Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (44)

43.
Без всякакво предупреждение

Гледах падащия сняг през предния прозорец на „При Анкер“ и разсеяно въртях пръстена на Дена между пръстите си. Зимата беше сковала Университета и Дена не се бе появявала повече от месец. Имах три часа преди лекцията на Елодин и се опитвах да реша дали малката вероятност да намеря Дена си заслужава дългото вървене пеша до Имре.

Докато стоях край прозореца, през вратата влезе един сийлдиш, изтупа пухкавия сняг от ботушите си и се огледа наоколо с любопитство. Беше още рано през деня и аз бях единственият човек в общата стая.

Той се приближи до мен, снежинките по брадата му се топяха и се превръщаха в капки вода.

— Съжалявам, че ви безпокоя. Търся един човек — подхвана той, като ме изненада с липсата на какъвто и да е сийлдишки акцент.

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на дългото си палто и извади дебел плик с кървавочервен печат.

— Кво-тее — бавно прочете той и след това обърна плика към мен така, че да видя предницата му.

Квоте — странноприемницата „При Анкер“

Университета (на три километра западно от Имре)

Беленай — Барен.

Текстът бе написан с почерка на Дена.

— Всъщност името е Квоте — разсеяно казах аз. — Едното „е“ е излишно.

Мъжът сви рамене.

— Това вие ли сте?

— Аз съм — потвърдих.

— Хубаво — доволно кимна той. — Получих това в Тарбеан преди около цикъл. Купих го от някакъв човек срещу едно твърдо пени. Той пък каза, че го купил от моряк в Джунпуи за дребна винтишка сребърна монета. Не можа да си спомни името на града, откъдето го е взел морякът, но е бил някъде във вътрешността на страната. — Погледна ме в очите. — Казвам ви това, за да не си помислите, че искам да ви измамя в сделката. Платих цяло твърдо пени и след това дойдох до Имре, макар че не ми беше на път. — Огледа общата стая. — Макар да предполагам, че човек, който притежава такава странноприемница, няма да започне да увърта, за да не ми даде онова, което по право ми се полага.

Засмях се.

— Тази странноприемница не е моя — казах аз. — Просто имам стая тук.

— О — рече той, очевидно леко разочарован. — Както сте се изправили там, приличате на собственик. Все пак сигурен съм, че разбирате, че трябва да изкарам някакви пари от това.

— Разбирам — потвърдих аз. — Колко смятате, че е справедливо да ви дам?

Той ме изгледа преценяващо от горе до долу.

— Предполагам, че ще съм доволен да си върна твърдото пени и да изкарам и още едно меко пени.

Извадих кесията си и порових вътре. За щастие предишните няколко нощи бях играл карти и имах малко атурански пари.

— Изглежда ми справедливо — съгласих се аз и му подадох парите.

Той се накани да си върви, но пътьом се обърна.

— Да попитам само от любопитство — рече, — щяхте ли да платите две пенита, ако ви ги бях поискал?

— Вероятно — признах аз.

— Кист — изруга той и излезе навън, а вратата се затръшна след него.

Пликът беше тежък пергамент, измачкан и изцапан от многото ръце, през които бе преминал. На печата имаше елен, изправен на задните си крака пред бъчва и арфа. Стиснах го силно между пръстите си, за да го счупя, и седнах.

В писмото пишеше:

Квоте,

Съжалявам, че напуснах Имре без предупреждение и без да се обадя. Изпратих ти съобщение в нощта на заминаването ми, но предполагам, че така и не си го получил.

Тръгнах на път в търсене на по-вълнуващи места и по-добри възможности. Обичам Имре и от време на време, макар и рядко, имам възможност да се наслаждавам на компанията ти, но той е скъп за живеене град, а напоследък доходите ми са доста оскъдни.

Ил е очарователен, целият е в хълмове. Времето доста ми харесва — по-топло е и въздухът мирише на море. Изглежда, че ще мога да изкарам цялата зима, без да ми се налага да съм на легло заради дробовете ми. Случва ми се за пръв път от години.

Прекарах известно време в Малките кралства и видях схватка между две банди на коне. Не си и чувал дори за такива сблъсъци и цвилене. Също така плавах и научих всякакви моряшки възли, а също и как да плюя, както си му е редът.

И запасът ми от ругатни също се разшири неимоверно.

Ако при следващата ни среща ме помолиш достатъчно любезно, може и да ти демонстрирам новооткритите си умения.

За пръв път срещнах наемница от Адем. (Тук ги наричат „кървавите ризи“.) Беше съвсем малко по-едра от мен, с най-забележителните сиви очи. Беше красива, но странна и мълчалива и непрекъснато се движеше нервно насам-натам. Не съм я виждала да се бие, а и не съм сигурна, че го искам. Макар да съм любопитна.

Все още съм влюбена в арфата. И понастоящем живея с един умел в това изкуство благородник (когото няма да назова), за да задълбуча уменията си в свиренето.

Пийнах малко вино, докато ти пишех. Споменавам това, за да се извиня за погрешното изписване на думата „задълбоча“. Задълбоча. Кист! Надявам се да разбираш какво имам предвид.

Извинявам се, че не се обадих по-рано, но много пътувах и едва сега имам възможност да ти пиша. Предполагам, че ще мине още известно време, докато намеря някой пътник, на когото да се доверя, за да може това послание да тръгне по дългия си път към теб.

Мисля за теб често и с нежност.

Твоя

Д.

П.П.: Надявам се калъфът за лютня да ти служи добре.

* * *

Този ден часовете на Елодин започнаха странно.

Първо, магистърът дойде точно навреме. Това ни свари неподготвени, защото шестимата останали студенти бяхме свикнали да прекарваме първите двайсет-трийсет минути от часа в клюкарстване, игра на карти и оплаквания, че научаваме толкова малко. Дори не забелязахме магистъра на имената, докато той не слезе до средата на стълбите и не плесна с ръце, за да привлече вниманието ни.

Второто странно нещо бе, че Елодин бе облечен в официалната си мантия. Бях го виждал издокаран така, когато случаят го изискваше, но винаги го правеше без желание. Дори и по време на събеседванията за приемните изпити дрехите му бяха смачкани и развлечени.

В този ден ги носеше така, сякаш това наистина има значение за него. Изглеждаха елегантни и скоро изпрани. Косата му също не беше в обичайното си разчорлено състояние. Беше подстригана и сресана.

Когато стигна до предната част на залата за лекции, той се качи върху подиума и застана зад катедрата. Това повече от всичко друго накара всички да седнат и да му обърнат внимание. Елодин никога не използваше катедрата.

— Преди много време — подхвана той без всякакво предисловие — това е било мястото, където хората идвали, за да научат тайни неща. Мъже и жени прииждали тук, за да изучават формата на света. Най-търсеното умение в този древен Университет било даването на имена. Всичко друго е обикновена металургия. Повелителите на имената вървели по тези улици като малки богове. Те правели ужасни и чудесни неща и всички останали им завиждали. Студентите можели да се издигнат по звание само със способностите си в даването на имена. Алхимик, който няма никакво умение в тази област, бил считан за провалил се и не бил уважаван повече от някой готвач. Симпатията била създадена тук, но симпатист, който не умеел да дава имена, можел спокойно да си намери работа като кочияш. Изобретател, който не можел да подкрепи работата си с даване на имена, бил ценен колкото обущаря или ковача. Всички идвали да овладеят имената на нещата — продължи Елодин, тъмните му очи бяха напрегнати, а гласът — звучен и енергичен, — но даването на имена не може да бъде научено с правила или наизустяване. Да научиш някого да бъде повелител на имената е като да научиш някого как да се влюби. Това е безнадеждна задача. Не може да бъде направено. — Той леко се усмихна и най-сетне заприлича на себе си. — Въпреки това студентите се опитват да учат, а учителите се стараят да преподават. И понякога успяват. — Посочи с ръка. — Фела! — Махна й да се приближи. — Ела.

Фела се изправи и нервно се присъедини към него на лекторския подиум.

— Всички вие сте избрали името, което се надявате да научите — рече магистърът на имената и очите му ни обходиха. — И всички вие се стремяхте да учите с различна степен на старание и успех.

Едва се сдържах да не извърна засрамено поглед встрани, тъй като знаех, че усилията, които бях положил, в най-добрия случай могат да се нарекат единствено апатични.

— Фела успя там, където вие се провалихте — продължи Елодин. — Тя откри името на камъка… — Той се обърна настрани, за да я погледне. — Колко пъти?

— Осем пъти — отвърна тя и сведе поглед, като нервно чупеше пръсти пред себе си.

В редиците ни се разнесе шепот на искрено благоговение. Никога не ни беше споменавала за това по време на честите ни оплаквания преди часовете.

Магистърът кимна, сякаш одобряваше реакцията ни.

— Когато даването на имена все още се е преподавало, ние, повелителите на имената, гордо сме демонстрирали уменията си. Студентът, овладял властта над някое име, носел пръстен като символ на вещината си. — Магистърът протегна ръка към Фела и отвори свития си юмрук, в който имаше гладък и тъмен речен камък. — И сега така ще направи и Фела, като доказателство за своята способност.

Фела го погледна стреснато. Очите й се местеха между него и камъка, а лицето й ставаше все по-уплашено и бледо.

Елодин й се усмихна насърчително.

— Хайде сега — меко се обърна той към нея. — Дълбоко в сърцето си знаеш, че си способна на това. И дори на повече.

Фела прехапа устни и взе камъка. В нейните ръце той изглеждаше по-голям, отколкото в ръцете на Елодин. Тя затвори очи за момент и си пое продължително и дълбоко дъх. Бавно го изпусна, вдигна камъка и отвори очи, така че той да е първото нещо, което да види.

Втренчи се в камъка и след това настъпи продължителна тишина. Напрежението в стаята се натрупваше, докато накрая заприлича на изопната струна на арфа. Въздухът сякаш потрепваше от него.

Мина една дълга минута. След това още две, още три ужасно дълги минути.

Магистърът въздъхна на пресекулки и разкъса напрежението.

— Не, не и не! — извика той и щракна с пръсти близо до лицето й, за да привлече вниманието й, след което сложи ръка върху очите й. — Ти го гледаш. Не го гледай. Виж го! — нареди той и отдръпна ръката си.

Фела вдигна камъка и отвори очи. В същия момент Елодин я удари с длан по тила.

Тя се обърна към него с възмутено изражение. Но магистърът само посочи камъка, който тя все още държеше в ръка.

— Виж го! — развълнувано извика той.

Очите на Фела се насочиха отново към камъка и тя се усмихна, сякаш вижда стар приятел. Покри го с ръка и го доближи до устните си. Те започнаха да се движат.

Чу се внезапно и остро пукане, сякаш някой бе пуснал капка вода в тиган с нагорещена мазнина. Последваха още десетина подобни звуци, които бяха толкова остри и бързи, че звучаха като някой старец, който си изпуква пръстите, или като зърна от градушка, падащи върху твърд, покрит с плочи покрив.

Фела отвори ръка и от нея се посипаха песъчинки и чакъл. Тя бръкна с два пръста в купчината парчета и извади тънък пръстен от черен камък, който беше кръгъл като чаша и гладък като полирано стъкло.

Елодин се засмя тържествуващо, преди възторжено да прегърне Фела. Тя също му отвърна с буйна прегръдка. Двамата направиха няколко бързи стъпки заедно, които бяха нещо средно между залитане и танц.

Като продължаваше да се усмихва, магистърът протегна ръка. Фела му подаде пръстена и той го огледа внимателно, след което кимна.

— Фела — сериозно каза той, — с това те повишавам в ре’лар. — Вдигна пръстена. — Дай си ръката.

Фела протегна ръка почти срамежливо. Но Елодин поклати глава.

— Лявата ръка — твърдо рече той. — Дясната ръка означава нещо съвсем различно. Всички вие сте много далеч от него.

Фела протегна другата си ръка и Елодин с лекота плъзна пръстена на пръста й. Останалите избухнахме в ръкопляскания и побързахме да се приближим, за да проверим какво е направила тя.

Фела се усмихна лъчезарно и вдигна ръка, за да можем всички да я видим. Пръстенът не беше гладък, както ми се беше сторило в началото. Беше покрит с хиляди миниатюрни, плоски фасетки. Те се въртяха една около друга в сложна спираловидна шарка, която не приличаше на нищо друго, което бях зървал досега.