Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (54)

53.
Отклонението

Минах с куцукане през портите на Северин. Бях облечен в дрипи, нямах никакви пари и бях гладен.

Гладът ми е познат. Познати са ми безбройните смътни усещания, които той предизвиква в тялото. Точно този глад не беше толкова ужасен. Преди един ден бях изял две ябълки и малко осолено свинско, така че усещането не беше толкова мъчително. Не беше като онзи глад, който те кара да се чувстваш слаб и разтреперан. Щяха да минат поне около осем часа, преди да стане такъв.

През последните два цикъла всичко, което притежавах, бе изгубено, унищожено или изоставено. Единственото изключение беше лютнята ми. Прекрасният калъф от Дена се беше изплатил десетократно по време на пътуването ми. Освен че веднъж спаси живота ми, той бе запазил лютнята ми, препоръчителното писмо от Трепе и безценната рисунка на чандрианите от Нина.

Може би забелязвате, че в списъка на притежаваните от мен вещи не включвам никакви дрехи. Има две основателни причини за това. Първата е, че мърлявите парцали, в които бях облечен, по никакъв начин не могат да бъдат наречени дрехи. А втората е, че ги бях откраднал, затова не ми се струва редно да твърдя, че са били моя собственост.

Най-дразнеща бе загубата на плаща от Фела. Бях принуден да го накъсам на парчета и да го използвам за превръзки в Джунпуи. Почти толкова неприятно бе и изчезването на спечеления ми с толкова труд грам, който сега лежеше някъде в дълбоките, тъмни води на морето Сентхе.

* * *

Град Северин беше разделен на две неравни части от висока бяла скала. Повечето от ежедневната дейност на града кипеше в по-голямата му част, разположена в подножието на скалата и уместно наречена Стръмнината.

Над Стръмнината се намираше по-малката част от града. Тя се състоеше предимно от имения и господарски къщи, които принадлежаха на аристокрацията и богатите търговци. Имаше и шивачи, слуги, театри и бордеи, необходими за задоволяването на нуждите на висшата класа.

Острата скала от бял камък изглеждаше така, сякаш се е издигнала нагоре само и само за да осигури на благородниците по-добър изглед към околността. Простирайки се на североизток и на юг, височината и големината й намаляваха, но там, където разполовяваше Северин, тя беше висока шейсет метра и беше стръмна като стена.

В центъра на града скалата стърчеше като някакъв широк полуостров. Върху издадената й част бе кацнало имението на маер Алверон. Стените му от светъл камък се виждаха от всяка точка на града в подножието. То вдъхваше страхопочитание, защото изглеждаше така, сякаш домът на рода Алверон е надвиснал от скалите и те наблюдава.

Видът му беше доста смущаващ за мен, както бях останал без пукната пара в джоба и дори нямах прилични дрехи на гърба си. Възнамерявах да занеса писмото от Трепе направо на маера въпреки неугледния си външен вид, но като погледнах нагоре към високите каменни стени, осъзнах, че вероятно няма да ме допуснат да мина през входната врата. Приличах на мръсен просяк.

Не разполагах с никакви средства, нито пък с каквито и да е възможности за избор. С изключение на Амброуз, който живееше в имението на баща си на юг от тук, не познавах абсолютно никого във Винтас.

Бях просил и преди и даже бях крал, но само когато нямах никакъв друг избор. Това е опасен занаят и само пълен глупак би опитал да се занимава с него в непознат град, да не говорим пък за съвсем чужда страна. Тук, във Винтас, дори нямах представа какви закони щях да наруша.

Така че скръцнах със зъби и направих единственото възможно нещо — обикалях с боси крака по павираните улици на Долен Северин, докато не намерих заложна къща в един от по-хубавите квартали на града.

Стоях от отсрещната страна на улицата почти цял час и наблюдавах хората, които влизаха и излизаха, като се опитвах да измисля по-удачно решение. Но такова просто нямаше. Извадих писмото от Трепе и рисунката на Нина от тайника в калъфа, пресякох улицата и заложих лютнята и калъфа за осем сребърни нобъла с бележка, даваща ми един цикъл време.

Ако сте водили толкова лесен живот, че никога не ви се е налагало да посещавате заложните къщи, тогава ще трябва да ви обясня. Бележката беше своеобразна разписка и с нея можех да откупя лютнята си за същата сума пари, стига да го направех в рамките на единайсет дни. На дванайсетия тя щеше да стане собственост на притежателя на заложната къща, който несъмнено можеше да я продаде за десеторно по-голяма сума.

Когато излязох на улицата, претеглих парите в ръката си. Те изглеждаха тънки и леки в сравнение със сийлдишката валута или с тежките пенита на Федерацията, с които бях свикнал. От друга страна, парите се харчат еднакво добре навсякъде по света и за седем нобъла се сдобих с кат хубави дрехи, каквито би носил някой благородник, и с чифт меки кожени ботуши. С останалите пари се подстригах, обръснах и се нахраних подобаващо за пръв път от три дни. След всичко това отново обеднях, но се чувствах далеч по-уверен в себе си.

Въпреки това знаех, че ще е трудно да стигна до маера. Хората с власт като него имаха различни нива на защита. Съществуваха обичайни и елегантни начини, по които човек да премине през тези защити — препоръки и аудиенции, послания и пръстени, визитни картички и целуване на задници.

Но моето време беше твърде ценно, като се има предвид, че трябваше да взема лютнята си от заложната къща най-късно след единайсет дни. Налагаше се бързо да се свържа с Алверон.

И така, стигнах до подножието на Стръмнината и открих малко кафене, обслужващо благородническа клиентела. Използвах една от няколкото останали скъпоценни монети, за да си поръчам чаша с шоколад и да седна на място с изглед към галантерията от другата страна на улицата.

През следващите няколко часа се ослушвах за клюките, които обикновено се разменят на такива места. Още по-хубаво бе, че спечелих доверието на съобразителното малко момче, което работеше в кафенето и чакаше да допълни чашата ми, ако е необходимо. С негова помощ и с малко обикновено подслушване за кратко време научих много за двора на маера.

Постепенно сенките се удължиха и реших, че е време да действам. Повиках момчето и му посочих отсрещната страна на улицата.

— Виждаш ли онзи благородник? С червената жилетка?

— Да, господине.

— Знаеш ли кой е той?

— Това е ескуайър Бергон.

Трябваше ми някой по-важен от него.

— А какво ще кажеш за онзи сърдит приятел с отвратителната жълта шапка?

— Това е баронет Петур — потисна усмивката си момчето.

Идеално. Изправих се и потупах Джим по рамото.

— С такава добра памет ще постигнеш много. Остани си със здраве. — Дадох му половин пени и се отправих към мястото, където стоеше баронетът и опипваше топ с тъмнозелено кадифе.

Не е необходимо да казвам, че по отношение на общественото положение никой не стои по-ниско от Едема Рух. Дори и да оставим настрани родословието ми, аз бях човек от простолюдието, без собствена земя. Това означаваше, че баронетът бе толкова високо над мен в йерархията, че ако беше звезда на небето, нямаше да мога да го виждам с просто око. Човек като мен трябваше да се обръща към него с „милорд“, да избягва да го гледа в очите и да му се покланя ниско и смирено.

Ако трябва да съм честен, човек с моето обществено положение изобщо не би следвало да говори с него. Разбира се, във Федерацията нещата бяха различни. А в самия Университет равенството беше особено силно изразено. Но дори и там благородниците бяха богати, влиятелни и с големи връзки. Хората като Амброуз неизбежно щяха да се държат арогантно с такива като мен. А объркаха ли се нещата, той винаги можеше да подкупи съдията, за да се измъкне.

Но сега бях във Винтас. Тук Амброуз нямаше нужда да подкупва съдията. Ако, без да искам, блъснех баронет Петур на улицата, докато все още бях окалян и с боси крака, той можеше да ме бие с камшика си до кръв и след това да извика пристава да ме арестува, защото съм нарушил обществения ред. И приставът щеше да го стори с усмивка и любезно кимване.

Нека се опитам да се изразя по-ясно — във Федерацията благородниците са хора с власт и пари, а във Винтас са с власт, пари и привилегии. Много правила са просто неприложими за тях.

Това означаваше, че във Винтас общественото положение беше от най-съществено значение.

Това означаваше, че ако баронетът знае, че съм по-низш от него, ще се държи властно с мен.

От друга страна…

Докато вървях към баронета, изправих рамене и повдигнах малко брадичката. Стегнах врата си и леко присвих очи. Огледах се наоколо така, сякаш притежавам цялата улица и не я одобрявам съвсем.

— Баронет Петур? — обърнах се аз към него с отсечен тон.

Мъжът вдигна поглед и се усмихна неопределено, сякаш не можеше да реши дали ме познава или не.

— Да?

Махнах рязко с ръка към Стръмнината.

— Ще направите голяма услуга на маера, ако ме придружите до неговото имение възможно най-бързо. — Изражението ми беше строго, почти ядосано.

— Ами да, разбира се. — Гласът му прозвуча неуверено. Усещах въпросите и оправданията, които напираха в него. — Ко…

Погледнах баронета с най-надменния си поглед. Едема може и да са на най-ниското стъпало на обществената стълбица, но на света няма по-добри актьори от нас. Израснал съм на сцената и баща ми можеше да изиграе ролята на крал толкова царствено, че съм виждал как зрителите му свалят шапки, когато се появи.

Очите ми станаха твърди като ахат и аз изгледах пищно облечения мъж от главата до петите, сякаш е кон, на който се чудя дали да заложа.

— Ако въпросът не беше спешен, никога нямаше да ви се натрапя по този начин — рекох аз и сковано и неохотно добавих: — господине.

Баронет Петур ме погледна право в очите. Бях успял леко да го разколебая, но далеч не толкова, колкото ми се искаше. Като повечето благородници той беше егоцентричен като жироскоп и единственото нещо, което го възпираше да не изсумти и да не ме изгледа неодобрително, бе чувството за неувереност, което изпитваше. Той ме огледа преценяващо, опитвайки се да реши дали може да рискува да ме обиди, като ме попита за името ми и обстоятелствата на нашето запознанство.

Но аз все още имах един скрит коз в ръкава си. Усмихнах му се с тънката и хищна усмивка, която портиерът на „Прошареният мъж“ бе използвал, когато преди доста месеци отидох да търся Дена. Както вече споменах, усмивката си я биваше — тя беше изтънчена, учтива и по-снизходителна, отколкото ако вместо това бях протегнал ръка, за да потупам мъжа по главата като куче.

Баронет Петур издържа натиска на усмивката ми в продължение на почти цяла секунда. След това се пропука като яйце — раменете му леко се отпуснаха и държането му стана малко по-раболепно.

— Ще се радвам да направя всичко по силите си да услужа на маера — каза той. — Позволете ми.

След това ме поведе към подножието на скалата.

Усмихнах се и го последвах.