Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (135)

134.
Пътят към Левиншир

На следващия ден не успяхме да изминем много път, тъй като двамата с Крин трябваше да водим три коня, а освен това и Ел. За щастие конете се държаха добре, както обикновено става с животни, дресирани от Едема. Ако бяха по-своенравни, можеше и никога да не успеем да стигнем до Левиншир.

Дори и така, животните повече създаваха грижи, отколкото носеха полза. Особено лъскавият петнист кон, който имаше навика да се завира в шубраците, за да си търси паша. Три пъти ми се бе налагало да го издърпвам оттам и вече и двамата се дразнехме един на друг. По очевидни причини го кръстих Проклетник.

След като ми се наложи да го издърпам обратно на пътя за четвърти път, сериозно се замислих дали да не го пусна на свобода, за да си спестя неприятностите. Разбира се, не го направих. Добрият кон е като пари в джоба. И щеше да е по-бързо да яздя обратно до Северин, вместо да вървя пеша през целия път.

Двамата с Крин правехме всичко възможно, за да увлечем Ел в разговор, докато вървяхме. Изглежда, че това помагаше малко. И докато дойде времето за обяд, тя сякаш почти бе започнала да разбира какво се случва около нея. Почти.

Когато се готвехме да се отправим отново на път след обяда, ми хрумна идея. Отведох сивата петниста кобила до мястото, където беше застанала Ел. Златистата й коса беше в пълен безпорядък и тя се опитваше да прокара ръка през нея, като разсеяно се озърташе, сякаш не можеше напълно да си даде сметка къде точно се намира.

— Ел — тя се обърна и аз посочих кобилата, — запозна ли се със Сива опашка?

Тя ми отвърна с леко, объркано поклащане на глава.

— Имам нужда от твоята помощ, за да я водиш. Някога преди водила ли си кон?

Кимване.

— Някой трябва да се грижи за нея. Ще можеш ли да се справиш?

Сива опашка ме погледна с голямото си око, сякаш за да ми покаже, че има нужда от водене точно толкова, колкото и на мен ми трябват колела, за да ходя. Но след това тя леко наведе глава и майчински подуши Ел. Момичето протегна ръка и почти механично погали носа на коня, след което взе поводите от мен.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита Крин, когато се върнах да товаря останалите коне.

— Сива опашка е кротка като агне.

— А Ел е малоумна като овца — със закачлив тон рече Крин — и това не ги прави особено добра двойка.

Думите й ме накараха да се усмихна.

— Ще ги наблюдаваме внимателно в продължение на час-два. Ако не се получава, здраве да е. Но понякога човек най-добре може да си помогне, като помага на някой друг.

* * *

Тъй като не бях спал добре, този ден се чувствах два пъти по-изморен. Коремът ме болеше и усещах кожата си протрита, сякаш някой е свалил с шкурка първите й два слоя. Почти се изкушавах да дремна на седлото, но не можех да си позволя да яздя, докато момичетата вървят пеша.

Затова продължих да влача крака и да клюмам, водейки коня. Този ден така и не успях да вляза в удобния унес, към който обикновено прибягвах, когато вървях пеша. Измъчваха ме мисли за Алег — чудех се дали все още е жив.

От времето, прекарано в Медика, знаех, че раната, която му бях нанесъл в корема, е фатална. Освен това бях наясно, че така го обричам на бавна смърт. Бавна и мъчителна. При подходящи грижи можеше да мине цял цикъл дни, преди да умре. Дори и сам насред пущинака, той пак можеше да живее няколко дни с такава рана.

Тези дни нямаше да са приятни. Щеше да изпадне в делириум, когато започнеше треската от възпалението. Всяко движение щеше да отваря раната му отново и отново. Освен това нямаше да може да ходи заради крака с прерязаното ахилесово сухожилие. Така че ако искаше да се движи, щеше да му се наложи да пълзи. Сигурно вече умираше от глад и жажда.

Но нямаше да умре от жажда. Не. Бях му оставил пълен мях с вода наблизо, преди да тръгнем. Не го бях сторил от доброта — не за да направя по-поносими последните му часове. Бях го оставил, защото знаех, че с вода щеше да живее по-дълго и да страда повече.

Да му оставя онзи мях с вода беше най-ужасното нещо, което някога бях правил, и сега, когато гневът ми се бе охладил, вече съжалявах за това. Зачудих се колко ли още щеше да живее заради него. Един ден? Два? Със сигурност повече от два дни. Опитах се да не мисля какви щяха да бъдат тези два дни.

Но дори и когато успеех да прогоня от съзнанието си мислите за Алег, имаше други демони, с които да се боря. Спомнях си части от онази нощ и нещата, които казваха лъжливите членове на трупата, докато ги съсичах. Спомнях си звука, който мечът ми издаваше, когато се забиваше в тях, както и миризмата на кожата им, докато ги жигосвах. Бях убил две жени. Какво би помислила Вашет за постъпката ми? Какво би помислил всеки друг?

Изтощен от безпокойство и липсата на сън, мислех за това в продължение на цялата останала част от деня. Устроих лагера по навик и успях да поддържам разговора с Ел единствено с усилие на волята. Времето за сън дойде, преди да съм готов, и аз отново се оказах увит в своя шаед пред палатката на момичетата. Смътно осъзнавах, че Крин беше започнала да ме гледа със същия разтревожен поглед, който хвърляше и на Ел през изминалите два дни.

Лежах цял час с широко отворени очи и мислех за Алег, преди да успея да заспя. Когато заспах, сънувах, че ги убивам. В съня си дебнех в гората мрачно и непоколебимо, сякаш бях самата смърт.

Но този път беше различно. Убих Ото и кръвта му оплиска ръцете ми като гореща мазнина. След това убих Ларен, Джош и Тим. Те стенеха, крещяха и се гърчеха върху земята. Раните им бяха ужасяващи, но аз не можех да извърна поглед.

Тогава лицата се смениха. Убих Терен — брадатия някогашен наемник от моята трупа. След това убих Трип. После подгоних Шанди през гората с меч в ръка. Тя крещеше и плачеше от страх. Когато накрая я хванах, тя се вкопчи в мен, зарови лице в гърдите ми и зарида.

— Не, не, не — молеше се тя. — Не, не, не.

Събудих се. Лежах по гръб ужасѐн и не знаех дали сънят ми е свършил и съм се върнал в действителността. След малко осъзнах истината. Ел беше изпълзяла от палатката и се беше свила до мен. Лицето й беше притиснато в гърдите ми, а ръката й беше отчаяно вкопчена в моята.

— Не, не — задавено извика тя. — Не, не, не, не, не.

Ризата ми беше мокра от горещите й сълзи. Ръката ми кървеше там, където тя беше забила нокти в нея.

Започнах да я утешавам и погалих косата й с ръка. След дълго време тя се успокои и накрая заспа изтощено, като продължаваше да се притиска силно към гърдите ми.

Лежах, без да помръдвам, защото не исках движението ми да я събуди. Зъбите ми бяха здраво стиснати. Помислих си за Алег, Ото и всички останали. Спомних си кръвта, виковете и мириса на горяща кожа. Спомних си за всичко това и изпитах желание да им сторя и по-лоши неща.

Никога повече не сънувах кошмари. Понякога се сещам за Алег и се усмихвам.

* * *

Стигнахме до Левиншир на следващия ден. Ел беше дошла на себе си, но оставаше мълчалива и затворена в себе си. Въпреки това сега нещата се развиваха по-бързо, особено след като момичетата решиха, че са се възстановили достатъчно, за да се редуват да яздят Сива опашка.

Изминахме десет километра, преди да спрем по обяд. Крин и Ел ставаха все по-развълнувани, защото започваха да разпознават някои части от околността — формата на хълмовете в далечината, изкривено дърво край пътя.

Но когато наближихме Левиншир, те се умълчаха.

— Зад онзи хълм е — рече Крин и слезе от пъстрата кобила. — Оттук нататък ти ще яздиш, Ел.

Русото момиче премести поглед от нея към мен и след това сведе очи. Тя поклати глава.

— Вие двете добре ли сте? — погледнах ги аз.

— Баща ми ще ме убие. — Гласът на Крин беше едва доловим шепот, а на лицето й беше изписан истински страх.

— Тази нощ баща ти ще е един от най-щастливите хора в света — възразих аз и след това реших, че е по-добре да съм искрен. — Може и да е ядосан. Но това ще е само защото през последните осем дни е бил уплашен до смърт.

Крин, изглежда, малко се поуспокои, но Ел избухна в плач. Крин я прегърна и започна нежно да я успокоява.

— Никой няма да се ожени за мен — хлипаше Ел. — Щях да се омъжвам за Джейсън Уотърсън и да му помагам в магазина. Сега той няма да се ожени за мен. Никой няма да се ожени за мен.

Вдигнах поглед към Крин и видях, че в нейните влажни очи се отразяваше същият страх. Но в очите на Крин имаше и гняв, докато в тези на Ел нямаше нищо друго освен отчаяние.

— Всеки мъж, който мисли по този начин, е глупак — заявих аз, като вложих в гласа си цялата увереност, на която бях способен. — А вие двете сте твърде умни и красиви, за да се омъжвате за глупаци.

Изглежда, че това донякъде успокои Ел и очите й се насочиха към мен, сякаш търсеше нещо, в което да повярва.

— Това е самата истина — уверих ги аз. — И нищо от онова, което се е случило, не е било по ваша вина. Гледайте да не забравяте това през следващите няколко дни.

— Мразя ги! — изсъска Ел, изненадвайки ме с внезапната си ярост. — Мразя мъжете!

Кокалчетата на ръцете й, които стискаха поводите на Сива опашка, побеляха. Лицето й се изкриви в маска на ярост. Крин прегърна Ел, но когато ме погледна, видях същите чувства, отразени мълчаливо и в нейните тъмни очи.

— Имате право да ги мразите — признах аз, изпитвайки повече гняв и безпомощност, отколкото някога бях чувствал в живота си. — Но и аз съм мъж. Не всички сме такива.

Постояхме там — на не повече от километър от града — още известно време. Пийнахме вода и хапнахме малко, за да успокоим нервите си. А след това ги отведох по домовете им.