Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (37)

36.
Цялото това познание

Минаха няколко дни и аз поканих Уил и Сим да отидем от другата страна на реката, за да отпразнуваме успешната си акция срещу Амброуз.

Като се има предвид, че предпочитах саунтен, не бях кой знае какъв пияч, но Уил и Сим бяха достатъчно любезни да демонстрират тънкостите на това изкуство. Посетихме няколко различни кръчми просто за разнообразие, но накрая отново се върнахме в „Еолиан“. Аз я предпочитах заради музиката, Симон — заради жените, а Уилем — защото сервираха скутен.

Когато ме извикаха на сцената, бях умерено подпийнал, но за да ми се преплетат пръстите, трябва нещо повече от някое и друго питие. Само за да докажа, че не съм пиян, започнах с „С върбовата пръчка накъде е тръгнал той така“ — песен, която е достатъчно трудна за изговаряне и когато си трезвен като краставица.

Публиката я хареса много и показа признателността си подобаващо. И понеже тогава не пиех саунтен, голяма част от вечерта ми се губи.

* * *

Тримата вървяхме по дългия път на връщане от „Еолиан“. Въздухът беше ясен и студен по онзи начин, който напомня за наближаващата зима, но ние бяхме млади и загрети отвътре от порядъчното количество алкохол. Вятърът развя наметалото ми назад и аз си поех въздух дълбоко и щастливо.

След това ме обхвана внезапна паника.

— Къде ми е лютнята? — попитах по-високо, отколкото възнамерявах.

— Остави я при Станчион в „Еолиан“ — успокои ме Уилем. — Той се притесняваше, че ще се спънеш в нея и ще си счупиш врата.

Симон беше спрял насред пътя. Блъснах се в него, загубих равновесие и се строполих на земята. Но той сякаш почти не го забеляза.

— Да си призная — сериозно рече той, — май не се чувствам в състояние да се справя с това точно сега.

Пред нас се извисяваше Каменният мост — дълъг повече от шейсет метра, с голяма арка, която в най-високата си част се издигаше на повече от пет етажа над реката. Той беше част от правия като пирон, равен като маса и по-стар от бога „Велик каменен път“. Знаех, че мостът тежи повече от цяла планина. Знаех, че от двете си страни има парапет, висок близо метър.

Макар да бях наясно с всичко това, изпитах силно безпокойство, че се налага да мина по него. Изправих се несигурно на крака.

Докато тримата оглеждахме моста, Уилем започна да се накланя бавно на една страна. Протегнах се, за да му помогна да се изправи, и в същия момент Симон хвана ръката ми, въпреки че не бях сигурен дали иска да ми помогне, или да се подпре.

— Определено не се чувствам в състояние да се справя с това точно сега — повтори Симон.

— Ето там има място, където да поседнем — посочи Уилем. — Кела треле турен навор ка.

Двамата със Симон сподавихме смеха си и Уилем ни поведе през дърветата към малка полянка на петнайсетина метра от началото на моста. За моя изненада в средата й имаше висок сив камък, чийто връх бе насочен към небето.

Уил излезе на поляната със спокойната походка на човек, който често е бил там. Аз вървях по-бавно и се оглеждах с любопитство. Сивите камъни имат специално значение за членовете на трупи и видът на този предизвика у мен смесени чувства.

Симон седна тежко върху гъстата трева, а Уилем облегна гръб на дънера на една наклонена бреза. Отидох до сивия камък и го докоснах с върховете на пръстите си. Усетих го топъл и познат.

— Не бутай това нещо — нервно ме предупреди Симон. — Ще го прекатуриш.

— Този камък е тук от хиляди години, Сим — засмях се аз. — Не мисля, че дъхът ми ще го събори.

— Просто се отдръпни от него. Тези неща са опасни.

— Това е сив камък — казах аз и приятелски го потупах по рамото. — С тях се отбелязват старите пътища. Те указват безопасните места. Всеки знае това.

— Това са езически реликви — упорито поклати глава Сим.

— Залагам един йот, че онова, което казвам, е истина — присмях му се аз.

— Ха! — Сим вдигна ръка, като продължаваше да лежи по гръб.

Пристъпих напред и я плеснах, с което официално потвърдих облога ни.

— Утре можем да отидем в Архива, за да уредим спора си — предложи той.

Седнах близо до сивия камък и тъкмо бях започнал да се отпускам, когато ме завладя внезапна паника.

— В името на божието тяло! — извиках аз. — Лютнята ми! — Опитах се да скоча на крака, но не успях, защото за малко щях да си разбия главата в сивия камък.

Симон се опита да седне и да ме успокои, но от рязкото движение загуби равновесие и тромаво падна настрани, като се засмя безпомощно.

— Това не е смешно! — изкрещях аз.

— Тя остана в „Еолиан“ — обясни Уилем. — За четвърти път питаш за нея, откакто си тръгнахме.

— Не, не е вярно — отсякох аз с повече убеждение, отколкото чувствах в действителност.

Разтрих главата си на мястото, където я бях ударил в сивия камък.

— Няма причина да се срамуваш — небрежно махна с ръка Уилем. — В природата на човека е да мисли непрекъснато за онова, което е близо до сърцето му.

— Чух, че преди няколко месеца Килвин подпийнал в „Канелката“ и през цялото време не спрял да говори за новата си лампа със студена сяра — разказа Симон.

— Лорен пък непрекъснато дърдори за правилното подреждане на книгите по лавиците — изсумтя Уил. — „Хващайте ги отзад. Хващайте ги отзад.“ — Той изръмжа и взе да прави движения с ръце, все едно хваща нещо. — Ако го чуя да го каже отново, ще хвана него.

Изведнъж в съзнанието ми проблесна спомен.

— Милостиви Техлу! — възкликнах аз с внезапен ужас. — Да не би да пях „Калайджията Танер“ тази вечер в „Еолиан“?

— Направи го — потвърди Симон. — Не знаех, че има толкова много куплети.

Сбърчих чело в безнадежден опит да си припомня.

— Изпях ли стиха за техлина и овцата? — Този стих не беше подходящ за изискана компания.

— Не — отвърна Уилем.

— Слава богу — въздъхнах аз.

— Ставаше дума за коза — успя да каже Уилем, преди да избухне в смях.

— … в расото на техлина! — изпя Симон и се присъедини към смеха на Уилем.

— Не, не! — отчаяно възкликнах аз и отпуснах глава в ръцете си. — Майка ми караше баща ми да спи под фургона, когато изпееше това пред други хора. Станчион ще ме набие с пръчка и ще ми вземе свирките следващия път, когато се видим.

— Много им хареса — успокои ме Симон.

— Видях Станчион да припява — добави Уилем. — По това време и неговият нос беше леко зачервен.

Настъпи продължително и спокойно мълчание.

— Квоте? — попита Симон.

— Да?

— Наистина ли си от Едема Рух?

Въпросът ме свари неподготвен. Обикновено той ме караше да застана нащрек, но в момента не знаех какво точно изпитвам.

— Има ли значение?

— Не. Просто се чудех.

— О — рекох аз, като продължих да наблюдавам звездите, — какво се чудеше?

— Нищо особено — отвърна той. — Амброуз те нарече Рух няколко пъти, но и преди те е наричал с други обидни думи.

— Това не е обида — казах аз.

— Искам да кажа, че те е наричал неща, които не са истина — побърза да се поправи Сим. — Не говориш за семейството си, но си казвал работи, които са ме карали да се чудя. — Той сви рамене, като продължаваше да лежи по гръб и да гледа звездите. — Никога не съм познавал някой от Едема. Поне не достатъчно добре.

— Онова, което си чувал, не е истина — натъртих аз. — Ние не крадем деца, не почитаме зловещи богове или нещо подобно.

— Никога не съм вярвал на нищо от това — презрително рече той и добави: — Но някои от нещата, които се говорят, трябва да са истина. Никога не съм чувал някой да свири като теб.

— Това няма нищо общо с факта, че съм от Едема Рух — възпротивих се аз, но като помислих, добавих: — Може би само малко.

— Танцуваш ли? — неочаквано попита Уилем.

Ако този въпрос бе зададен от някой друг или по друго време, вероятно щеше да предизвика сбиване.

— Така си ни представят хората — как свирим на свирки и цигулки, как танцуваме около лагерните си огньове. Когато не сме заети да крадем всичко, което може да бъде откраднато, разбира се. — Докато изричах последните думи, в гласа ми се прокрадна горчивина. — Да си Едема Рух не е това.

— А какво е? — попита Симон.

Замислих се за момент, но замаяният ми от алкохола мозък не се справи със задачата.

— Всъщност сме просто хора като всички други — отвърнах накрая аз. — Като изключим, че не се задържаме на едно място много дълго и всички ни мразят.

Тримата мълчаливо гледахме звездите.

— Наистина ли го е карала да спи под фургона? — попита Симон.

— Какво?

— Каза, че майка ти е карала баща ти да спи под фургона, когато е пеел онзи стих за овцата. Наистина ли е така?

— Малко преувеличих — отвърнах аз. — Но веднъж тя действително го направи.

Не мислех често за предишния си живот с трупата, когато родителите ми бяха още живи. Избягвах тази тема по същия начин, по който сакатият се научава да не пренася тежестта си върху куция си крак. Но въпросът на Сим върна на повърхността на съзнанието ми един спомен.

— Причината не беше, че е пял „Калайджията Танер“ — чух се да казвам аз. — Беше заради една песен, която бе написал за нея…

Настъпи продължителна тишина. След това го изрекох:

— Лориан.

За пръв път от години произнасях името на майка си. За пръв път, откакто я бяха убили. Усещането в устата ми беше странно.

След това, без наистина да го осъзнавам, запях:

Тъмнокосата Лориан, жената на Арлиден,

с лице като блясък на нож посред бял ден.

Има гърлен глас, от който настръхваш,

но се пазари като някой търгаш.

Да готви не може мойта сладурана,

но пък в счетоводството е обиграна.

Въпреки всичките й грешки аз признавам,

че живота си бих дал не на шега,

само и само да е доволна моята жена.

Чувствах се странно вцепенен, сякаш отделен от собственото си тяло. Необичайното бе, че макар споменът да бе ярък, той не бе болезнен.

— Ясно е защо един мъж може да спи под фургона заради такава песен — сериозно отбеляза Уилем.

— Не е затова — чух се да му отвръщам аз. — Тя беше красива и те и двамата го знаеха. Обичаха да се закачат през цялото време. Беше заради метриката. Тя мразеше метриката в тази песен.

Никога не споменавах родителите си и да говоря за тях в минало време ме караше да се чувствам неловко. Сякаш ги бях предал. Уил и Сим не се изненадаха от онова, което им разкрих. Всеки, който ме познаваше, се досещаше, че нямам семейство. Никога не им бях споменавал нищо, но те бяха добри приятели и разбираха.

— В Атур спим в кучешките колиби, когато жените ни са ядосани — рече Симон и насочи разговора към по-безопасна тема.

— Мелоси реху еда стити — промърмори Уилем.

— Говори на атурански! — извика Симон с гъргорещ от смях глас. — Стига с тоя твой магарешки език!

— Еда стити? — повторих аз. — Спите до огнището, така ли?

Уилем кимна.

— Официално протестирам, че толкова бързо научи сиару — рече Сим и вдигна пръст. — Учих цяла година, преди да стана горе-долу добър. Цяла година! А ти се справи само за един семестър.

— Научих доста от езика като дете — обясних аз. — През този семестър само доизгладих наученото.

— Твоят акцент е по-добър — каза Уил на Сим. — Квоте звучи като някой търговец от Юга — доста необразован. А твоят говор е по-изтънчен.

Като чу това, Сим сякаш се поуспокои.

— До огнището — повтори той. — Не е ли странно, че винаги мъжете са тези, на които им се налага да спят другаде?

— Очевидно е, че жените контролират леглото — отбелязах аз.

— Тази мисъл може и да не е неприятна — вметна Уил, — зависи от жената.

— Дистрел например е красива — отбеляза Сим.

— Кех — измърмори Уил. — Твърде е бледа. Фела.

— Много над нашата класа е — печално поклати глава Симон.

— Тя е модеганка — ухили се Уилем с толкова широка усмивки, че изглеждаше почти демонична.

— Така ли? — попита Сим.

Уил кимна с най-широката усмивка, която някога бях виждал на лицето му.

— Ясно. — Сим въздъхна нещастно. — Не стига, че е най-красивото момиче във Федерацията, а сега се оказва, че на всичкото отгоре е и модеганка.

— Признавам, че е най-красивото момиче от онази страна на реката — поправих го аз, — а от тази е…

— Вече ни каза за Дена, по която си лапнал — прекъсна ме Уил, — повтори го пет пъти.

— Чуй ме — каза Симон, като внезапно стана сериозен, — просто трябва да действаш. Тази Дена очевидно се интересува от теб.

— Тя не е споменавала нищо такова.

— Жените никога не казват, когато се интересуват от теб — засмя се Симон. — Те играят своите малки игрички. Цялата работа наподобява някакъв танц. — Той вдигна двете си ръце и започна да се преструва, че едната говори на другата. „Радвам се, че те срещнах тук.“ „Какво щастливо съвпадение, аз също. Мога ли да ти нося книгите?“

— Става ли да минем направо към края на това куклено представление — вдигнах ръка да го прекъсна аз, — където ти ридаеш над бирата си в продължение на няколко дни?

Симон ме погледна намръщено, а Уилем се засмя.

— Около нея се умилкват достатъчно много мъже — рекох аз. — Те идват и си отиват като… — Опитах се да се сетя за подходящо сравнение и не успях. — Бих предпочел да съм неин приятел.

— Би предпочел да си близо до сърцето й — добави Уилем, без да променя интонацията си. — Би предпочел щастливо да лежиш в прегръдките й. Но се страхуваш да не те отхвърли. Страхуваш се, че тя ще ти се присмее и ще изглеждаш като глупак — спокойно сви рамене той. — Едва ли ще си първият, който се чувства по този начин. В това няма нищо срамно.

Думите му попаднаха неприятно близо до целта и дълго не можех да измисля какво да отговоря.

— Надявам се — тихо признах аз, — но не мога да разчитам на това. Виждал съм какво се случва с мъжете, които я приемат за даденост и се вкопчват в нея.

Уилем кимна сериозно.

— Тя ти купи калъфа за лютнята — услужливо ми припомни Сим. — Това трябва да означава нещо.

— Но какво точно означава? — попитах аз. — Мисля си, че тя се интересува от мен, но може би само така ми се струва, защото ми се иска това да е истина. Всички онези мъже вероятно също са смятали, че тя се интересува от тях. Но очевидно са грешали. А ако и аз греша?

— Никога няма да разбереш, освен ако не опиташ — каза Сим с горчива нотка в гласа. — Обикновено бих ти казал така. Но знаеш ли какво? Това не върши никаква работа. Непрекъснато преследвам жените и те ме гонят, сякаш съм някое куче под масата по време на вечеря. Уморих се да полагам толкова усилия. — Той уморено въздъхна, все така излегнат по гръб. — Искам само някоя, която да ме харесва.

— А аз искам само ясен знак — додадох аз.

— Аз пък искам вълшебен кон, който да се събира в джоба ми — намеси се Уил, — и пръстен от червен кехлибар, даващ ми власт над демоните, а също и торта, която никога да не свършва.

Последва ново приятно мълчание. Вятърът леко докосваше клоните на дърветата.

— Казват, че Рух знаят всички истории на света — обади се Симон след известно време.

— Вероятно е истина — признах аз.

— Разкажи ни някоя — подкани той.

Погледнах го с присвити очи.

— Не ме гледай така — възмути се той. — Просто съм в настроение да чуя някоя история, това е всичко.

— Май ни липсва забавление — съгласи се Уилем.

— Добре, добре. Нека да помисля. — Затворих очи и в съзнанието ми изплува една история за амирите. Това не беше особено изненадващо. Откакто Нина ме бе открила, мислите ми постоянно бяха заети с тях.

Седнах с изправен гръб.

— Добре. — Поех си дъх и направих пауза. — Ако някой от вас трябва да пикае, най-добре да го направи сега. Не искам да ми се налага да спирам по средата.

Те ми отвърнаха с мълчание.

— Хубаво — прочистих гърлото си аз. — Има едно място, което не са виждали много хора — странно място, наречено Фаериниел. Ако се вярва на историите, две неща го правели необикновено. Първото е, че там се срещали всички пътища на света. И второто — че никой човек не е успял да открие Фаериниел, като го търси. Това не било място, до което можеш да отидеш, а такова, през което можеш да преминеш, когато пътуваш за другаде. Казват, че всеки, пътувал достатъчно дълго, рано или късно стигал дотам. Тази история е за Фаериниел, за един старец, тръгнал на дълъг път, и за една самотна, безлунна нощ…