Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (134)

133.
Сънища

Отне ми един час да закарам фургоните до една гъста част на гората и да ги скрия. Махнах знаците на Едема и разпрегнах конете. Имаше само едно седло, затова натоварих другите два коня с храна и каквито преносими ценни вещи успях да открия.

Когато се върнах с конете, Крин и Ели ме чакаха. По-точно Крин ме чакаше. Ели просто стоеше наблизо с безучастно изражение и празни очи.

— Знаеш ли как да яздиш? — попитах Крин.

Тя кимна и аз й подадох поводите на оседлания кон. Момичето сложи крак на стремето, след което спря и поклати глава. Бавно свали крака си.

— Ще вървя пеш.

— Мислиш ли, че Ели ще се задържи на коня?

Крин погледна към мястото, където стоеше русото момиче. Един от конете с любопитство я побутна с муцуната си, но тя не реагира.

— Вероятно. Но не мисля, че това ще е добре за нея. След…

— Тогава ще вървим пеш — кимнах с разбиране аз.

* * *

— Каква е същността на летхани? — попитах Вашет.

— Успех и правилна реакция.

— Кое е по-важното — успехът или правилността?

— Те са едно и също. Ако действаш правилно, успехът ще дойде.

— Но други могат да успеят, като правят погрешни неща — изтъкнах аз.

— Погрешните неща никога не водят до успех — твърдо заяви Вашет. — Ако човек постъпи погрешно и успее, това не е правилният начин. Без летхани няма истински успех.

— Господине? — извика един глас. — Господине?

Очите ми се фокусираха върху Крин. Косата й беше разчорлена от вятъра и младото й лице беше уморено.

— Господине? Стъмва се.

Огледах се наоколо и видях как тъмнината настъпва от изток. Бях уморен до мозъка на костите и се бях унесъл, докато вървяхме, след като спряхме да хапнем по обяд.

— Просто ме наричай Квоте, Крин. Благодаря, че ме раздруса за лакътя. Бях се отнесъл нанякъде.

Крин събра дърва и запали огън. Разседлах конете, след това ги нахраних и изтрих. Отделих и няколко минути, за да разпъна палатката. Обикновено не бих си правил труда да се занимавам с нещо такова, но върху конете имаше достатъчно място за нея, а и предположих, че момичетата не са свикнали да спят на открито.

След като приключих с палатката, осъзнах, че съм взел само едно допълнително одеяло от принадлежностите на трупата. Доколкото имах представа от тези неща, нощта щеше да е студена.

— Вечерята е готова — чух Крин да вика.

Хвърлих в палатката своето одеяло заедно с резервното и се отправих към мястото, където тя готвеше. Беше свършила добра работа с наличните продукти. Имаше картофена супа с бекон и препечен хляб. В жарта се печеше и зелена тиква.

Безпокоях се за Ели. Цял ден се държеше по един и същ начин — вървеше апатично, изобщо не говореше, нито реагираше на онова, което Крин или аз й казвахме. Очите й проследяваха ставащото около нея, но в тях нямаше мисъл. Двамата с Крин бяхме открили по трудния начин, че ако не я наблюдавахме, тя спираше да върви или се отклоняваше от пътя, ако нещо привлечеше вниманието й.

Когато седнах, Крин ми подаде пълна паница и лъжица.

— Ухае приятно — похвалих я аз.

Тя се усмихна с половин уста и сипа и на себе си във втора паница. Започна да сипва и в трета купа, но после се поколеба, когато осъзна, че Ели не може да се храни сама.

— Искаш ли малко супа, Ели? — попитах аз с нормален глас. — Ухае хубаво.

Тя седна безучастно край огъня, без да поглежда към каквото и да е.

— Искаш ли да опиташ от моята? — попитах аз, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Приближих се до нея и духнах върху лъжицата, за да изстине.

— Ето, опитай.

Ели механично изяде храната, като леко обърна глава към мен по посока на лъжицата. Блясъкът на танцуващите пламъци се отразяваше в очите й. Те бяха като прозорците на празна къща.

Духнах следващата лъжица и я подадох на русото момиче. Тя отвори уста едва когато лъжицата докосна устните й. Помръднах глава, опитвайки се да погледна отвъд танцуващата светлина на огъня, отразена в очите й, като отчаяно се надявах да видя нещо зад нея. Каквото и да е.

— Обзалагам се, че ти казват Ел, нали? — разговорливо попитах аз и погледнах към Крин. — Съкратено от Ели?

— Всъщност ние не бяхме приятелки. — Крин безпомощно сви рамене. — Тя е просто Ели Ануотър — дъщерята на кмета.

— Днес наистина доста повървяхме — продължих аз със същия непринуден тон. — Как са краката ти, Крин?

— Малко ме болят — отвърна тя, като продължи да ме наблюдава със сериозните си черни очи.

— И моите също. Нямам търпение да си сваля обувките. Твоите крака болят ли те, Ел?

Никакъв отговор. Поднесох й следващата лъжица.

— Освен това беше и доста горещо. Но тази вечер сигурно ще се захлади. Хубаво време за спане. Няма ли да е чудесно това, Ел?

Отново нямаше отговор. Крин не спираше да ме наблюдава от отсрещната страна на огъня. Аз самият също хапнах от супата.

— Това е наистина превъзходна супа, Крин — искрено я похвалих аз, после се обърнах към безучастното момиче. — Добре че Крин е тук да ни сготви, Ел. Всичко, което аз готвя, има вкус на конски фъшкии.

От другата страна на огъня Крин се опита да се засмее с уста, пълна със супа, и резултатът беше такъв, какъвто можеше да се очаква. Стори ми се, че видях проблясък в очите на Ели.

— Ако имах малко конски фъшкии, щях да ви направя конски пай за десерт — рекох аз. — Мога да ви направя още тази вечер, ако искате… — Не довърших, превръщайки думите си във въпрос.

Ел съвсем леко се намръщи. Върху челото й се появи малка бръчка.

— Вероятно си права — съгласих се аз, — сигурно няма да е много добре. Искаш ли вместо това да хапнеш още супа?

Съвсем леко кимване. Дадох й една лъжица.

— Обаче е леко солена. Сигурно ще поискаш и малко вода.

Ново кимване. Подадох й меха с вода и тя го надигна. Пи цяла минута. Вероятно се беше обезводнила от дългото вървене днес. Утре трябваше да я наблюдавам по-внимателно, за да се уверя, че пие достатъчно вода.

— Ти искаш ли да пийнеш, Крин?

— Да, моля — отвърна чернокосото момиче с поглед, вперен в лицето на Ел.

Ел й подаде с механично движение меха с вода, провисвайки го така, че ремъкът се влачеше по жарта. Крин бързо го взе и каза със закъснение:

— Благодаря ти, Ел.

Поддържах бавната нишка на разговора по време на цялото хранене. Към края Ел вече се хранеше сама и макар очите й да бяха по-ясни, сякаш гледаше на света през замръзнало стъкло и виждаше навън, без да я виждат. Все пак това беше някакво подобрение.

След като изяде две паници супа и половин самун хляб, очите й започнаха да се притварят.

— Искаш ли да си лягаш, Ел? — попитах аз.

Отвърна ми с по-категорично кимване.

— Да те отнеса ли до палатката?

Очите й се отвориха и тя енергично поклати глава.

— Може би Крин ще ти помогне да се подготвиш за лягане, ако я помолиш.

Ел се обърна и погледна към Крин. Устата й леко помръдна. Крин ми хвърли бърз поглед и аз кимнах.

— Да вървим да се пъхаме в леглата тогава — каза чернокосото момиче и прозвуча точно като по-голяма сестра.

Тя дойде, хвана Ели за ръката и й помогна да се изправи. Докато те се отправяха към палатката, аз си довърших супата и изядох парче хляб, което беше твърде изгоряло за момичетата.

Не след дълго Крин се върна при огъня.

— Тя заспа ли? — попитах аз.

— Преди още главата й да е докоснала възглавницата. Мислиш ли, че ще се оправи?

Ели беше в дълбок шок. Съзнанието й беше пристъпило през вратите на лудостта, за да се защити от онова, което се бе случило.

— Вероятно просто е въпрос на време — уморено отвърнах аз, като се надявах, че казвам истината. — Младите хора се оправят бързо. — Засмях се невесело, защото осъзнах, че вероятно тя е само около година по-млада от мен.

Тази вечер се чувствах двойно, а може би дори тройно по-стар.

Въпреки че се усещах тежък като олово, се насилих да стана и да помогна на Крин да измие съдовете. Долових, че тя става все по-неспокойна, докато приключвахме с почистването и връзвахме конете на ново място, където има свежа трева. Напрежението нарастваше, колкото повече приближавахме палатката. Спрях и повдигнах плата на входа, за да може тя да влезе.

— Тази нощ ще спя тук, навън.

— Сигурен ли си? — Облекчението й беше осезаемо.

Кимнах. Тя се мушна вътре и затвори покривалото на входа след себе си. Главата й се появи отново почти веднага, последвана от ръката й, която ми подаваше едно одеяло.

— Ще ви трябват и двете — поклатих глава аз. — Тази нощ ще е студена.

Увих се в шаеда си и легнах точно пред палатката. Не исках Ели да тръгне нанякъде през нощта и да се загуби или да се нарани.

— Няма ли да ти е студено?

— Ще се оправя — отвърнах аз.

Бях толкова уморен, че можех да заспя върху препускащ кон. Бях толкова уморен, че бих заспал и под препускащ кон.

Крин отново мушна глава в палатката. Скоро след това я чух да се завива с одеялата. После всичко утихна.

Спомних си стреснатия поглед на Ото, докато прерязвах гърлото му. Чух отново как Алег ме проклина и се бори немощно, докато го влача обратно към фургоните. Спомних си кръвта. Начина, по който я усещах върху ръцете си. Колко гъста беше тя.

Никога преди не бях убивал някого по този начин — не така хладнокръвно и не толкова отблизо. Спомних си колко гореща беше кръвта им. Спомних си как Кете крещеше, докато я преследвах през гората.

— Трябваше да избирам между тях и себе си! — истерично крещеше тя. — Нямах избор! Трябваше да избирам между тях и себе си!

Дълго лежах буден. Когато накрая заспах, сънищата, които дойдоха, бяха още по-лоши.