Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (109)

108.
Бърз

Прекарахме няколко дни в „За няколко пенита“, където бяхме посрещнати сърдечно. Имахме безплатни стаи и не давахме нищо за храна. Фактът, че имаше по-малко бандити, означаваше, че пътищата ще са по-безопасни и ще идват повече клиенти, а и Пени знаеше, че нашето присъствие в странноприемницата ще привлече повече посетители, отколкото свиренето на цигулка всяка вечер.

Ние се възползвахме добре от престоя си там и се наслаждавахме на топлата храна и меките легла. Всички имахме нужда от време, за да се възстановим. Хеспе продължаваше да се грижи за простреляния й със стрела крак, а Дедан — за счупената си ръка. Собствените ми дребни наранявания отдавна бяха изчезнали, но имах нови, най-вече драскотини по гърба.

Научих Темпи на основните принципи на свиренето на лютня, а той продължи да ме наставлява как да се бия. Обучението ми се състоеше от кратки, сбити обсъждания на летхани и дълги, изморителни тренировки по кетан.

Освен това съчиних песен за преживяванията ми с Фелуриан. Първоначално я нарекох „Стихове за полумрака“, което, трябва да признаете, не е особено добро заглавие. За щастие името не се запомни и сега повечето хора я знаят като „Песента, изпята до средата“.

Не беше най-добрата ми творба, но се запомняше лесно. Клиентите на странноприемницата, изглежда, я харесаха и когато чух Лоси да си я подсвирква, докато сервираше напитки, разбрах, че тя ще се разпространи като огън във въглищен пласт.

Тъй като хората непрекъснато искаха да им разказвам истории, споделих с тях още няколко интересни събития от живота ми. Разказах им как уредих приемането си в Университета, когато бях едва петнайсетгодишен. Описах им и как ме приеха в Арканум само за три дни. А също и как бях назовал името на вятъра, изпаднал в ярост, след като Амброуз счупи лютнята ми.

За съжаление до третата вечер истинските ми истории се изчерпаха. И тъй като публиката ми жадуваше за още, аз просто си присвоих една от историите на Илиен, като сложих себе си на неговото място и между другото откраднах и някоя и друга история за Таборлин.

Не се гордея с това и в своя защита бих искал да кажа, че доста си бях пийнал, а и в публиката имаше няколко красиви жени. Има нещо много примамливо в развълнуваните очи на млада жена. Те могат да накарат един неразумен млад мъж да извърши всякакви глупости и аз не бях изключение от това правило.

Междувременно Дедан и Хеспе живееха в малкия, специален свят, който наскоро влюбените си създават. Беше удоволствие човек да ги наблюдава. Дедан беше по-мил и по-тих, а лицето на Хеспе загуби доста от строгостта си. Прекарваха много време в стаята си. Несъмнено, за да си наваксат недоспиването.

Мартен флиртуваше безсрамно с Пени толкова пиян, че можеше да удави и риба, и като цяло се забавляваше за трима.

Напуснахме „За няколко пенита“ след три дни, защото не искахме да прекаляваме с гостоприемството на домакините. За себе си мога да кажа, че бях доволен, че си тръгваме. Бях напълно изтощен, разкъсван между обучението на Темпи и вниманието, което ми оказваше Лоси.

* * *

Връщането ни до Северин беше бавно. Донякъде това се дължеше на безпокойството ни за ранения крак на Хеспе, но донякъде, защото знаехме, че времето, което сме прекарали заедно, наближава своя край. Въпреки трудностите се бяхме сближили, а такива неща трудно се забравят.

Новините за нашите приключения ни бяха изпреварили по пътя. Така че когато спирахме да нощуваме, получавахме без проблем храна и легла, а понякога и не плащахме за тях.

На третия ден, след като напуснахме „За няколко пенита“, срещнахме малка трупа изпълнители. Не бяха от Едема Рух и изглеждаха доста бедни. Бяха само четирима — един по-възрастен мъж, двама около двайсетгодишни мъже и момче на осем-девет години. Тъкмо товареха разхлопаната си каруца, когато спряхме, за да дадем малко почивка на крака на Хеспе.

— Поздрави на трупата — извиках аз.

Те вдигнаха разтревожени погледи, но се успокоиха, когато забелязаха лютнята на гърба ми.

— Поздрави на барда.

— Не съм бард, а само малко си падам певец — засмях се аз и стиснах ръцете им.

— Въпреки това здравей — усмихна се по-възрастният мъж. — Накъде сте тръгнали?

— От север на юг. А вие?

Те се успокоиха още повече, когато разбраха, че съм се насочил в друга посока.

— От изток на запад — отвърна мъжът.

— Имахте ли късмет?

— Напоследък не особено — сви рамене той. — Но чухме да се говори за лейди Чолкър, която живее на два дни път от тук. Казват, че никога не връщала човек, който може да свири поне малко или да изиграе някоя пиеса. Надяваме се да изкараме едно-две пенита.

— Нещата бяха по-добре, когато имахме мечка — намеси се единият от по-младите мъже. — Хората са готови да платят, за да видят насъскване на кучета срещу мечка.

— Разболя се, когато я ухапа едно куче — обясни ми другият младеж. — Умря преди близо година.

— Жалко — рекох аз. — Трудно се намира мечка. — Те кимнаха в мълчаливо съгласие, а аз добавих: — Имам нова песен за вас. Какво ще ми дадете за нея?

Единият младеж ме погледна предпазливо.

— Виж сега, нова за теб не означава, че ще е нова и за нас — изтъкна той. — А и нова песен не означава непременно добра песен, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ще те оставя да прецениш сам — казах аз и извадих лютнята от калъфа.

Бях написал песента така, че да е лесна за запомняне и проста за пеене, но въпреки това трябваше да я повторя два пъти, преди той да успее да я запомни цялата. Както казах, те не бяха Едема Рух.

— Доста добра песен — неохотно призна той. — Всеки харесва Фелуриан, но не знам какво можем да ти предложим в замяна за нея.

— Направих един нов куплет на „Калайджията Тенер“ — обади се момчето.

Другите се опитаха да го накарат да замълчи, но аз се усмихнах.

— Много бих искал да го чуя — казах.

Момчето се наду от гордост и запя с пронизителен глас:

Видях една фермерска дъщеря веднъж

на речния бряг, далеч от всеки мъж.

Тя къпеше се, когато я съзрях.

И оплака се, че ще бъде грях,

ако някой мъж я забележи.

Затова бавно и отново

тя сапуниса тялото си голо.

Засмях се.

— Бива си го — похвалих го аз, — но какво ще кажеш за това?

Видях една фермерска дъщеря веднъж

на речния бряг, далеч от всеки мъж.

Когато я хванах, тя призна ми,

че се чувства омърсена,

ако банята й е смутена.

Затова изми още веднъж

тялото, което видял бе мъж.

Момчето се замисли.

— Моят ми харесва повече — рече то накрая.

Потупах го по гърба.

— Добър мъж е този, който държи на собствените си стихове — рекох аз и се обърнах отново към водача на малката трупа. — Някакви клюки?

Той се замисли за момент.

— На север от тук, в Елд, имало бандити.

Кимнах и отбелязах:

— Чух, че вече са им видели сметката.

Той се замисли отново.

— Алверон ще се жени за онази жена от рода Лаклес.

— Знам поема за Лаклес! — намеси се отново момчето и започна:

Седем са нещата

на Лаклес пред вратата…

— Млъкни — по-възрастният мъж леко шляпна детето по главата, след което ме погледна извинително. — Момчето има добър слух, но му липсват всякакви обноски.

— Всъщност — казах аз — бих искал да я чуя.

Той сви рамене и пусна момчето, което го погледна ядосано, преди да зарецитира:

Седем са нещата

на Лаклес пред вратата.

Едно от тях е пръстен,

който не е носен,

едно е дума престъпена,

едно е точно време,

едно е свещ без светлина,

едно е син, в който е кръвта,

едно врата е потопа, дето спира,

едно е нещо, което пазено е свидно,

и накрая е онова,

що идва със съня.

— Това е една от онези гатанки в рими — извинително обясни бащата. — Един бог знае откъде ги научава, но трябва да се научи да не рецитира всеки неприличен стих, който чуе.

— Откъде я научи? — попитах детето аз.

Момчето се замисли за известно време, след това сви рамене и зачеса свивката на коляното си.

— Не знам. От другите деца.

— Трябва да тръгваме — каза по-възрастният мъж и погледна към небето.

Порових в кесията си и му подадох един сребърен нобъл.

— Това пък защо? — попита той и ме изгледа подозрително.

— За да ви помогна да си вземете нова мечка — отвърнах аз. — И при мен времената не бяха леки, но напоследък се опаричих.

Те си тръгнаха, след като ми поблагодариха горещо. Бедните хорица. Нито една уважаваща себе си трупа от Едема Рух никога не би се унижила да прави номера с насъскването на кучета по мечка. За това не беше необходимо умение и такова изпълнение не беше повод за особена гордост.

Но те едва ли можеха да бъдат обвинявани, задето в жилите им не тече кръвта на Рух, а ние, членовете на трупи, трябва да се грижим едни за други. Защото на никой друг не му пука за нас.

* * *

Двамата с Темпи използвахме времето, докато вървяхме, за да обсъждаме летхани, а вечерите — за да практикуваме кетан. Вече ми беше по-лесно и понякога успявах да направя дори и „да уловиш дъжда“, преди Темпи да ми намери някоя дребна грешка и да ме накара да започна отначало.

С него бяхме открили едно доста усамотено място близо до странноприемницата, където бяхме спрели за вечерта. Дедан, Хеспе и Мартен пиеха в кръчмата. Аз внимателно упражнявах кетан, а Темпи се беше облегнал на дърво и тренираше с непоколебима решителност едно от основните упражнения за раздвижване на пръстите, на които го бях научил. Повтаряше го отново и отново.

Тъкмо бях направил „ръце, въртящи се в кръг“, когато с крайчеца на окото си забелязах движение. Не спрях, защото Темпи ме беше учил да не се разсейвам, докато практикувам кетан. Ако се обърнех да погледна, трябваше да започна отначало.

С болезнено бавни движения подхванах „танц назад“. Но в мига, в който поставих петата си на земята, знаех, че балансът ми не е както трябва. Изчаках Темпи да се обади, но той не го направи.

Спрях с упражненията по кетан и когато се обърнах, видях група от четирима адемски наемници, които се приближаваха към нас с дебнеща и грациозна походка. Темпи вече беше скочил на крака и вървеше към тях. Лютнята ми беше прибрана в калъфа и подпряна отстрани на дървото.

Скоро петимата застанаха плътно един до друг, толкова близо, че раменете им почти се докосваха. Достатъчно близо, за да не мога да чуя тихия шепот на думите, които си разменяха, или дори да видя движенията на ръцете им. Но от напрежението в раменете на Темпи ми стана ясно, че той се чувства неловко и е заел отбранителна поза.

Знаех, че ако го повикам, ще бъде сметнато за невъзпитано, затова се отправих към тях. Но преди да се доближа достатъчно, за да ги чуя, един от непознатите наемници протегна ръка и ме бутна. Широко разтворените му пръсти натиснаха силно гръдта ми.

Без да се замислям, направих „отскубване от лъва“, като го хванах за палеца и отдръпнах китката му от гърдите си. Той разхлаби хватката ми без каквото и да било забележимо усилие и се приготви да ме препъне с „гонитбата на камъка“. Направих „танц назад“ и този път запазих равновесие, но другата му ръка ме удари в слепоочието точно толкова силно, колкото да ме замае, но без изобщо да ми причини болка.

Гордостта ми обаче беше наранена. По същия начин ме удряше и Темпи, за да ме смъмри мълчаливо за небрежно изпълнение на движенията на кетан.

— Бърз е — тихо отбеляза наемникът на атурански.

Едва когато чух гласа, осъзнах, че това е жена. Не че приличаше особено на мъжкарана, но изглеждаше много подобна на Темпи. Имаше същата жълтеникаворуса коса, светлосиви очи, спокойно изражение и кървавочервени дрехи. Беше по-висока от приятеля ми с пет-шест сантиметра и раменете й бяха по-широки от неговите. Но макар да беше слаба като върлина, плътно прилепналите й червени наемнически дрехи все пак разкриваха леките извивки на ханша и гърдите й.

Когато погледнах по-внимателно, тутакси осъзнах, че трима от четиримата наемници са жени. Широкоплещестата, която бе застанала с лице към мен, имаше тънък белег, прерязващ веждата й, и още един близо до челюстта. Те бяха със същия светлосребрист цвят като белезите, които Темпи имаше по ръцете и гърдите. И макар да не бяха кой знае колко страховити, все пак придаваха на безизразното й лице особена неумолимост.

Тя беше казала, че съм бърз. На пръв поглед това изглеждаше като комплимент, но в живота ми достатъчно често са ми се подигравали, за да разбера това, независимо на какъв език е изказано. Дори и по-лошо — дясната й ръка се плъзна към кръста й с обърната навън длан. Въпреки съвсем слабите ми познания за адемския език на жестовете знаех какво означава това. Ръката й беше възможно най-далеч от дръжката на меча. Същевременно тя се завъртя в профил към мен и извърна поглед. Не само че бях обявен за безобиден, жестът й беше презрителен.

С мъка запазих спокойно изражение, защото предположих, че физиономията ми само ще ме направи още по-жалък в нейните очи.

Темпи посочи мястото, откъдето бях дошъл.

— Върви — каза той. Сериозност. Официалност.

Неохотно изпълних каквото ми каза, тъй като не исках да правя сцени.

Адемците стояха в плътна група в продължение на четвърт час, докато аз упражнявах кетан. Макар да не чух и дума от техния разговор, беше очевидно, че спорят. Жестовете им бяха резки и гневни, стойката на краката им — агресивна.

Накрая четиримата непознати адемци си тръгнаха, отправяйки се обратно към пътя. Темпи се върна до мястото, където стоях и се опитвах да направя „вършеене на жито“.

— Твърде широко. Раздразнение. — Той потупа задния ми крак и бутна рамото ми, за да ми покаже, че ми липсва равновесие.

Преместих крака си и опитах отново.

— Кои бяха те, Темпи?

— Адемци — простичко отвърна той и седна отново на мястото си в подножието на дървото.

— Познаваш ли ги?

— Да. — Темпи се огледа и извади лютнята ми от калъфа.

Тъй като ръцете му бяха заети, той все едно беше ням. Върнах се към упражненията по кетан, защото знаех, че да се опитвам да измъкна някакви отговори от него, бе все едно да пробвам да му извадя зъбите.

Минаха два часа и слънцето започна да се спуска зад дърветата на запад.

— Утре тръгвам — каза той.

Тъй като и двете му ръце бяха все още върху лютнята, можех само да гадая за настроението му.

— Закъде?

— Към Хаерт. Към Шехин.

— Това градове ли са?

— Хаерт е град. Шехин е учител.

Замислих се каква ли е причината.

— Да не би да си имаш неприятности, задето ме учиш?

Той върна лютнята в калъфа и затвори капака.

— Може би. Да.

— Забранено ли е?

— Много забранено — отвърна той.

Темпи се изправи и започна да прави кетан. Последвах го и известно време и двамата мълчахме.

— Колко неприятности си имаш? — накрая попитах аз.

— Много неприятности — отвърна той и долових в гласа му необичайни за него емоционалност и безпокойство. — Може би беше неразумно.

Двамата се движехме бавно като залязващото слънце.

Помислих за онова, което беше казал Ктаех. За единственото късче потенциално полезна информация, което той беше изпуснал по време на разговора ни. Смееше се на съществуването на обитателите на Фае, докато накрая не видя един от тях. Не е чудно, че цивилизованите ти съседи също не вярват в чандрианите. Ще трябва доста да се отдалечиш от скъпоценния и удобен свят, в който живееш, преди да откриеш някой, който да те приеме на сериозно. Нямаш никакъв шанс, докато не стигнеш до Стормуол.

Фелуриан ми беше казала, че Ктаех говори само истината.

— Мога ли да те придружа? — попитах аз.

— Да ме придружиш? — попита Темпи, докато дланите му се въртяха в грациозен кръг, с който се чупят дългите кости на ръцете.

— Да пътувам с теб. Да те следвам. Към Хаерт.

— Да.

— Това ще ти помогне ли с твоите неприятности?

— Да.

— Ще дойда.

— Благодаря ти.