досадно да ме слуша. Сякаш бе някое намусено малко дете.

Не е нужно да ви казвам колко вбесяващо е да се опитвате да водите разговор с човек, който не ви гледа в очите. Не можех обаче да си позволя лукса да се обиждам или да отложа този разговор. И бездруго вече го бях отлагал твърде дълго.

— Темпи. — Преборих се с желанието да щракна с пръсти, за да привлека вниманието му. — Дрехите ти са червени — казах аз, като се опитвах да се изразявам възможно най-просто. — Лесно се виждат. Опасни са.

Той дълго време не отговори. След това светлите му очи се стрелнаха към моите и адемецът кимна.

Изпитах ужасното подозрение, че той може би в действителност не разбира какво правим тук, в Елд.

— Темпи, знаеш ли защо сме тук, в гората?

Очите му се насочиха към грубата ми схема в пръстта и после обратно към мен. Сви рамене и направи неопределен жест с двете си ръце.

— Какво е много, но не всичко?

В началото помислих, че ми задава някакъв странен, философски въпрос, след това осъзнах, че ме пита за някаква дума. Вдигнах ръка и хванах два от пръстите си.

— Няколко? — Хванах три пръста. — Повечето?

Темпи, който напрегнато наблюдаваше ръцете ми, кимна.

— Повечето — каза той и започна да се върти притеснено. — Знам повечето. Говори бързо.

— Търсим едни хора. — Щом заговорих, очите му веднага се отклониха встрани и аз потиснах въздишката си. — Опитваме се да намерим едни хора.

Ново кимване.

— Да. Лови хора. — Той натърти на думата. — Лови висантха.

Поне знаеше защо сме тук.

— Червено? — Пресегнах се и докоснах червения кожен ремък, който пристягаше плътно плата на ризата към тялото му — беше изненадващо мек. — За лов? Имаш ли други дрехи? Не червени?

Темпи сведе поглед към дрехите си и започна нервно да се суети. След това кимна, отиде до раницата си и извади риза от обикновено, сиво домашно платно. Подаде ми я.

— За лов. Но не за битка.

Не бях сигурен каква е разликата, но засега реших да оставя този въпрос.

— Какво ще стане, ако висантха те открият в гората? — попитах аз. — Ще говориш или ще се биеш?

Той сякаш обмисли отговора си за момент.

— Не добър в говорене — призна накрая. — Висантха? Бие се.

— Един бандит — бие се. Двама — говори — кимнах аз.

— Може бие се с двама — сви рамене той.

— Бие се и победи?

Темпи отново сви равнодушно рамене и посочи към Дедан, който внимателно дърпаше клони измежду чимовете.

— Като него? Трима или четирима. — Той протегна ръка с обърната нагоре длан, сякаш ми предлагаше нещо. — Ако трима бандити, бие се. Ако четирима, опита говори добре. Изчака до три нощи. После… — той направи странен, сложен жест с двете ръце. — Огън в палатки.

Успокоих се, доволен, че е следил разговора ни по-рано.

— Да. Добре. Благодаря ти.

Петимата вечеряхме скромно супа, хляб и не особено вкусно, лепкаво сирене, което бяхме купили в Кросон. Дедан и Хеспе приятелски се дърлеха помежду си, а ние двамата с Мартен гадаехме какво време ще ни очаква през следващите няколко дни.

Като изключим това, не разговаряхме особено. Двамата за малко щяхме да се скараме. Бяхме изминали над сто и петдесет километра от Северин и бяхме напълно наясно за зловещата работа, която ни предстои.

— Почакай — каза Мартен, — а ако хванат теб? — Той вдигна поглед към мен. — Всички имаме план, ако ни заловят. Оставаме с тях и ти ни откриваш на третия ден.

— Не забравяй, че трябва да им отвлечете вниманието — кимнах аз.

— А ако те хванат? Аз не знам никаква магия. Не мога да гарантирам, че ще мога да те проследя до третата нощ. Има вероятност да го направя, разбира се. Но проследяването е нещо несигурно…

— Аз съм просто един безобиден музикант — успокоих го. — Имал съм неприятности с племенницата на баронет Бенбрайд и съм решил, че е по-добре да се укрия в гората за известно време ухилих се аз. — Могат да ме ограбят, но тъй като нямам много пари, най-вероятно просто ще ме пуснат. Мога да съм убедителен, а и не изглеждам особено заплашителен.

Дедан промърмори нещо под носа си, което се радвах, че не чух.

— Но ако все пак се случи? — настоя Хеспе. — Мартен е прав. А ако те вземат с тях?

Още не бях решил какво ще правя в този случай, но вместо накрая да разваля вечерта, предпочетох да се усмихна с най-уверената си усмивка.

— Ако ме отведат в лагера си, би трябвало да мога да ги избия сам без особени затруднения. — Свих рамене със силно преувеличено равнодушие. — Ще се срещнем в лагера, след като работата е свършена. — Потупах земята до себе си и се ухилих.

Възнамерявах думите ми да прозвучат като шега, надявайки се, че поне Мартен ще се засмее на лекомисления ми отговор. Но бях подценил колко дълбоко вкоренено е суеверието във винтишците и коментарът ми бе посрещнат с неловко мълчание.

След това не разговаряхме много. Теглихме чоп кой да застане на пост, угасихме огъня и един по един се унесохме в сън.