Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (131)

130.
Вино и вода

Сбогуването с Хаерт ми отне цял ден. Хапнах заедно с Вашет и Темпи и им позволих да ми дадат повече съвети, отколкото се нуждаех или желаех да получа. Селийн се разплака и ми каза, че ще ме посети, когато най-сетне получи правото да носи червено. Тренирахме заедно за последен път и подозирам, че тя ме остави да победя.

Накрая прекарах приятна вечер с Пенте, която после премина в приятна нощ. Успях да дремна няколко часа в бледите утринни часове преди зазоряване.

Израснал съм сред Рух, затова продължавам да се учудвам колко лесно човек може да пусне корени на някое място. Макар че бях прекарал в Хаерт по-малко от два месеца, ми беше трудно да го напусна.

Въпреки това се чувствах добре, че отново тръгвам на път към Алверон и Дена. Беше време да взема наградата си за добре свършената работа и да поднеса едно искрено, макар и доста закъсняло извинение.

* * *

Пет дни по-късно вървях по един от онези дълги, самотни участъци от пътя, които можете да откриете само сред ниските хълмове на източен Винтас. Както баща ми обичаше да казва — намирах се на края на картата.

За целия ден бях задминал само един-двама пътници и никъде не бях видял странноприемница. Мисълта, че ще спя на открито, не ме безпокоеше особено, но от няколко дни ядях каквото намерех по джобовете си и малко топла храна щеше да ми дойде добре.

Нощта почти се беше спуснала и вече се бях отказал от мисълта, че ще зарадвам стомаха си с нещо по-свястно за ядене, когато забелязах бял пушек да се носи в сумрачното небе пред мен. В началото помислих, че идва от някоя ферма. След това дочух слабите звуци на музика и надеждите ми за легло и топла храна започнаха да се възраждат.

Но когато излязох от завой на пътя, пред очите ми се разкри изненада, която беше по-приятна от коя да е крайпътна странноприемница. През дърветата съзрях висок лагерен огън, който проблясваше между два болезнено познати фургона. Край него имаше мъже и жени, които вършеха разни неща и разговаряха помежду си. Един дрънкаше на лютня, докато втори лениво потропваше на малко барабанче до крака си. Други разпъваха палатка между две дървета, а една по-възрастна жена слагаше триножник над огъня.

Трупа. И което беше по-хубавото — видях познатите знаци върху единия от фургоните. За мен те бяха по-ярки дори от пламъците на огъня. Тези знаци означаваха, че това беше истинска трупа. Моето семейство — Едема Рух.

Когато излязох измежду дърветата, един мъж изкрещя и преди да успея да си поема дъх, към мен се насочиха три меча. Внезапната тишина след музиката и разговорите беше доста обезкуражаваща.

Красив мъж с черна брада и сребърна обица бавно пристъпи напред, без да сваля меча, чийто връх бе насочен към окото ми.

— Ото! — изкрещя той към гората зад мен. — Ако си задрямал, кълна се в млякото на майка си, че ще те изкормя! Кой, по дяволите, си ти?

Последният въпрос беше отправен към мен. Но преди да успея да отговоря, откъм дърветата се разнесе глас:

— Точно тук съм, Алег, както… Кой е този? Как, в името на бога, е минал покрай мен?

Щом извадиха мечовете си, аз вдигнах ръце. Това е добър навик, ако някой насочва към теб нещо остро. Въпреки това когато заговорих, се усмихнах.

— Съжалявам, че те стреснах, Алег.

— Запази си извиненията — студено отвърна мъжът. — Остава ти един дъх, за да ми кажеш защо се промъкваш около нашия лагер.

Нямаше нужда да говоря. Вместо това се обърнах, за да могат всички край огъня да видят калъфа на лютнята, преметнат на гърба ми.

Поведението на Алег се промени веднага. Той се отпусна и прибра меча си в ножницата. Останалите последваха примера му, а той се усмихна, приближи се до мен и след това се разсмя.

— Едно семейство — засмях се и аз в отговор.

— Едно семейство. — Той раздруса ръката ми, обърна се към огъня и извика: — Всички да се държите добре. Тази нощ имаме гост!

Разнесоха се тихи одобрителни възгласи и хората се заеха с онова, което бяха вършили, преди да се появя.

Един едър мъж, препасал меч, излезе с тежка стъпка измежду дърветата.

— Проклет да съм, ако е минал покрай мен, Алег. Той вероятно е от…

— Той е от нашето семейство — спокойно го прекъсна Алег.

— О! — очевидно изненадан възкликна Ото и погледна към лютнята ми. — Добре дошъл тогава.

— Всъщност не минах край него — излъгах аз.

Когато беше тъмно, моят шаед ме правеше почти невидим. Но вината не беше негова и аз не исках да му създавам неприятности.

— Чух музика и се промъкнах. Мислех, че може да е някоя друга трупа, и смятах да ги изненадам.

Ото хвърли многозначителен поглед на Алег и после отново се отправи с тежка стъпка към гората.

— Мога ли да ти предложа напитка? — попита Алег и ме прегърна през раменете.

— Малко вода, ако ви се намира.

— Никой наш гост не пие вода край огъня — възрази той. — Само най-доброто ни вино ще се докосне до устните ти.

— За онези, които са на път, водата на Едема е по-сладка от виното — усмихнах му се аз.

— Тогава пий вода и вино колкото желаеш. — Той ме поведе към един от фургоните, където имаше буре с вода.

Както повеляваше традицията, която беше по-стара от времето, изпих един черпак вода и с втория си измих ръцете и лицето. Избърсах лице с ръкава си, вдигнах поглед към Алег и му се усмихнах.

— Добре е да си отново у дома.

Той ме потупа по гърба.

— Ела да те представя на останалите от семейството.

Първи бяха двама двайсетинагодишни младежи с мърляви бради.

— Френ и Джош са най-добрите ни певци — обяви Алег.

Стиснах ръцете им.

Следващите двама бяха мъжете, които свиреха на инструменти край огъня.

— Гаскин свири на лютня, а Ларен — на свирки и на барабанче.

Те ми се усмихнаха. Ларен удари с палеца си кожата на барабана и той издаде лек думкащ звук.

— А това е Тим. — Алег посочи към един висок мрачен мъж, който смазваше меча си от другата страна на огъня. — Вече се запозна с Ото. Те ни пазят от опасностите по пътя.

Тим кимна и за кратко вдигна поглед от меча си.

— Това е Ан. — Алег посочи една възрастна жена с изпито лице и посивяла коса, вързана на кок. — Тя се грижи да сме нахранени и е като майка за всички нас.

Ан продължи да реже моркови, без да обръща внимание и на двама ни.

— И не на последно място — това е Кете, която държи ключа към сърцата на всички ни.

Кете имаше строги очи и стисната уста, но изражението й се смекчи, когато целунах ръката й.

— Това са всички — усмихна се Алег и леко се поклони. — А твоето име е?

— Квоте.

— Добре дошъл, Квоте. Почини си и се настани удобно. Има ли нещо, което можем да сторим за теб?

— Бих пийнал малко от виното, което ми предложи преди малко — усмихнах се аз.

— Разбира се! — Той допря ръка в челото си. — Или предпочиташ бира?

Кимнах и той ми донесе една халба.

— Превъзходна е — похвалих бирата аз, след като я опитах, седнал на един удобен пън.

— Благодаря ти. — Той докосна с пръсти ръба на въображаемата си шапка. — Сдобихме се с нея, докато минавахме през Левиншир преди няколко дни. Твоето пътуване как върви?

Протегнах се назад и въздъхнах.

— Не толкова зле за един самотен менестрел — свих рамене аз. — Възползвам се от всяка възможност, която ми се предостави. Налага се да съм предпазлив, тъй като съм сам.

Алег кимна разбиращо.

— Можем да се чувстваме в безопасност само защото сме повече — призна той и след това кимна към лютнята ми. — Ще благоволиш ли да ни изпееш някоя песен, докато чакаме Ан да приготви вечерята?

— Разбира се — отвърнах аз и оставих напитката си. — Какво би искал да чуеш?

— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?

— Дали мога? Ти ми кажи.

Извадих лютнята от калъфа и засвирих.

Докато стигна до припева, всички бяха прекъснали заниманията си, за да слушат. Дори мярнах Ото близо до дърветата — беше напуснал поста си, за да надникне какво става край огъня.

Когато приключих, всички ме аплодираха възторжено.

— Можеш да я свириш — засмя се Алег.

След това изражението му стана сериозно и той потупа устните си с пръст.

— Какво ще кажеш известно време да пътуваш с нас? — попита той накрая. — Още един музикант може да ни е от полза.

Обмислих думите му, преди да попитам на свой ред:

— В каква посока сте?

— На изток.

— Тръгнал съм към Северин — обясних аз.

Алег сви рамене.

— Може да стигнем до Северин — рече той. — Стига да нямаш нищо против, че ще вървим по обиколния път.

— Отдавна съм разделен от семейството си — признах аз и обходих с очи познатата гледка около огъня.

— Едно е лошо число за Едема, който е на път — убедително отбеляза Алег и прокара пръст по краищата на тъмната си брада.

— Попитай ме отново на сутринта — въздъхнах аз.

— Отлично! — Той ме плесна по коляното и се ухили. — Значи имаме цяла нощ, за да те убедим.

Върнах лютнята в калъфа и се извиних, че природата ме зове. Когато се върнах, коленичих до Ан на мястото, където седеше край огъня.

— Какво ни готвиш, майко? — попитах я аз.

— Яхния — кратко отвърна тя.

— Какво има вътре? — усмихнах се аз.

Ан ми хвърли кос поглед.

— Агнешко — отвърна тя така, сякаш ме караше да се опитам да оспоря думите й.

— Отдавна не съм хапвал агнешко, майко. Мога ли да го опитам?

— Ще почакаш като всички останали — рязко отвърна тя.

— Не мога ли да опитам съвсем мъничко? — примолих й се аз с най-подкупващата си усмивка.

Старицата въздъхна и после сви рамене.

— Добре — каза тя, — но няма да е моя вината, ако те заболи коремът.

— Не, майко — засмях се аз, — вината няма да е твоя.

Пресегнах се за дългата дървена лъжица и гребнах от котлето. Духнах леко и след това опитах.

— Майко! — възкликнах аз. — Това е най-вкусната храна, до която са се докосвали устните ми от цяла година!

— Хъмм — каза тя и отново ми хвърли кос поглед.

— Това е самата истина — искрено настоях аз. — По мое мнение всеки, който не хареса това прекрасно варено, едва ли е от Рух.

Ан се обърна да разбърка яденето и ме изпъди, но изражението й вече не беше толкова сурово, колкото преди.

След като спрях до бъчонката да си напълня повторно халбата, аз се върнах на мястото си. Гаскин се приведе напред и рече:

— Ти ни подари песен. Има ли нещо, което искаш да чуеш?

— Какво ще кажеш за „Хитростта на свирача“? — попитах аз.

— Тази не я знам — сбърчи вежди той.

— Тя е за хитър Рух, който надхитрява един фермер.

— Опасявам се, че не я знам — поклати глава Гаскин.

— Позволи ми да я изпълня. — Наведох се да взема лютнята си. — Това е песен, която всеки от нас трябва да знае.

— Избери нещо друго — предложи Ларен. — Ще ти изпълня нещо със свирките си. Тази вечер ти вече ни изсвири нещо.

— Забравих, че свириш на свирки — усмихнах му се аз. — Тази ще ти хареса. Героят е свирач. Освен това вие ще напълните стомаха ми, а аз ще напълня ушите ви.

Преди да успеят да възразят отново, започнах да свиря бързо и леко.

Те се смяха през цялото време — от началото, когато свирачът убива фермера, до края, когато съблазнява жената и дъщерята на мъртвеца. Пропуснах последните два куплета, в които хората от града убиват свирача.

След като свърших, Ларен избърса очите си.

— Хе, беше прав, Квоте. По-добре да науча тази песен. А и… — той стрелна с поглед Кете, която седеше от отсрещната страна на огъня — това е правдива песен. Жените не могат да се удържат, когато видят свирач.

Кете изсумтя подигравателно и вдигна очи към небето.

Разговаряхме за разни дреболии, докато Ан не обяви, че яхнията е готова. Всички нападнаха храната, като нарушаваха мълчанието само за да направят по някой и друг комплимент на Ан за готвенето й.

— Кажи ми честно, Ан — обади се Алег след втората си паница, — да не задигна малко пипер от Левиншир?

Ан изглеждаше доволна.

— Всички си имаме своите тайни, скъпи — отвърна тя. — Не се опитвай да притискаш една дама да издаде своите.

— Времената добри ли са за теб и твоите хора? — попитах аз Алег.

— О, разбира се — отговори той с пълна уста, докато дъвчеше. — Преди три дни в Левиншир беше особено добре. — Той ми смигна. — По-късно ще разбереш колко точно.

— Радвам се да го чуя.

— Всъщност — той се наведе напред съзаклятнически — справихме се толкова добре, че се чувствам доста щедър. Толкова щедър, че да ти предложа всичко, каквото поискаш. Каквото и да е то. Поискай го и то ще е твое. — Той се наведе още по-близо и добави с театрален шепот: — Искам да ти кажа, че това е безсрамен опит да те подкупя да останеш с нас. Можем да напълним кесията с този твой прекрасен глас.

— Да не говорим за песните, на които може да ни научи — намеси се Гаскин.

— Не ми помагай да се пазаря, момче — подигравателно изръмжа Алег. — Имам усещането, че и така ще ми е достатъчно трудно.

Замислих се за момент.

— Предполагам, че мога да се присъединя… — Оставих края на изречението да увисне несигурно.

— Но? — погледна ме многозначително Алег.

— Но ще поискам три неща от теб.

— Хъмм, три неща. — Той ме измери с поглед. — Точно както в някоя история.

— Така ми се струва редно — настоях аз.

— Предполагам, че е така — колебливо кимна той. — А колко дълго ще пътуваш с нас?

— Докато никой не се противопостави на заминаването ми.

— Някой има ли проблем с това? — попита Алег, като се огледа наоколо.

— А ако поиска единия от фургоните? — обади се Тим.

Гласът му ме стресна — беше рязък и стържещ като две тухли, които се трият една в друга.

— Това няма да има значение, след като ще пътува с нас — сопна се Алег. — Фургоните така или иначе са си наши. И след като няма да може да си тръгне, освен ако ние не кажем…

Нямаше възражения. Двамата с Алег си стиснахме ръцете и се разнесоха одобрителни възгласи.

Кете вдигна халбата си.

— За Квоте и неговите песни! — извика тя. — Имам усещането, че ще си заслужава, каквото и да ни струва.

Всички отпиха и аз вдигнах чашата си.

— Кълна се в млякото на майка си, че никой от вас никога не е правил по-добра сделка от онази, която сключихте с мен тази нощ.

Това предизвика още по-възторжени реакции и всички отпиха отново.

Алег избърса уста и ме погледна право в очите.

— И така, кое е първото нещо, което искаш от нас?

— Всъщност това е дреболия — наведох глава аз. — Нямам собствена палатка и щом ще пътувам със семейството си…

— Не казвай нищо повече! — Алег размаха халбата си като някой крал, който раздава благодеяния. — Ще вземеш моята палатка, пълна с кожи и одеяла, дебели цяла педя! — Той махна към мястото край огъня, където седяха Френ и Джош. — Идете да му я разпънете.

— Няма нужда — възразих аз, — мога и сам да се справя.

— Замълчи. Това е добре за тях. Кара ги да се чувстват полезни. Като заговорихме за това… — Той махна на Тим. — Би ли ги довел?

Тим се изправи и притисна ръка към корема си.

— Ще го направя след малко. Ей сега се връщам. — Той се обърна и се отправи към гората. — Не се чувствам много добре.

— Така става, когато ядеш като животно на хранилка! — извика Ото след него, след което се обърна към нас: — Някой ден той ще осъзнае, че не може да яде повече от мен и след това да не му става лошо.

— Тъй като Тим е зает да клечи край някое дърво, аз ще отида да ги доведа — заяви Ларен с едва прикрито нетърпение.

— Тази вечер аз съм на пост — намеси се Ото. — Аз ще го направя.

— Аз ще ги доведа — раздразнено натърти Кете.

Тя изгледа другите двама втренчено и те седнаха обратно на местата си. После тя отиде зад фургона, който се намираше от лявата ми страна.

Джош и Френ се появиха от другия фургон с една палатка, въжета и колчета.

— Къде искаш да я сложим? — попита Джош.

— Това не е въпрос, който обикновено се задава на един мъж, не мислиш ли, Джош? — пошегува се Френ и сбута приятеля си с лакът.

— Имам лошия навик да хъркам — предупредих ги аз. — Вероятно ще искате да съм малко по-далеч от всички останали. Мястото между онези две дървета ми се струва подходящо.

— Искам да кажа, че при мъжете обикновено човек знае къде искат да им го сложат, какво ще кажеш, Джош? — продължи Френ, когато се отдалечиха и започнаха да опъват палатката.

Кете се върна минута по-късно, като водеше със себе си две очарователни млади момичета. Едната имаше слабо тяло и лице и черна, късо подстригана като на момче коса. Другата беше по-щедро закръглена, с къдрава златиста коса. Изглеждаха около шестнайсетгодишни и физиономиите и на двете бяха отчаяни.

— Запознай се с Крин и Ели — обяви Кете и посочи момичетата.

— Те са сред придобивките, които дължим на щедростта на Левиншир — усмихна се Алег. — Тази нощ едната от тях ще стопля постелята ти. Това е моят подарък за теб като нов член на нашето семейство. — Той демонстративно започна да ги оглежда. — Коя от двете искаш?

Погледът ми се местеше между двете момичета.

— Това е труден избор. Нека си помисля малко.

Кете ги накара да седнат близо до огъня и сложи по една паница с варено в ръцете на двете. Момичето със златистата коса, Ели, изяде сковано няколко хапки и след това постепенно спря да се храни подобно на играчка, чиято пружина се е развила докрай. Очите й изглеждаха почти слепи, сякаш гледаше към нещо, което никой от нас не може да види. Очите на Крин, от друга страна, бяха втренчени с ожесточение в огъня. Тя седеше вдървено с паницата в скута си.

— Момичета — смъмри ги Алег, — не знаете ли, че положението ще се подобри веднага щом започнете да ни съдействате?

Ели изяде бавно още една хапка, след което спря. Крин продължаваше да гледа втренчено огъня със сковано изправен гръб и ожесточено изражение.

От мястото си край огъня Ан размаха дървената лъжица към тях.

— Яжте! — нареди им.

Реакцията беше същата като преди. Една хапка, изядена бавно, и напрегнат протест. Ан се намръщи, приближи се до чернокосото момиче, хвана здраво брадичката му с една ръка, а с другата се протегна към паницата с яхния.

— Остави ги — помолих я аз. — Ще ядат, когато огладнеят достатъчно. — Алег ме погледна с любопитство и аз добавих: — Вместо това им дай да пийнат нещо.

За момент изглеждаше, че старицата въпреки това ще продължи, после тя сви рамене и пусна челюстта на Крин.

— Добре. И без това ми е дошло до гуша да я храня насила. Тя само създава неприятности.

Кете подсмръкна в съгласие.

— Малката кучка ми се нахвърли, когато я развързах, за да се изкъпе — каза тя и дръпна косата си встрани от лицето, за да покаже следите от одраскване. — За малко да ми извади проклетото око.

— Освен това се опита да избяга — добави Ан, все още намръщена. — Наложи се да започна да я упоявам за през нощта. — Тя махна отвратено с ръка. — Нека умре от глад, щом така иска.

Ларен се върна при огъня с две халби и ги сложи в послушните ръце на момичетата.

— Вода? — попитах аз.

— Бира — отвърна той. — Щом като не ядат, това ще е по-добре за тях.

Преглътнах възраженията си. Ели отпи по същия безучастен начин, по който се беше хранила. Крин премести погледа си от огъня към чашата и след това към мен. Изпитах почти физически шок от това колко много прилича тя на Дена. Тя отпи, като продължаваше да ме гледа. Неумолимите й очи не издаваха нищо от онова, което ставаше в главата й.

— Доведи ги да седнат при мен — предложих аз. — Това може да ми помогне да си избера.

Кете ги доведе. Ели беше покорна. Крин беше скована.

— Внимавай с тази — предупреди ме Кете и кимна към тъмнокосото момиче. — Тя драска.

Тим се върна. Изглеждаше малко блед. Седна до огъня и Ото го сбута с лакът.

— Искаш ли още малко яхния? — злобно го попита той.

— Разкарай се! — отвърна Тим с дрезгав и немощен глас.

— Малко бира може да успокои стомаха ти — посъветвах го аз.

Той кимна, очевидно готов да опита всичко, което би могло да му помогне. Кете му донесе пълна халба.

Дотогава момичетата вече седяха от двете ми страни с лице към огъня. Отблизо видях неща, които бях пропуснал преди.

Върху врата на Крин имаше тъмна синина. Китките на русото момиче бяха не само леко ожулени, защото са били вързани, но бяха издрани и покрити с рани. Въпреки това и двете миришеха на чисто. Косите им бяха сресани, а дрехите им — наскоро изпрани. Кете се беше погрижила за тях.

Освен това отблизо те изглеждаха много по-красиви. Протегнах се и докоснах раменете им. Крин трепна, сетне отново застина вдървено. Ели изобщо не реагира.

— Готово е — разнесе се гласът на Френ откъм дърветата. — Искаш ли да ти запалим лампата?

— Да, моля — извиках в отговор аз.

Погледът ми се местеше между двете момичета и Алег.

— Не мога да избера коя да взема — честно си признах аз. — Затова ще ги взема и двете.

Алег се засмя невярващо. След това, като видя, че съм сериозен, възрази:

— О, хайде стига. Това няма да е много честно към нас, останалите. Освен това едва ли можеш…

Хвърлих му откровен поглед.

— Е — започна да увърта той, — дори и да можеш, ще…

— Това е второто нещо, което искам — с официален тон обявих аз. — Искам ги и двете.

Ото възкликна недоволно, а по израженията на Гаскин и Ларен личеше, че и те споделят възмущението му.

— Само за тази нощ — усмихнах им се успокояващо аз.

Френ и Джош се върнаха, след като бяха опънали палатката ми.

— Трябва да си благодарен, че не поиска теб, Ото — подкачи Френ едрия мъж. — Това би поискал Джош на негово място, нали, Джош?

— Затваряй си плювалника, Френ — раздразнено се сопна Ото. — Сега вече и на мен ми прилоша.

Изправих се и метнах лютнята си през рамо. След това поведох двете очарователни момичета — едната със златиста, а другата с тъмна коса — към палатката си.