Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (46)

45.
Съюзяване

Седях на плочата пред камината в „При Анкер“ с лютня в скута. Помещението беше топло, тихо и пълно с хора, дошли да ме слушат как свиря.

Редовно свирех в „При Анкер“ в нощта на фелинг и тогава кръчмата винаги беше претъпкана. Дори в най-лошото време нямаше достатъчно столове и посетителите, които закъсняваха, бяха принудени да се скупчат около бара или да се облегнат на стената. Напоследък в нощта на фелинг на Анкер му се налагаше да взима още едно момиче, което да разнася напитки в общата стая.

Навън Университетът все още бе скован от зимата, но вътре въздухът беше топъл и сладък от аромата на бира, хляб и супа. През изминалите месеци постепенно бях приучил своята публика да изостря вниманието си, докато свиря, затова когато започнах втората строфа на „Теменужката чака да й дойде времето“, стаята притихна.

Тази нощ бях в чудесна форма. Моите слушатели ми бяха купили дузина питиета, а в изблик на щедрост някакъв подпийнал писар пусна в калъфа на лютнята ми едно твърдо пени, където то остана да блести измежду матовите железни и медни монети. Два пъти накарах Симон да се разплаче, а новата сервитьорка на Анкер толкова често ми се усмихваше и се изчервяваше, като засечеше погледа ми, че нямаше как да пропусна сигналите, които ми пращаше. Имаше красиви очи.

За пръв път, откакто се помнех, имах чувството, че наистина имам някакъв контрол върху живота си. В кесията ми имаше пари. Следването ми вървеше добре. Имах достъп до Архива и въпреки че бях принуден да работя в Ателието, всички знаеха, че Килвин е невероятно доволен от мен.

Липсваше ми само Дена.

Сведох поглед към ръцете си и навлязох в последния припев на „Теменужката чака да й дойде времето“. Бях пил малко повече от обикновено и не исках да се изложа. Докато гледах пръстите си, чух вратата на общата стая да се отваря и усетих как повя леден вятър. Огънят се люлееше и танцуваше зад гърба ми, докато слушах тропота на ботуши по дървения под.

Когато запях, помещението беше съвсем тихо:

До прозореца свой тя седи

и отпива от чая си.

Любовта очаква сърцето

да се върне от морето.

Обаждат й се ухажори.

Но тя все гледа морето.

И теменужката чака да й дойде времето.

Изсвирих последния акорд, но вместо оглушителните ръкопляскания, които очаквах, ме посрещна отекваща тишина. Вдигнах поглед и видях четирима високи мъже да стоят пред камината. Плащовете им бяха влажни от мокрия сняг. Лицата им бяха мрачни.

Трима от тях носеха тъмни кръгли шапки, които показваха, че са пристави. И ако това не говореше достатъчно ясно по каква работа са дошли, то всеки от тях държеше и дълга дъбова тояга, обкована с желязо. Наблюдаваха ме безмилостно като ястреби.

Четвъртият мъж стоеше встрани от останалите. Той нямаше шапка на пристав и не беше толкова висок и широк в раменете. Въпреки това се държеше като човек, който разполага с неоспорима власт. Слабото му лице беше неумолимо, когато извади тежък пергамент, украсен с няколко официални черни печата.

— Квоте, син на Арлиден — прочете той с ясен и силен глас на всички в стаята. — Пред всички тези свидетели те призовавам да се изправиш пред закона на желязото. Обвинен си в съюзяване с демонични сили, зложелателно използване на свръхестествени умения, непредизвикано насилие и злонамерена постъпка.

Не е нужно да казвам, че това ме свари напълно неподготвен.

— Какво? — глупаво попитах аз.

Както вече споменах, бях порядъчно пийнал.

Мъжът с мрачното лице не ми обърна внимание и нареди на един от приставите:

— Вържи го.

Приставът извади дрънчаща желязна верига. Вече бях твърде стреснат, за да се уплаша наистина, но видът на този мъж с мрачно лице, който извади от чантата си белезници от тъмно желязо, ме изпълни с такъв ужас, че костите ми направо омекнаха.

Симон се появи до камината, проби си път между приставите и застана пред четвъртия мъж.

— Какво става тук? — попита приятелят ми с остър и гневен глас.

Това беше единственият случай, когато го чух да звучи като син на херцог.

— Изисквам обяснение.

Мъжът, който държеше пергамента, изгледа спокойно Симон, сетне мушна ръка под плаща си и извади дебел железен прът със златна лента в двата края. Сим пребледня леко, когато мрачният мъж вдигна пръта, за да може всеки в стаята да го види. Не само че изглеждаше не по-малко заплашителен от тоягите на приставите, но той беше и символ на неговите пълномощия. Мъжът беше призовчик за съдилищата на Федерацията. На всичкото отгоре не беше и обикновен призовчик. Златните ленти означаваха, че можеше да заповяда на всеки да се изправи пред закона на желязото — свещеници, правителствени чиновници и дори членове на благородническото съсловие до нивото на барон.

В този момент и Анкер си проби път през тълпата. Двамата със Сим прегледаха документите на призовчика и установиха, че те са съвсем законни и официални. Бяха подписани и подпечатани от всички важни хора в Имре, както си му е редът. Нищо не можеше да се направи. Щях да бъда съден по закона на желязото.

Посетителите в „При Анкер“ наблюдаваха как оковават ръцете и краката ми във вериги. Някои изглеждаха потресени, други — объркани, но повечето бяха просто уплашени. Когато приставите ме подкараха през тълпата към вратата, едва шепа хора от моята публика имаха смелостта да ме погледнат в очите.

Поведоха ме по дългия път към Имре — по Каменния мост и след това през равнината по Великия каменен път. През цялото време зимният вятър вледеняваше желязото около ръцете и краката ми, докато то не започна да изгаря и да хапе измръзналата ми кожа.

* * *

На следващата сутрин Сим дойде заедно с Елкса Дал и историята бавно започна да се изяснява. Бяха минали месеци, откакто бях призовал името на вятъра в Имре, след като Амброуз счупи лютнята ми. Магистрите ме бяха обвинили в „злонамерена постъпка“ и ме бяха осъдили на публичен бой с камшик в Университета. Това се бе случило толкова отдавна, че следите от камшика по гърба ми се бяха превърнали в бледи сребристи белези. Мислех, че въпросът е приключен.

Очевидно не беше така. Тъй като това се беше случило в Имре, случаят попадаше под юрисдикцията на съдилищата на Федерацията.

Живеем в цивилизовано време, а малко места са по-цивилизовани от Университета и близките му околности. Но някои части от закона на желязото бяха останали от по-мрачните времена. Бяха изминали повече от сто години, откакто някой е бил изгарян на кладата за „съюзяване“ или „свръхестествени умения“, но законите за това все още съществуваха. Мастилото беше избледняло, но думите бяха четливи.

Разбира се, Амброуз не беше пряко замесен. Беше твърде умен. Този съдебен процес щеше да навреди на репутацията на Университета. Ако Амброуз беше причината за процеса срещу мен, това щеше да разгневи магистрите. Те полагаха големи усилия, за да защитят името на Университета като цяло и на Арканум в частност.

Затова Амброуз не беше свързан по никакъв начин с тези обвинения. Случаят бе повдигнат в съда на Имре от няколко влиятелни благородници в града. О, те със сигурност познаваха Амброуз, но това не доказваше вината му. В края на краищата той познаваше всеки и от двете страни на реката, който беше с благородна кръв и разполагаше с власт или пари.

И така, бях изправен пред съда по закона на желязото. В продължение на шест дни това предизвикваше силното ми безпокойство и раздразнение. Наруши следването ми, спря работата ми в Рибарника и заби последния пирон в ковчега, където бяха погребани надеждите ми да си намеря местен покровител.

Онова, което започна като ужасяващо преживяване, бързо се превърна в досадно дълъг процес, изпълнен с помпозност и ритуалност. Бяха прочетени на глас повече от четирийсет писмени свидетелски показания, които после бяха потвърдени и записани в официалните протоколи. Някои дни бяха изпълнени само с дълги речи, цитати от закона на желязото, процедурни въпроси, официални обръщения — с други думи, старци четяха от стари книги.

Защитавах се, доколкото можех, първо в съда на Федерацията, а после и в съдилищата на църквата. Аруил и Елкса Дал говориха от мое име. Или по-скоро пишеха писма, които после четяха на глас пред съда.

Накрая всички обвинения за престъпления бяха снети от мен. Мислех, че съм оправдан. Мислех, че съм спечелил…

Но се оказа, че разсъждавам наивно за много неща.