Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (56)

55.
Негова милост

Зърнах маера през пролука в живия плет. Той седеше на каменна пейка под сянката на дърво в градините. С широките си ръкави и с жилетката си изглеждаше точно както би следвало да изглежда един благородник. Беше облечен в цветовете на рода Алверон — сапфир и слонова кост. Но макар дрехите му да бяха фини, в тях нямаше показност. Носеше само златен пръстен с печат, без никакви други бижута. В сравнение с мнозина други в неговия двор, той беше облечен почти обикновено.

В началото предположих, че маерът се отнася с презрение към дворцовата мода. Но след известно време осъзнах истината. Цветът на слонова кост на ризата му и сапфиреното синьо на жилетката му бяха наситено ярки. Можех да се обзаложа, че не са носени повече от пет-шест пъти.

Тази демонстрация на богатството му беше изтънчена и зашеметяваща. Да можеш да си позволиш хубави дрехи беше едно, но колко би струвало да поддържаш гардероб, който никога не показва и най-малки признаци на износване? Помислих си какво беше казал граф Трепе за Алверон — „Богат като краля на Винт“.

Той изглеждаше както и първия път — висок и слаб, прошарен и безупречно облечен. Обърнах внимание на бръчките от умора по лицето му, на лекото потрепване на ръцете и тялото му. Помислих си, че изглежда стар, но всъщност не е.

Камбаната започна да отмерва часа. Отстъпих от живия плет и го заобиколих, за да отида да се срещна с маера.

Той ми кимна и очите му започнаха внимателно да ме изучават.

— Квоте, надявах се, че ще дойдеш.

Направих полуофициален поклон и отвърнах:

— За мен беше удоволствие да получа поканата ви, ваша милост.

Алверон не ми направи жест да седна и аз останах прав. Предположих, че ме изпитва, за да види какви са обноските ми.

— Надявам се, нямаш нищо против, че се срещаме навън. Успя ли да разгледаш градините?

— Нямах тази възможност, ваша милост.

Стоях затворен като в капан в стаите си, докато той не изпрати да ме повикат.

— Трябва да ми позволиш да те разведа наоколо. — Той взе полирания бастун, подпрян на дървото, което му пазеше сянка. — Винаги съм смятал, че разходката на чист въздух е полезна за тялото, макар някои хора да не са съгласни с мен. — Наведе се напред, сякаш се готвеше да се изправи, но на лицето му внезапно се появи сянка на болка и той си пое дъх през зъби кратко и болезнено.

Осъзнах, че е болен, а не стар.

Мигновено се озовах до него и му предложих ръката си.

— Позволете ми, ваша милост.

Маерът се усмихна сковано.

— Ако бях по-млад, щях да се отнеса с пренебрежение към твоето предложение — въздъхна той, — но гордостта е лукс, който могат да си позволят само силните. — Сложи слабата си ръка върху моята и ме използва за опора, за да се изправи на крака. — Вместо това ще трябва да се задоволя да бъда просто благ.

— Благостта е привилегия на мъдрите — с лекота отвърнах аз. — Затова може да се каже, че вашата мъдрост ви прави благ.

— Предполагам, че така нещата стават малко по-поносими. — Алверон се усмихна криво и ме потупа по ръката.

— Искате ли да ви подам бастуна, ваша милост? — попитах аз. — Или ще вървим заедно?

Той отново се засмя сухо.

— „Да вървим заедно“, много деликатно се изразяваш. — Взе бастуна в дясната си ръка, докато с лявата се хвана за мен с изненадваща сила.

— В името на бога и неговата дама! — тихо изруга маерът. — Мразя да ме виждат как едва кретам като някой старец. Но е по-малко унизително да се облегна на ръката на младеж, отколкото да куцукам сам. Ужасно е собственото ти тяло да те предаде. Но никога не мислиш за това, докато си млад.

Започнахме да вървим и разговорът ни замря, докато крачехме, заслушани в плисъка на водата във фонтаните и песента на птиците, накацали върху живия плет. От време на време Алверон ми показваше някоя скулптура и ми разказваше кой от предците му е поръчал изработката й, сам я е изваял или (в тези случаи говореше с тих и извинителен тон) я е плячкосал от чужди земи по време на война.

Разхождахме се из градините в продължение на почти цял час. Тежестта на маера върху ръката ми постепенно намаляваше и накрая той ме използваше по-скоро за да пази равновесие, отколкото за да се обляга на мен. Минахме покрай няколко благородници, които се поклониха или кимнаха на Алверон. След като се отдалечахме достатъчно, че да не ни чуват, той ми разказваше кои са те, каква е позицията им в двора и ми споменаваше някоя и друга клюка за тях.

— Чудят се кой си — обясни ми той, след като една двойка беше вече от другата страна на живия плет. — До довечера всички ще говорят за това. Дали не си посланик от Ренере? Или пък млад благородник, който се домогва до богато имение или съпруга? Може би си моят отдавна загубен син, спомен от лудите ми младежки години? — Изкикоти се и ме потупа по рамото.

Сигурно щеше да продължи в този дух, но се спъна от една стърчаща плочка и за малко не падна. Бързо го подхванах, за да не загуби равновесие, и му помогнах да седне на каменна пейка край пътеката.

— Пусто да остане! — изруга той, очевидно смутен. — Как ли щеше да изглежда отстрани, ако самият маер падне по гръб като някой бръмбар и заразмахва ръце и крака във въздуха? — Огледа се сърдито, но, изглежда, бяхме само двамата. — Ще направиш ли една услуга на стареца?

— На ваше разположение съм, ваша милост.

— Ще го направиш ли наистина? — Алверон ми хвърли проницателен поглед. — Е, става дума за нещо дребно. Запази в тайна кой си и с какво се занимаваш. Това ще направи чудеса за репутацията ти. Колкото по-малко им кажеш, толкова повече всички ще се интересуват от теб.

— Ще говоря колкото се може по-малко за себе си, ваша милост. Но ще ми е по-лесно да избягвам темата защо съм тук, ако наистина знам защо съм ви нужен…

— Така е — изражението му стана лукаво, — но това място е твърде публично. Досега прояви завидно търпение. Изтрай още малко. — Той вдигна поглед към мен. — Ще бъдеш ли така любезен да ме съпроводиш до покоите ми?

Предложих му ръката си.

— Разбира се, ваша милост.

* * *

След като се върнах в стаите си, свалих бродирания си жакет и го окачих в украсения с дърворезба гардероб от палисандрово дърво. Огромната мебел беше облицована с кедрово и сандалово дърво, които ухаеха приятно. Върху вътрешните страни на вратите бяха окачени съвършено изработени огледала.

Минах по полирания мраморен под и седнах върху червения, тапициран с кадифе диван за излежаване. Разсеяно се зачудих как точно трябва да се излежава човек. Не можех да си спомня някога да съм го правил. Известно време обмислях това и накрая реших, че излежаването вероятно е нещо подобно на отпочиването, но с повече пари в джоба.

Неспокойно се изправих и започнах да обикалям насам-натам из стаята. По стените висяха картини — портрети и пасторални сцени, нарисувани майсторски с маслени бои. Върху едната стена имаше огромен гоблен, който изобразяваше в най-дребни подробности някаква голяма морска битка. Вниманието ми бе погълнато от нея в продължение на почти половин час.

Лютнята ми липсваше.

Беше ми ужасно трудно да я заложа — сякаш трябваше да отрежа собствената си ръка. Бях сигурен, че през следващите десет дни ще се поболея от тревога и безпокойство, че може и да не успея да я откупя.

Но без да иска, самият маер бе предложил решение на тревогите ми. В гардероба ми висяха шест костюма, които бяха достатъчно изтънчени за кой да е лорд. Когато ги доставиха в стаята ми, усетих, че се отпускам. Щом ги видях, първата ми мисъл бе, че вече мога да общувам спокойно с дворцовото общество. Прецених, че в най-лошия случай мога да ги продам на амбулантен търговец и лесно да спечеля достатъчно пари, за да си взема лютнята.

Разбира се, ако сторех нещо такова, щях да проваля всичките си надежди да спечеля благоразположението на Алверон. Това щеше да обезсмисли цялото ми пътуване до Северин и щеше да постави Трепе в толкова неловко положение, че той можеше и никога повече да не ми проговори. Въпреки това, като знаех, че разполагам с тази възможност, донякъде имах усещането, че владея положението. Което беше достатъчно, за да не полудея напълно от тревога.

Лютнята ми липсваше, но ако можех да спечеля покровителството на маера, животът ми внезапно щеше да стане гладък и спокоен. Той разполагаше с достатъчно пари, за да ми позволи да продължа образованието си в Университета, а връзките му можеха да ми помогнат да задълбоча проучванията си на амирите.

Вероятно най-важното нещо беше влиянието на името му. Ако Алверон станеше мой покровител, щях да съм под негова защита. Бащата на Амброуз може и да беше най-могъщият барон в цял Винтас, който е само на десетина стъпала от кралската корона. Но маерът на практика беше крал. Колко ли по-прост би станал животът ми, ако Амброуз не ми пречеше непрекъснато? Мисълта за това беше зашеметяваща.

Лютнята ми липсваше, но всички неща имат своята цена. Заради шанса Алверон да стане мой покровител бях готов да стискам зъби и да прекарам един цикъл, изпълнен със скука и безпокойство и лишен от музика.

Маерът се оказа прав за любопитството на своя двор. След като онази вечер ме извика в кабинета си, слухът за мен се разнесе като горски пожар. Можех да разбера защо тези неща се нравеха на Алверон. Беше като да наблюдаваш как се раждат историите.