Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (81)

80.
Интонация

На следващия ден Мартен тръгна с Хеспе и Дедан, а ние с Темпи останахме да наглеждаме лагера.

Тъй като нямах какво да правя, започнах да събирам дърва за горене. След това търсих в шубраците полезни билки и донесох вода от близкия извор. Накрая се заех да разопаковам, да сортирам и да подреждам всичко в пътната си торба.

Темпи разглоби меча си и старателно почисти и смаза частите му. Не изглеждаше отегчен, но, от друга страна, той никога не изглеждаше по какъвто и да е начин.

Докато стане пладне, вече почти бях обезумял от скука. Можех да почета, но не си бях взел книга. Можех да пришия джобове на овехтелия си плащ, но нямах никакъв резервен плат. Можех да посвиря на лютнята си, но лютнята на член на трупа е създадена да свири в шумното общо помещение на някоя странноприемница. Тук, навън, звукът й щеше да се чува на километри разстояние.

Можеше да поговоря с Темпи, но да се опитвам да водя разговор с него беше все едно да беседвам с дърво.

И все пак това, изглежда, беше единствената възможност, с която разполагах. Отидох до мястото, където седеше адемецът. Беше приключил с почистването на меча си и сега дооправяше кожената му дръжка.

— Темпи?

Той остави меча настрани и се изправи. Застана смущаващо близо до мен — на не повече от двайсетина сантиметра. След това се поколеба и се намръщи. Не беше кой знае какво намръщване — леко стисна устни и между веждите му се появи малка бръчка, но върху безизразното му лице това изглеждаше като дума, написана с червено мастило.

Отстъпи две големи крачки от мен, след това погледна разстоянието помежду ни и леко пристъпи напред.

Внезапно ме осени една идея.

— Темпи, колко близо застават един до друг адемците?

Той ме погледна безизразно за момент, след което избухна в смях. На лицето му проблесна стеснителна усмивка и то за миг ми се стори много младо. Тя бързо изчезна от устните му, но остана да играе около очите му.

— Умен. Да. Различно в Адем. За теб близо. — Той отново пристъпи смущаващо близо до мен и след това отстъпи.

— За мен? — попитах аз. — Различно ли е за различните хора?

— Да — кимна той.

— Колко близо за Дедан?

— Сложно. — Той започна да се върти неспокойно.

Усетих как в мен се надига познатото любопитство.

— Темпи, ще ме научиш ли на тези неща? — попитах го аз. — Ще ме научиш ли на твоя език?

— Да — отвърна той и макар че лицето му не издаваше нищо, усетих в гласа му силна нотка на облекчение. — Да. Моля, да.

* * *

До края на следобеда бях научил няколко странни и безполезни думи на адемски. Граматиката все още ми беше непонятна, но в началото винаги е така. За щастие езиците са като музикални инструменти — колкото повече знаеш, толкова по-лесно научаваш нови. Адемският ми беше четвъртият.

Основният ни проблем беше, че атуранският на Темпи не беше много добър, и така ни оставаше малко обща основа, върху която да градим. Затова чертаехме в пръстта и доста ръкомахахме. На няколко пъти, когато жестовете не бяха достатъчни, стигахме до изпълняването на нещо, наподобяващо пантомима или малка жестомимична пиеса, за да обясним онова, което искаме да кажем. Беше доста по-забавно, отколкото очаквах.

Първия ден се натъкнахме на една пречка. Бях научил десетина думи и се сетих за още една, която можеше да се окаже полезна. Свих ръката си в юмрук и се престорих, че нанасям удар на Темпи.

— Фреахт — каза той.

— Фреахт — повторих аз.

— Не. Фреахт — поклати глава той.

— Фреахт — внимателно произнесох аз.

— Не — твърдо каза той. — Фреахт е… — Той оголи зъби и започна да движи челюстта си, все едно захапваше нещо. — Фреахт. — Удари дланта си с юмрук.

— Фреахт — казах аз.

— Не. — С изненада установих, че в гласа му имаше нотка на снизхождение. — Фреахт.

Лицето ми почервеня.

— Нали това казвам. Фреахт! Фреахт! Фре…

Темпи се пресегна и ме шляпна по главата. Направи го по същия начин, по който беше ударил Дедан снощи и както ме халосваше баща ми, когато бях непослушен на обществено място. Не беше толкова силно, че да ме заболи, но просто ме стресна. Никой не беше постъпвал така с мен от години.

Онова, което ме стресна още повече, бе, че дори и не видях как ме удари. Движението му беше плавно, лениво и по-бързо от щракането с пръсти. Изглежда, че нямаше никакво намерение да ме обиди, а просто искаше да привлече вниманието ми.

Повдигна пясъчнорусата си коса и посочи ухото си.

— Слуша — твърдо каза той. — Фреахт. — Той отново оголи зъби и започна да прави движения, все едно хапе. — Фреахт. — Вдигна юмрук. — Фреахт. Фреахт.

И изведнъж аз го чух. Не беше звученето на самата дума, а ритъмът, с който бе изречена.

— Фреахт? — попитах аз.

— Да. Добре. — Той ме възнагради с една от кратките си и редки усмивки.

След това трябваше да започна да уча всички думи отначало, като този път обръщах внимание на ритъма им. Преди не го бях усетил, а просто подражавах на звученето им. Постепенно открих, че всяка дума може да има няколко различни значения в зависимост от ритъма на звуците, които я съставляват.

Научих важните фрази като: „Какво означава това?“ и „Обясни ми го по-бавно“, в допълнение към трийсетина думи — бий се, погледни, меч, ръка, танц. Пантомимата, която трябваше да изпълня, за да му обясня последната от тези думи, накара и двама ни да се разсмеем.

Беше увлекателно. Различният ритъм на всяка дума означаваше, че самият език носи в себе си някаква музика. Не можеше да не се зачудя…

— Темпи? — попитах аз. — Какви са вашите песни? — Той ме погледна безизразно за момент и аз помислих, че не е разбрал абстрактния ми въпрос. — Можеш ли да ми изпееш някоя адемска песен?

— Какво е песен? — попита той.

През последния час Темпи беше научил два пъти повече думи от мен.

Прочистих гърлото си и запях:

Малката боса Джени заедно с вятъра тича.

Търси си хубаво и весело момче, дето й прилича.

На главата й стои шапка с перце,

със свирка свири тя от все сърце.

Устните й са влажни и сладки като мед,

а езикът — остър и проклет.

Когато запях, очите на Темпи се разшириха. Той направо зяпна.

— Ти? — подканих го аз и посочих гърдите му. — Можеш ли да изпееш адемска песен?

Лицето му поруменя и стана яркочервено, а по него преминаваха неконтролирано различни емоции, оставени на свобода удивление, ужас, смущение, шок и отвращение. Той се изправи, извърна лице и избърбори нещо на адемски твърде бързо, за да го разбера. Изглеждаше така, сякаш току-що го бях накарал да се съблече гол и да ми танцува.

— Не — отсече той, след като успя донякъде да възвърне хладнокръвието си.

Лицето му отново беше безизразно, но светлата му кожа беше все още облята в наситеночервен цвят.

— Не. — Сведе поглед към земята, докосна гърдите си и поклати глава. — Не песен. Не адемска песен.

— Темпи, съжалявам. — Изправих се, като не знаех къде съм сбъркал.

Наемникът поклати глава.

— Не. Нищо съжалява. — Той си пое дълбоко дъх, отново поклати глава, обърна се и понечи да се отдалечи. — Сложно.