Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (108)

107.
Огън

Стигнах до странноприемницата „За няколко пенита“ дълго след като слънцето беше залязло. От огромните й прозорци се лееше светлината на лампите, а отвън бяха вързани една дузина коне, които дъвчеха от торби с храна. Вратата беше отворена и хвърляше разкривен правоъгълник от светлина върху тъмната улица.

Но нещо не беше наред. Не се чуваше оживената глъчка, която беше обичайна за пълна странноприемница през нощта. Не се чуваше и една дума, нито шепот дори.

Разтревожен, пристъпих по-близо. Всички истории за фае, които някога бях чувал, прелетяха през главата ми. Дали не бяха минали години? Десетилетия?

Или имаше неприятности от по-обикновено естество? Може би бандитите са били повече, отколкото мислехме? Може би, когато са се върнали и са намерили лагера си разрушен, те са дошли тук да създават проблеми?

Промъкнах се по-близо до прозореца; надникнах вътре и видях каква е истината.

В странноприемницата имаше четирийсет-петдесет души. Те седяха край масите, на пейките или наредени около бара. Всички погледи бяха насочени към камината.

Пред нея седеше Мартен и бавно отпиваше от напитката си.

— Не можех да извърна очи — продължи той. — Не исках да го направя. Тогава Квоте застана пред мен, скривайки я от погледа ми, и за миг бях освободен от магията й. Бях покрит с толкова дебел слой студена пот, че имах чувството, че някой е изсипал кофа вода върху ми. Опитах се да го дръпна назад, но той се отскубна от ръцете ми и се затича към нея. — На лицето на Мартен се изписа съжаление.

— Как така не е успяла да докопа адемеца и онзи едрия? — попита един мъж с лице като на ястреб, който седеше близо до ъгъла на камината. Той потупа с пръсти очукания калъф на цигулката си. — Ако наистина сте я видели, всички щяхте да се затичате подире й.

В стаята се разнесе одобрителен шепот.

Тогава от една близка маса заговори Темпи — кървавочервената му риза се забелязваше отдалеч.

— Когато бях малък, се обучавах на самоконтрол. — Той вдигна ръка и я сви в юмрук, за да илюстрира думите си. — Да потискам болката, глада, жаждата, умората. — Поклащаше глава след всяко едно от изброените неща, за да покаже, че го е овладял. — А жените. — На лицето му се появи съвсем лека усмивка и той отново разтърси юмрук, но този път с далеч по-малка убеденост от преди. — Нека да кажа следното. Ако Квоте не беше отишъл, може би аз щях да го направя.

Мартен кимна.

— Що се касае до нашия едър приятел… — Той се прокашля и посочи към другия край на стаята. — Хеспе го убеди да остане.

Думите му бяха последвани от нов смях. След като се поогледах малко, открих къде седяха Дедан и Хеспе. Дедан беше станал аленочервен. Хеспе беше сложила собственически ръката си върху крака му. Тя се усмихна прикрито, но доволно.

— На следващия ден го търсихме — продължи Мартен, когато вниманието на хората в стаята отново се насочи към него. — Вървяхме през гората по следите му. Намерихме меча му на около километър от вира. Несъмнено го беше изгубил, докато бързаше да я догони. Плащът му висеше на един клон недалеч от там.

Мартен вдигна опърпания плащ, който бях купил от калайджията. Наметалото изглеждаше така, сякаш го бе изтръгнал от зъбите на побесняло куче.

— Беше се закачил на клона. Сигурно е предпочел да се освободи от него, вместо да я изпусне от поглед. — Той разсеяно опипа разкъсаните краища на плаща. — Ако платът беше по-здрав, Квоте може би щеше да е с нас тази вечер.

Винаги усещам кога е подходящият момент да се появя на сцената. Пристъпих през вратата и почувствах как всички погледи се обръщат към мен.

— Намерих си по-добро наметало — казах аз, — направено от ръцете на Фелуриан. И имам история за разказване. История, която ще разправяте и на децата на вашите деца — усмихнах се аз.

Настъпи моментно мълчание, последвано от невероятна врява, когато всички заговориха едновременно.

Другарите ми ме гледаха смаяно и не можеха да повярват на очите си. Дедан пръв дойде на себе си и след като се приближи до мен, ме изненада с груба прегръдка с едната си ръка. Едва тогава забелязах, че другата му ръка виси на превръзка през врата. Погледнах го въпросително.

— Да не би да си имал неприятности? — попитах го аз, докато стаята наоколо бе изпълнена с хаотичен шум.

Дедан поклати глава.

— Хеспе — простичко отвърна той. — Тя не прие много добре мисълта, че съм готов да се затичам след онази фае. Един вид успя… да ме убеди да остана.

— Счупила ти е ръката?

Спомних си, че когато за последен път го зърнах, Хеспе го беше притиснала към земята.

Едрият мъж сведе поглед към краката си.

— Тя просто я държеше, докато аз се опитвах да се отскубна. — Той се усмихна леко смутено. — Предполагам, че може да се каже, че я счупихме заедно.

Потупах го по здравото рамо и се засмях.

— Това е мило, наистина трогателно. — Готвех се да продължа, но усетих, че стаята е утихнала.

Всички ни гледаха. Всички гледаха мен.

Докато наблюдавах тълпата, внезапно се почувствах дезориентиран. Как можех да обясня…?

Вече ви споменах, че не знаех колко време съм прекарал във Фае. Но трябва да е било много, много дълго. Бях живял в онзи странен свят толкова дълго, че бях започнал да се чувствам уютно там.

Сега, когато се бях върнал в света на смъртните, това претъпкано помещение ми изглеждаше чудновато. Колко странно бе да си в сграда вместо под откритото небе. Дървените пейки и маси от дебели дъски ми се струваха толкова примитивни и груби. Светлината на лампите ми изглеждаше неестествено ярка и пронизваща.

От много дълго не бях имал никаква друга компания освен Фелуриан и хората около мен сега ми се виждаха особени в сравнение с нея. Бялото в очите им ме плашеше. Миришеха на пот, коне и горчиво желязо. Гласовете им бяха резки и остри. Стойките им — сковани и непохватни.

Но това беше само повърхността на нещата. Чувствах се не на място в собствената си кожа. Бях силно раздразнен, че трябва отново да нося дрехи, и не исках нищо повече от това да съм гол и да се чувствам удобно. Усещах ботушите си като някакъв затвор. По дългия път към „За няколко пенита“ трябваше да се боря през цялото време с желанието си да ги сваля.

Когато огледах лицата наоколо, видях една млада жена, която беше не повече от двайсетгодишна. Тя имаше мило лице и ясни сини очи. Устните й бяха съвършени за целуване. Направих крачка към нея, като наистина възнамерявах да хвана ръката й и да…

В мига, в който протегнах ръка да я погаля по шията, внезапно се спрях и главата ми се замая от нещо, което много наподобяваше на световъртеж. Нещата тук бяха различни. Мъжът, който седеше до жената, очевидно беше нейният съпруг. Това беше важно, нали? Но този факт ми се струваше много смътен и далечен. Защо вече не целувах тази жена? Защо не бях гол, не ядях теменужки и не свирех музика под открито небе?

Отново огледах стаята и всичко ми се стори ужасно нелепо. Всички тези хора, седящи на пейките, облечени в много слоеве дрехи и хранещи се с ножове и вилици. Това ми се стори толкова безсмислено и изкуствено. Беше и неимоверно смешно. Сякаш играеха някаква игра, а дотогава не го бях осъзнавал. Беше като шега, която дотогава не бях разбирал.

И тогава се разсмях. Смехът ми не беше силен, нито пък особено продължителен, но беше остър, необуздан и изпълнен със странна наслада. Не беше човешки смях и преминаваше през тълпата като вятър през жита. Онези, които бяха достатъчно близо, за да го чуят, се размърдаха на столовете си — някои ме погледнаха с любопитство, други със страх. Трети потрепериха и отказаха да ме погледнат в очите.

Реакцията им ме потресе и аз положих усилие да се овладея. Поех си дълбоко дъх и затворих очи. Мигът на странна дезориентация отмина, макар че продължавах да усещам тежестта на ботушите върху краката си.

Когато отново отворих очи, видях, че Хеспе ме гледа.

— Квоте — колебливо каза тя, — изглеждаш… добре.

— И така се чувствам — широко се усмихнах аз.

— Мислехме, че си се… загубил.

— Мислили сте си, че вече ме няма — меко я поправих аз и се отправих към камината, където стоеше Мартен. — Че съм умрял от ръцете на Фелуриан или се скитам в гората, съсипан и обезумял от желание. — Огледах поред всеки от тях. — Не е ли така? — Почувствах как погледите на всички в стаята са насочени към мен и реших да се възползвам по най-добрия възможен начин от ситуацията. — Хайде стига, аз съм Квоте. Аз съм роден един от Едема Рух. Учил съм в Университета и мога да призова светкавиците като Таборлин Великия. Наистина ли вярвахте, че Фелуриан ще причини смъртта ми?

— Това щеше да се случи — обади се един груб глас от другия край на камината, — ако някога бе зърнал дори и сянката й.

Обърнах се и видях цигуларя с ястребовото лице.

— Моля за извинение, но не ви разбрах, господине.

— Трябва да молиш за извинение и всички останали тук — натърти той с изпълнен с презрение глас. — Не знам какво се надяваш да спечелиш от това, но не вярвам, че някой от вас е видял Фелуриан дори и за секунда.

— Направих повече от това просто да я зърна, приятелю — рекох аз и го погледнах право в очите.

— Ако това беше истина, то тогава щеше да си или побъркан, или мъртъв. И макар да признавам, че може и да не си с всичкия си, причината за това не е в магията на фае. — При тези думи в стаята се разнесе смях. — Никой не я е виждал от двайсет години. Народът на Фае отдавна е напуснал това място, а ти не си Таборлин, независимо какво разправят приятелите ти. Предполагам, че си просто хитър разказвач на приказки, който се опитва да си изгради име.

Този удар попадна неприятно близо до целта и аз видях, че някои хората в тълпата ме гледат скептично.

Преди да успя да кажа каквото и да било, се намеси Дедан:

— Тогава какво ще кажете за брадата му? Когато побягна след нея преди три нощи, лицето му беше гладко като бебешко дупе.

— Така казваш ти — отвърна цигуларят. — Мислех да си замълча, въпреки че не вярвах и на половината от това, което ни разказа за онези бандити, или за онова, че той е призовал светкавиците. Но реших, че приятелят ви е умрял и искате хората да го запомнят с някоя и друга героична история… — Той наведе счупения си нос към мястото, където седеше Дедан. — Но това наистина отиде твърде далеч. Не е мъдро да се разправят лъжи за народа на Фае. Не ми харесва някакви чужденци да се появят тук и да пълнят главите на приятелите ми с глупости. Най-добре цялата ви група да си мълчи. Тази нощ чухме достатъчно от вас.

След тези думи цигуларят отвори очукания калъф, който стоеше до него и извади инструмента си. Настроението в стаята вече беше станало леко враждебно и доста хора ме гледаха с възмущение.

— Чуй ме сега… — разгорещено и гневно започна Дедан.

Хеспе каза нещо и се опита да го дръпне обратно на стола му, но наемникът се отърси от ръката й.

— Не. Няма да позволя да ме наричат лъжец. Самият Алверон ни изпрати тук заради онези бандити. И ние си свършихме работата. Не очаквахме да ни посрещнат с парад, но проклет да съм, ако позволя да ме наречеш лъжец. Ние убихме онези кучи синове. След това наистина видяхме Фелуриан. И Квоте наистина се затича след нея.

Дедан огледа войнствено всички в стаята и най-вече цигуларя.

— Това е истината и аз се заклевам в здравата си дясна ръка. Ако някой иска да ме нарече „лъжец“, то можем веднага да излезем навън и да уредим това.

Цигуларят взе лъка си и срещна погледа на Дедан. Той изсвири стържещ тон по струните.

— Лъжец.

Дедан почти прелетя през стаята, докато хората разбутваха столовете си, за да разчистят място за двубоя. Цигуларят бавно се изправи на крака. Той беше по-висок, отколкото очаквах, с къса посивяла коса и с ожулени кокалчета, което ми подсказа, че юмручният бой му е добре познат.

Успях да застана пред Дедан, наведох се към него и тихо му казах на ухото:

— Наистина ли искаш да се биеш със счупена ръка? Ако той успее да те хване, само ще крещиш и ще се напикаеш пред Хеспе. — Усетих, че се поуспокои, и го бутнах обратно към стола му.

Той се подчини, но не изглеждаше особено щастлив от това.

— … нещо тук. — Чух да казва някаква жена зад гърба ми. — Ако искаш да се сбиеш с някого, излез навън и не си прави труда да се връщаш повече. Не ти плащам, за да се биеш с клиентите. Чу ли ме?

— Виж сега, Пени — опита се да я успокои цигуларят, — просто малко му се озъбих, това е. Той беше този, който го прие твърде лично. Не можеш да ме обвиняваш, че се подигравам на историите, които те разправят.

Обърнах се и видях, че цигуларят се оправдаваше пред една ядосана жена на средна възраст. Тя беше поне трийсет сантиметра по-ниска от него и трябваше да се протегне, за да го мушне с пръст в гърдите.

В този миг чух някакъв глас от едната ми страна да възкликва:

— В името на божията майка, Себ! Видя ли това? Погледни го! То се движи само!

— Ти си сляп пияница. Това е просто вятърът.

— Тази вечер няма вятър. Само се движи. Погледни отново!

Разбира се, ставаше дума за моя шаед. Вече няколко души забелязаха как леко се издува от вятър, какъвто нямаше. Помислих си, че ефектът е доста впечатляващ, но съдейки по широко отворените очи на хората наоколо, ми стана ясно, че това доста ги е разтревожило. Един-двама неспокойно дръпнаха столовете си встрани от мен.

Очите на Пени бяха втренчени в леко помръдващия шаед и тя се приближи и застана пред мен.

— Какво е това? — попита тя с глас, в който имаше само лека нотка на страх.

— Нищо, за което да се безпокоиш — непринудено отвърнах аз и изпънах част от шаеда, за да го огледа. — Това е моето наметало сянка. Фелуриан ми го направи.

Цигуларят издаде звук на отвращение.

Пени го стрелна с поглед и колебливо докосна наметалото ми с ръка.

— Меко е — прошепна тя и вдигна поглед към мен.

Когато очите ни се срещнаха, тя за момент изглеждаше изненадана, а после възкликна:

— Ти си момчето на Лоси!

Преди да успея да я попитам какво има предвид, чух друг женски глас да казва:

— Какво?

Обърнах се и видях, че към нас се приближава червенокосата сервитьорка. Същата, която ме беше поставила в толкова неудобно положение при първото ни посещение в „За няколко пенита“.

Пени кимна към мен.

— Това е младото, страстно момче от преди три цикъла! Спомняш ли си, че ми го показа? Не го познах с брадата.

Лоси застана пред мен. Яркочервените й къдрици падаха върху голата светла кожа на раменете й. Опасните й зелени очи огледаха шаеда и се насочиха нагоре към лицето ми.

— Наистина е той — каза тя на Пени, — независимо дали е с брада, или не.

Тя пристъпи още една крачка напред и почти се притисна в мен.

— Момчетата носят бради и се надяват, че това ще ги направи мъже.

Светлите й изумрудени очи се втренчиха самоуверено в моите, сякаш очакваха да се изчервя и да започна да се държа непохватно, както бях направил предишния път.

Помислих си за всичко, което бях научил в ръцете на Фелуриан, и се почувствах странно, в мен отново се надигна онзи лудешки смях. Потиснах го, доколкото можах, но чувствах как все още трепти в мен, когато я погледнах в очите и й се усмихнах.

Лоси стреснато отстъпи назад и бледата й кожа стана аленочервена.

Пени протегна ръка, за да й помогне да запази равновесие.

— За бога, момиче! Какво ти става?

Лоси с мъка откъсна поглед от мен.

— Погледни го, Пени, погледни го наистина. Той прилича на фае. Погледни в очите му.

Пени погледна лицето ми с любопитство, след това и тя леко се изчерви и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш я бях видял гола.

— Милостиви боже! — задъхано възкликна тя. — Тогава значи всичко това е вярно. Нали?

— Всяка дума — отвърнах аз.

— Как успя да избягаш от нея? — попита Пени.

— О, хайде стига, Пени! — невярващо извика цигуларят. — Нали не се хващаш на историята на това пале?

— Мъжът, който познава жените, изглежда по определен начин, Бен Крайтън — обърна се разпалено към него Лоси. — Не че ти имаш някаква представа от това. Когато той беше тук преди няколко цикъла, харесах лицето му и реших да го подкача. Но щом се опитах да го задявам… — Тя не довърши, сякаш търсеше подходящите думи.

— Това си го спомням — обади се един мъж от бара. — Беше доста забавно. Мислех, че той ще се напикае от страх. Не успя да й каже и дума.

— И какво толкова — може след това да си е намерил някоя фермерска дъщеря — сви рамене цигуларят. — Не искам да кажа…

— Млъкни, Бен — прекъсна го Пени с тих, но властен глас. — Брадата не е единствената промяна в него. — Очите й огледаха лицето ми. — Господи, ама ти си права, момиче! Той наистина прилича на фае! — Цигуларят се готвеше отново да каже нещо, но Пени го стрелна с пронизващ поглед. — Млъкни или са махай оттук! Не искам никакви свади тази нощ.

Цигуларят огледа помещението и разбра, че нещата се бяха обърнали срещу него. Той почервеня и излезе навън с намръщено лице.

Лоси отново се приближи до мен и отметна косата си назад.

— Наистина ли е толкова красива, колкото казват? — Тя гордо вирна брадичка. — По-красива от мен?

Поколебах се, след това меко отвърнах:

— Тя е Фелуриан, най-красивата от всички. — Протегнах ръка и докоснах врата й на мястото, където къдравата й червена коса се спускаше надолу, след това се наведох и прошепнах седем думи в ухото й: — Но въпреки това й липсва твоят огън.

И тя ме обикна заради тези седем думи, а гордостта й бе спасена.

— Как успя да се измъкнеш? — попита Пени.

Огледах стаята и видях, че вниманието на всички е насочено към мен. Необузданият смях на фае отново ме изпълни отвътре. Усмихнах се лениво. Шаедът ми се изду.

Тогава застанах отпред, седнах на плочата пред камината и им разказах своята история.

По-скоро им разказах някаква история. Ако им бях разказал цялата истина, те нямаше да повярват. Нямаше да повярват, че Фелуриан ме е пуснала, защото използвах песента за нея като залог. Това просто не се връзваше с класическите истории за нея.

Онова, което им разказах, беше по-близо до историята, която очакваха да чуят. В тази история преследвах Фелуриан във Фае. Телата ни се преплитаха едно в друго на нейната сумрачна поляна. След това, докато си почивахме, й свирех музика, която беше достатъчно приятна, за да я накара да се смее, достатъчно мрачна, за да я уплаши, и достатъчно нежна, за да я разплаче.

Но когато се опитвах да си тръгна от Фае, тя не ме пускаше. Беше твърде влюбена в моя… талант.

Предполагам, че не бях особено сдържан. Намекнах доста силно, че Фелуриан ме ценеше високо като любовник. Знам, че нямам друго извинение за това си поведение освен факта, че тогава бях шестнайсетгодишен младеж, горд от наскоро придобитите си умения, на когото не му беше чуждо малко самохвалство.

Казах им как Фелуриан се е опитала да ме хване в клопка във Фае и как сме се борили с магия. За тази част заех малко от историята на Таборлин Великия. Разбира се, имаше огън и светкавици.

Накрая бях победил Фелуриан, но бях пощадил живота й. От благодарност тя ми бе ушила магическо наметало, беше ме научила на тайни магии и ми беше подарила сребърен лист в знак на благоразположението й към мен. Разбира се, листът беше чиста измислица. Но историята нямаше да звучи както трябва, ако тя не ми беше дала три подаръка.

Като цяло историята беше добра. И дори и да не беше напълно вярна… все пак в нея имаше и известна истина. В своя защита ще кажа, че можеше да се отърва изцяло от истината и да разкажа много по-добра история. Лъжите са по-прости и в повечето случаи са и по-смислени.

Лоси ме наблюдаваше през цялото време и, изглежда, приемаше цялата история като някакво предизвикателство към уменията на смъртните жени. Когато историята свърши, тя изяви претенциите си към мен и ме отведе в малката си стая на най-горния етаж на „За няколко пенита“.

В онази нощ почти не успях да мигна и Лоси май се доближи много повече до това да ме убие от изтощение, отколкото някога го бе правила Фелуриан. Тя беше възхитителна партньорка, точно толкова прекрасна колкото и Фелуриан.

Чувам ви да питате как е възможно това? Как която и да е смъртна жена би могла да се сравнява с Фелуриан?

По-лесно е да го разберете, ако мислите за това като за музика. Понякога мъжът се наслаждава на някоя симфония. А друг път някоя обикновена жига му допада повече. Същото се отнася и до правенето на любов. Един вид любене е подходящ за меките възглавници на някоя горска поляна, а друг е съвсем естествен за омачканите чаршафи на тесните легла по горните етажи на странноприемниците. Всяка жена е като инструмент, който очаква някой да го изучи, да го обича и да свири добре на него, за да може най-сетне да създаде своята собствена музика.

Някои могат да се почувстват обидени от такова сравнение, защото не разбират какво означава музиката за един член на трупа. Може да си помислят, че така унижавам жените. Да ме сметнат за безчувствен, груб и недодялан.

Но тези хора не разбират любовта, музиката, нито мен самия.