Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (94)

93.
Всички наемници

След четиринайсет часа сън се чувствах свеж като репичка. Това, изглежда, изненада другарите ми, защото ме бяха открили в безсъзнание, студен и покрит с кръв. Съблекли ме, леко поразтрили крайниците ми, след което ме увили в одеяла и ме сложили да легна в единствената оцеляла палатка на бандитите. Останалите пет били изгорели, затрупани или изгубени, когато една огромна като колона светкавица ударила големия дъб, извисяващ се в средата на лагера.

Следващият ден беше облачен, но за щастие не валеше дъжд. Първо се погрижихме за раните си. Хеспе беше уцелена със стрела в крака, когато часовият ги изненада. Дедан имаше дълбока порезна рана на едното рамо, което си беше доста голям късмет, като се има предвид, че беше нападнал часовия с голи ръце. Когато го попитах за това, той отвърна, че просто нямал време да извади меча си.

Мартен имаше яркочервена цицина над веждата, получена, когато го бях ритнал или когато го бях влачил. Тя беше мека на пипане, но следотърсачът твърдеше, че поне десетина пъти са го удряли по-зле в кръчмарски сбивания.

След като се възстанових от измръзването от обвързване, се чувствах добре. Виждах, че другарите ми са изненадани от внезапното ми завръщане от дверите на смъртта, и реших да ги оставя да се чудят. Малко загадъчност нямаше да навреди на репутацията ми.

Превързах раната, където стрелата бе закачила рамото ми, и се погрижих за няколкото синини и одрасквания, с които незнайно как се бях сдобил. Освен това имах и дълго, плитко порязване — онова, което сам си бях направил на ръката, но не беше нужно да се шие.

Темпи не беше ранен и бе все така невъзмутим и непроницаем.

Следващото нещо, с което се заехме, бе да се погрижим за мъртвите. Докато бях в безсъзнание, останалите от групата бяха извлекли повечето изгорени, безжизнени тела в единия край на поляната. Общата сметка беше следната:

Един часовой, убит от Дедан.

Двамата, които бяха изненадали Темпи в гората.

Тримата, които бяха оцелели от светкавицата и се бяха опитали да избягат. Мартен беше уцелил единия, а Темпи беше ликвидирал другите двама.

Седемнайсет изгорени, смазани или убити по някакъв друг начин от светкавицата. От тях осем са били мъртви или смъртно ранени още преди това.

Открихме следите на един часови, който беше наблюдавал всичко от северната част на хребета. Когато ги намерихме, те вече бяха на един ден и никой от нас нямаше и най-малкото желание да го преследва. Дедан изтъкна, че може да е по-добре да го оставим жив, за да разпространи слуха за това драматично поражение сред хората, които се замислят дали да не си изкарват прехраната с бандитство. Най-сетне и двамата бяхме на едно мнение за нещо.

Тялото на водача не беше измежду онези, които бяхме открили. Голямата палатка, в която се бе мушнал, бе смазана под части от строшения ствол на огромния дъб. Тъй като имахме достатъчно неща за вършене, решихме засега да оставим трупа му там.

Вместо да се опитаме да изкопаем двайсет и три гроба или пък дори един общ гроб, достатъчно голям, за да побере всички тела, ние направихме погребална клада и я запалихме, докато околната гора все още бе мокра от дъжда. Използвах уменията си, за да е сигурно, че тя ще гори буйно и без прекъсване.

Но имаше и още едно тяло — часовият, когото Мартен беше застрелял и чийто труп бях използвал. Докато другарите ми бяха заети със събирането на дърва за кладата, аз отидох до южния край на хребета и открих мястото, където Темпи го беше покрил с елови клони.

Дълго гледах тялото, преди да го отнеса в южна посока. Намерих уединено място под една върба и го затрупах с камъни. После се скрих в храстите и започнах да повръщам тихо и обилно.

* * *

Светкавицата? Ами, тя трудно може да бъде обяснена — бурята над главите ни, галваничното обвързване с две подобни стрели и опитът ми да заземя дървото по-здраво от всякакъв гръмоотвод, — но, честно казано, не знам дали имам правото да си припиша заслугата за това кога и къде удари тя. Ала историята гласи, че аз съм я призовал и тя е дошла.

Останалите от групата твърдяха, че когато светкавицата ударила, тя не била само една, а били няколко в бърза последователност. Дедан я описваше като „стълб от бял огън“ и казваше, че е разтърсила земята толкова силно, че той не успял да се задържи на крака.

Така или иначе, независимо каква бе причината, от внушителния дъб бе останал само обгорен дънер, горе-долу с височината на вулканична скала. Наоколо лежаха разхвърляни огромни късове от дървото. По-малките дървета и храсти се бяха запалили, но дъждът ги беше изгасил. Повечето от дългите дъски, използвани от бандитите за техните укрепления, бяха разбити на парчета, големи, колкото върха на пръста, или бяха превърнати във въглени. От основата на дървото тръгваха две огромни бразди от разровена пръст, от които поляната изглеждаше така, сякаш някакъв безумец я е изорал с рало или пък гигантски звяр я е изровил с ноктите си.

Въпреки това останахме в бандитския лагер цели три дни след победата ни. Потокът ни осигуряваше изобилие от вода, а остатъците от провизиите на разбойниците превъзхождаха нашите. По-важното бе, че след като успяхме да съберем малко от оцелелия дървен материал и платнища, всеки от нас можеше да си позволи лукса да си направи палатка или навес.

Сега, когато работата ни беше приключена, напрежението, което тормозеше групата, изчезна. Дъждът спря, вече не беше необходимо да крием огъня си и състоянието на Мартен започна да се подобрява. Дедан и Хеспе се държаха любезно помежду си и Дедан почти спря глупавите си заяждания с мен.

Но въпреки облекчението, че работата ни е свършена, положението не беше съвсем спокойно. Вечер не си разказвахме истории, а Мартен гледаше да страни от мен, когато бе възможно. Едва ли можех да го виня, като се има предвид какво бе видял.

С тази мисъл в главата се възползвах от първата възможност да унищожа восъчните кукли, които бях направил. Те вече не ми бяха необходими, а и се страхувах какво би станало, ако някой от другарите ми ги открие в пътната ми торба.

Темпи не каза нищо за онова, което бях сторил с тялото на бандита, и доколкото разбирах, той не ме осъждаше. Сега, като погледна назад, осъзнавам колко малко съм познавал адемците в действителност. Но по онова време единственото, което забелязах, бе, че Темпи отделя по-малко време да ми показва как да практикувам кетан и предпочита да упражняваме езика и да обсъждаме все така озадачаващата ме идея за летхани.

На втория ден донесохме оборудването си от нашия лагер. Изпитах облекчение, че лютнята ми е отново с мен, и бях двойно по-щастлив, че великолепният калъф от Дена бе останал непромокаем въпреки неспирния дъжд.

И тъй като бяхме приключили с дебненето в гората, започнах да свиря. Цял ден не правих почти нищо друго. Беше минал почти цял месец, откакто за последен път бях свирил, и това ми липсваше повече, отколкото можете да си представите.

В началото си мислех, че Темпи не се интересува от музиката ми. Освен че някак си го бях обидил, когато преди известно време бях запял, той винаги напускаше лагера, щом извадех лютнята си. Сетне обаче забелязах, че ме наблюдава, макар и винаги от разстояние и обикновено скрит от погледа ми. Щом като обърнах внимание на това, открих, че той неизменно ме слуша, докато свиря. Стоеше неподвижен като камък с широко отворени очи като на бухал.

На третия ден Хеспе почувства, че кракът й вече може да понесе малко ходене. Така че трябваше да решим какво да вземем с нас и какво да оставим.

Нямаше да е толкова трудно, колкото би могло да се очаква. По-голямата част от оборудването на бандитите беше разрушено от светкавицата, от падналото дърво или от излагането на бурята. Но все още имаше някои ценни неща, които можеха да бъдат спасени от разрушения лагер.

Не можехме да претърсим палатката на водача на бандитите, защото тя беше смазана под един от огромните клони на падналия дъб. Клонът бе дебел над шейсет сантиметра и беше по-голям от повечето дървета.

Все пак на третия ден най-сетне успяхме да го окастрим достатъчно, за да го изтърколим встрани от останките на палатката.

Нямах търпение да погледна по-отблизо тялото на водача, защото нещо в него не ми даваше покой от мига, в който го бях зърнал. Освен това, погледнато от по-практичната страна, знаех, че металната му ризница струва поне дванайсет таланта.

Но така и не открихме никаква следа от водача. Това доста ни озадачи. Мартен беше открил само едни следи, които водеха извън лагера — тези на избягалия часови. Никой от нас нямаше представа къде може да се е дянал водачът.

Това беше неприятна изненада за мен, тъй като исках да погледна по-отблизо лицето на мъжа. Дедан и Хеспе смятаха, че той просто се е измъкнал в хаоса, последвал падането на светкавицата, може би като е минал по потока, за да не оставя следи.

Когато обаче не намерихме тялото, Мартен започна да става видимо неспокоен. Той мърмореше нещо за демони и отказваше да се приближи до останките. Мислех си, че е просто суеверен глупак, но не мога да отрека, че липсата на тяло доста разстрои и мен самия.

В унищожената палатка намерихме маса, походно легло, бюро и два стола — всички те натрошени и неизползваеми. Върху натрошеното бюро имаше някакви листове, които много бих искал да прочета, но бяха прекарали твърде много време изложени на влагата и мастилото се беше разтекло. Освен това имаше и тежка кутия от твърдо дърво, малко по-голяма от самун хляб. Върху капака бе инкрустиран семейният герб на Алверон и тя беше здраво заключена.

Хеспе и Мартен признаха, че притежават известни умения в боравенето с ключалки, и тъй като бях любопитен какво има вътре, им позволих да се опитат да я отворят, стига да не повредят ключалката. И двамата дълго се мъчиха да отключат кутията, без да постигнат какъвто и да е успех.

След като внимателно я бърника в продължение на двайсетина минути, Мартен вдигна ръце.

— Не мога да измисля как да я отворя — рече той, протегна се и сложи ръце на кръста си.

— Може да опитам и аз — предложих.

Бях се надявал, че някой от тях ще намери начин да я отвори. Отварянето на ключалки не е умение, с което един арканист може да се гордее. То не пасваше на репутацията, която се опитвах да изградя.

— Така ли? — повдигна вежди Хеспе. — Ти наистина си младият Таборлин.

Сетих се за историята, която Мартен бе разказал преди няколко дни.

— Разбира се — засмях се аз, след което извиках: „Едро!“ в стил „Таборлин Великия“ и ударих с ръка по кутията.

Капакът се отвори.

Бях изненадан точно толкова, колкото и всички останали, но успях добре да прикрия учудването си. Очевидно Хеспе или Мартен действително бяха отворили ключалката, но капакът бе заял. Вероятно се бе издул от дългото стоене на влага. Когато го ударих, той просто се освободи.

Но те не знаеха това. Лицата им изглеждаха така, все едно някой е създал злато пред очите им. Дори и Темпи повдигна вежди.

— Добър номер, Таборлин — похвали ме Хеспе с такова изражение, сякаш не беше сигурна дали не се шегувам с тях.

Реших да си държа езика зад зъбите и прибрах обратно в джоба на плаща си импровизираните инструменти за отваряне на ключалки. Щом щях да съм арканист, поне щях да бъда знаменит арканист.

Като се постарах да си придам важен и могъщ вид, повдигнах капака и погледнах в кутията. Първото нещо, което видях, беше едно дебело, сгънато парче хартия. Извадих го.

— Какво е това? — попита Дедан.

Вдигнах го, за да го видят всички. Беше подробна карта на заобикалящата ни местност, на която бе изобразен не само виещият се кралски път, но и близките ферми и потоци. Кросон, Фенхил и „За няколко пенита“ бяха означени в западната част на пътя.

— Какво е това? — попита Дедан и посочи с дебелия си пръст към едно отбелязано с кръстче място дълбоко навътре в гората от южната страна на пътя.

— Мисля, че това е този лагер — отвърна Мартен и посочи с пръст, — точно до потока.

Кимнах.

— Ако това е вярно, то ние сме по-близо до Кросон, отколкото предполагах. Можем просто да тръгнем на югоизток и да си спестим повече от ден ходене. — Погледнах Мартен. — Мислиш ли, че съм прав?

— Дай да видя. — Подадох му картата и той я огледа, след което се съгласи. — Така изглежда. Не мислех, че сме отишли толкова далеч на юг. Ще си спестим поне четирийсет километра, ако минем оттук.

— Това не е никак малко — отбеляза Хеспе и разтри превързания си крак. — Разбира се, освен ако някой от вас, господа, не реши да ме носи.

Отново насочих вниманието си към кутията. Беше пълна с плътно наблъскани едно до друго пакетчета, увити в плат. Когато вдигнах едно от тях, видях блясъка на злато.

Всички зашепнаха развълнувано. Проверих останалите малки и тежки вързопчета и бях възнаграден с блясъка на още монети — всичките златни. По груби сметки вътре имаше над двеста рояла. Макар никога да не бях държал в ръцете си такава монета, знаех, че един златен роял струва осемдесет бита — почти колкото маерът ми бе дал за финансирането на цялото това пътуване. Нищо чудно, че той нямаше търпение да сложи край на засадите, устройвани на неговите бирници.

Пресметнах наум, превръщайки съдържанието на кутията в парите, с които бях свикнал повече, и получих над петстотин сребърни таланта — достатъчно средства, за да си купиш голяма крайпътна странноприемница или цял чифлик, заедно с добитъка и прислугата. С толкова пари можеш да се сдобиеш с дребна титла, с назначение в двора или с офицерска длъжност в армията.

Видях, че всички останали също пресмятат наум.

— Какво ще кажете да си поделим малка част от това? — предложи Дедан с не особено голяма надежда в гласа.

Поколебах се и след това се пресегнах към кутията.

— Мислите ли, че по един роял на човек е достатъчно справедливо? — попитах.

Никой не продума, докато аз развързвах едно от вързопчетата.

— Сериозно ли говориш? — невярващо ме попита Дедан.

Подадох му една тежка монета.

— Така, както виждам нещата, някои по-недобросъвестни хора можеше и да забравят да кажат на Алверон за това. Или пък никога нямаше да се върнат при него. Мисля, че по един роял на човек е добра награда, задето сме толкова почтени хора. — Подхвърлих и на Мартен и Хеспе по една лъскава златна монета.

— Освен това — добавих аз, подхвърляйки роял и на Темпи — бях нает да намеря група бандити, а не да разруша цял малък военен лагер. — Взех своя роял. — Това е нашата премия за извършените услуги извън онова, за което сме се пазарили. — Мушнах монетата в джоба си и го потупах с ръка. — Не е нужно маерът да разбира за това.

Дедан се засмя и ме удари по гърба.

— В крайна сметка не си много по-различен от нас — рече той.

Отвърнах на усмивката му, затворих капака на кутията и чух как ключалката изщрака.

Не споменах за другите две причини, поради които постъпвах по този начин. Първата беше, че така в действителност купувах лоялността им. Не можеше да не осъзнават колко лесно е да грабнат кутията и да изчезнат. И на мен ми беше минала тази мисъл. Петстотин таланта щяха да платят обучението ми в Университета за следващите десет години и пак щяха да ми останат предостатъчно.

Сега обаче наемниците бяха значително по-богати от преди и това трябваше да ги накара да се почувстват по-почтени. Тежката златна монета щеше да държи мислите им далеч от парите, които носех. Въпреки това възнамерявах да спя със заключената кутия под възглавницата си през нощта.

Втората причина бе, че и аз самият имах нужда от тези пари — от рояла, който открито бях пъхнал в джоба си, както и от останалите три, които бях задигнал незабелязано, докато подавах монетите на останалите. Както казах, Алверон никога нямаше да разбере за разликата в парите, а четири рояла щяха да покрият таксата ми за цял семестър в Университета.

* * *

След като прибрах кутията на маера на сигурно място на дъното на пътната ми торба, всеки от нас реши какво би искал да вземе от оборудването на бандитите.

Оставихме палатките по същата причина, поради която не разполагахме с наши — те бяха твърде неудобни за носене. Взехме от храната им толкова, колкото можехме да съберем в багажа си, защото знаехме, че колкото повече носим, толкова по-малко ще ни се наложи да купуваме.

Реших да взема един от мечовете на бандитите. Не бих похарчил пари, за да си го купя, тъй като не знаех как да го използвам, но щом можех да си го взема безплатно…

Докато преглеждах разнообразните оръжия, Темпи се приближи до мен и ми даде няколко съвета. След като ограничихме избора ми до два меча, адемецът най-накрая каза онова, което мислеше:

— Ти не можеш да използваш меч. Въпрос. Смущение.

Имах чувството, че за него мисълта, че някой не умее да си служи с меч, е срамна — нещо като да не можеш да се храниш с нож и вилица.

— Не — съгласих се аз. — Но се надявах ти да ме научиш.

Темпи застина неподвижно и се умълча. Щях да приема това за отказ, ако не бях започнал да го опознавам. Тази неподвижност означаваше, че той размишлява.

Паузите са ключови за начина, по който адемците водят разговор, така че аз зачаках търпеливо. Двамата стояхме мълчаливо минута, после две. А след това пет, десет. С мъка се удържах да стоя неподвижен и да мълча. Може би това наистина беше учтив отказ.

Мислех се за невероятно умен, нали разбирате. Познавах Темпи от близо месец, бях научил хиляда думи и петдесетина движения от адемския език на жестовете. Знаех, че адемците не се срамуват от голотата и от допира и бях започнал да проумявам някои страни на загадката на летхани.

О, да, мислех се за неимоверно схватлив. Ако наистина знаех нещо за адемците, никога нямаше да се осмеля да направя на Темпи подобно предложение.

— А ти ще ме научиш ли на това? — Той посочи към отсрещния край на лагера, където стоеше калъфът на лютнята, подпрян на едно дърво.

Въпросът ме свари неподготвен. Никога преди не се бях опитвал да уча някого да свири на лютня. Може би адемецът знаеше това и ми намекваше, че и онова, което искам от него, е същото. Знаех, че той е склонен да влага неуловими нюанси в думите си.

Предложението беше справедливо.

— Ще опитам — кимнах аз.

Темпи също кимна и посочи към единия от мечовете, от които избирахме.

— Носи го, но недей да се биеш с него.

След тези думи той се обърна и се отдалечи. Тогава реших, че това е просто обичайната му лаконичност.

Продължихме да ровим из останките през целия ден. Мартен събра доста стрели и всички тетиви, които успя да открие. След като провери дали някой друг не ги иска, той реши да вземе четирите големи лъка, оцелели след падането на светкавицата. Не бяха удобни за носене, но той твърдеше, че ще вземе доста пари за тях, като ги продаде в Кросон.

Дедан грабна чифт ботуши и една ризница, по-хубава от онази, която носеше. Също така предяви претенции към тесте карти и чифт зарове от слонова кост.

Хеспе пък взе комплект овчарски свирки и напъха на дъното на раницата си десетина ножа с надеждата да ги продаде.

Дори и Темпи намери някои неща, които му харесаха — точило, месингова солница и ленени панталони, които отнесе до потока и боядиса в познатия кървавочервен цвят.

Взех по-малко вещи от останалите — малък нож, с който да заменя счупения, и бръснач с рогова дръжка. Не ми се налагаше да се бръсна толкова често, но бях свикнал да го правя, докато бях в двора на маера. Можех да последвам примера на Хеспе и също да взема няколко ножа, но пътната ми торба вече беше натежала неприятно заради кутията на Алверон.

Всичко това може да ви се стори малко жестоко, но светът е такъв. Грабителите на свой ред биват ограбвани, докато времето и обстоятелствата не превърнат всички ни в наемници.