Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (7)

6.
Любов

Станчион ме отведе на сцената и донесе стол без подлакътници. След това отиде в предната част на подиума да си бъбри с публиката. Метнах плаща си върху облегалката на стола, докато светлините започнаха да гаснат.

Сложих очукания си калъф на пода. Той беше по-опърпан дори и от мен самия. Някога беше доста хубав, но това беше преди много години и на много километри разстояние. Сега кожените панти се бяха напукали и се огъваха трудно, а корпусът толкова се бе износил на някои места, че бе изтънял като пергамент. Беше останала само една от оригиналните закопчалки — фино изработена от ковано сребро. Бях подменил останалите с каквото бях успял да намеря из боклуците, така че сега калъфът беше окичен и със закопчалки от лъскав месинг и матово желязо, които никак не си пасваха.

Но вътре в калъфа имаше нещо съвсем различно. Там беше причината утре да ми се налага да се боря за по-ниска такса за обучение. Здраво се бях пазарил за лютнята и въпреки това тя ми струваше повече пари от всичко, което някога бях купувал през живота си. Толкова пари, че не можех да си позволя нов калъф, който да е подходящ по размер за нея, и се наложи да уплътня стария с парцали.

Дървото беше с цвят на тъмно кафе или прясно изкопана пръст. Извивката на тялото й бе съвършена като ханша на жена. В нея имаше спотаено ехо, струните й бяха лъскави и звънливи. Това беше моята лютня. Моята истинска душа.

Бях чувал какво пишат поетите за жените. Те говорят в рими, превъзнасят се и лъжат. Наблюдавал съм как моряците на брега безмълвно наблюдават бавното надигане на морските вълни. Виждал съм как очите на стари войници с вкаменени сърца се напълват със сълзи, когато знамето на техния крал заплющи на вятъра.

Чуйте ме — всички тези мъже не знаят нищо за любовта.

Няма да я откриете в думите на поетите или в изпълнените с копнеж погледи на моряците. Ако искате да разберете какво е любовта, вижте ръцете на член на трупа, когато свири своята музика. Той знае.

Погледнах към публиката си, докато тя постепенно утихваше. Симон ми помаха възторжено и аз му отвърнах с усмивка. Сега забелязах бялата коса на граф Трепе близо до парапета на балкона на втория етаж. Той разговаряше разпалено с една добре облечена двойка и сочеше към мен. Продължаваше да се опитва да ми помогне, макар и двамата да знаехме, че това е загубена кауза.

Извадих лютнята от опърпания й калъф и започнах да я настройвам. Не беше най-добрата лютня в „Еолиан“. Далеч не най-добрата. Шийката й беше леко извита, но не прекалено. Един от ключовете беше хлабав и често променяше настройката си.

Изсвирих тих акорд и наведох ухо към струните. Когато вдигнах поглед, видях лицето на Дена, ясно като луната. Тя ми се усмихна развълнувано и леко ми махна с пръсти под масата, така че нейният благородник да не я види.

Внимателно докоснах хлабавия ключ и прокарах ръце по топлото дърво на лютнята. На някои места лакът беше издраскан и протъркан. В миналото не се бяха отнасяли добре с инструмента, но това не правеше докосването до него по-малко приятно.

Да, така беше. Тя имаше своите недостатъци, но какво значение има това за сърцето? Ние просто обичаме онова, което обичаме. Разумът не може да го обясни. Навярно неразумната любов е най-истинската любов. Всеки може да обича нещо поради някаква причина. Това е също толкова лесно, колкото да пъхнеш пени в джоба си. Но да обичаш нещо въпреки всичко. Да знаеш недостатъците му, но да ги обичаш. Това е нещо рядко, чисто и съвършено.

Станчион направи представителен жест към мен. Чуха се кратки аплодисменти, последвани от изпълнена с внимание тишина.

Изсвирих две ноти и почувствах как публиката се наведе към мен. Докоснах една струна, леко я настроих и засвирих. Няколко тона по-късно всички бяха разбрали коя е песента.

Беше „Скопеният овен“. Мелодия, която овчарите подсвиркват от десет хиляди години. Най-простата от всички прости мелодии. Мотив, който всеки може да изтропа върху кофа. Всъщност дори и кофа не е необходима. Напълно достатъчни са и две ръце. Или пък само една. Дори и два пръста стигат.

По-точно казано, това беше фолклорна музика.

По мелодията на „Скопеният овен“ бяха написани стотици песни. Песни за любов и за война, за трагедия и за похот. Не си направих труда да изпея която и да е от тях. Не използвах думи. Само музиката. Само мелодията.

Вдигнах поглед и видях лорд Тухлената челюст, който се наведе към Дена с презрителен жест. Усмихнах се и продължих старателно да свиря мелодията на струните на лютнята си.

Но скоро след това усмивката ми се стегна. На челото ми избиха капчици пот. Прегърбих се над лютнята и се съсредоточих върху онова, което правеха ръцете ми. Пръстите ми се стрелнаха и затанцуваха, а след това полетяха.

Свирех твърдо като сипеща се градушка, като чук, който се стоварва върху месинг. Свирех нежно като слънцето, докосващо житата наесен, и изящно като един-единствен лист, завъртян от вятъра. Не след дълго се задъхах от напрежение. Побелелите ми от стискане устни образуваха върху лицето ми тънка линия.

Когато стигнах до припева по средата, разтърсих глава, за да отметна косата от очите си. Върху дървения подиум на сцената се посипа дъжд от пръски пот. Поемах си въздух с мъка. Гърдите ми се надигаха като ковашки мехове и се напрягаха като препускащ кон, на чиято уста вече е избила пяна.

Всяка нота на мелодията отекваше ясно и звънливо. Веднъж за малко не сбърках. За миг ритъмът се поколеба неуверено… След това някак успях да се съвзема, да продължа и да стигна до финала, изсвирвайки тоновете звучно и леко, въпреки че изморените ми пръсти едва се виждаха от голямата скорост.

След това, точно когато вече беше очевидно, че не бих могъл да продължа нито миг повече, последният акорд отекна в залата и аз изтощено се отпуснах на стола си.

Публиката избухна в оглушителни ръкопляскания.

Но не цялата публика. Вместо да аплодират, десетина души, разпръснати тук-там в залата, избухнаха в смях. Неколцина удряха по масите, тропаха с крака по пода и подигравателно крещяха.

Аплодисментите намаляха и замряха почти веднага. Ръцете на мъжете и жените, които ръкопляскаха, замръзнаха и те обърнаха погледи към смеещите се хора от публиката. Някои изглеждаха ядосани, други объркани. Мнозина изглеждаха направо обидени от мое име и в залата се разнесе гневно мърморене.

Преди да са започнали някакви по-сериозни дебати, изсвирих един-единствен висок тон, вдигнах ръка и отново насочих вниманието им към себе си. Още не бях свършил. Далеч не.

Размърдах се на стола си и раздвижих рамене. Дръннах един акорд, докоснах хлабавия ключ и с лекота подхванах втората си песен.

Беше една от песните на Илиен, казва се „Тинтататорнин“. Съмнявам се, че сте чували за нея. Малко е странна в сравнение с другите творби на Илиен. Първо, няма текст. Второ, макар да е очарователна песен, не е толкова запомняща се или вълнуваща, колкото голяма част от по-известните му мелодии.

По-важното е, че е ужасно трудна за свирене. Баща ми я наричаше „най-хубавата песен за петнайсет пръста, написана някога“. Караше ме да я свиря, когато станех твърде самоуверен и той сметнеше, че имам нужда от повече смирение. Достатъчно е да спомена, че я упражнявах много редовно, понякога повече от веднъж на ден.

И така, засвирих „Тинтататорнин“. Облегнах се назад на стола си, кръстосах глезени и малко се поотпуснах. Ръцете ми се движеха лениво по струните. След първия припев си поех дъх и леко въздъхнах като малко момче в безкрайно дълъг, летен ден. Очите ми започнаха да обхождат безцелно и отегчено залата.

Докато свирех, се размърдах на стола си, опитвайки се да застана удобно, но така и не успях. Намръщих се, изправих се и погледнах към стола така, сякаш вината за това беше негова. След това седнах отново, като се извих с недоволно изражение на лицето.

През цялото това време десетте хиляди ноти на „Тинтататорнин“ танцуваха и подскачаха весело. Възползвах се от паузата между два акорда и се почесах мързеливо зад ухото.

Бях толкова улисан в малкото си представление, че наистина усетих как ми се допрозява. Прозях се с пълна сила, толкова широко и продължително, че хората на предните редове можеха да преброят зъбите ми. Поклатих глава, сякаш за да я прочистя, и потърках насълзените си очи с ръкава си.

През цялото това време „Тинтататорнин“ се носеше във въздуха. Влудяващата хармония и контрапунктът се преплитаха и след това се разделяха. Всичко беше безупречно, сладостно и непринудено като дишането. Когато дойде краят и десетките разплетени нишки на песента се събраха в едно, нямаше бравурен финал. Просто спрях и леко потърках очи. Нямаше кресчендо. Нямаше поклон. Нищо такова. Разсеяно изпуках кокалчетата на ръцете си и се наведох да прибера лютнята си обратно в калъфа.

Този път първо дойде смехът. Същите хора дюдюкаха и тропаха по масите си два пъти по-силно от преди. Това бяха моите хора. Музикантите. Изражението на отегчение изчезна от лицето ми и аз им се усмихнах многозначително.

Няколко мига по-късно последваха аплодисментите, но те бяха откъслечни и смутени. Още преди светлините да се запалят отново, ръкоплясканията преминаха в шепота на стотици разговори из цялата зала.

Мари се втурна да ме поздрави с усмихнато лице, докато слизах по стълбите. Разтърси ръката ми и ме потупа по гърба. Беше първата от мнозина — всичките музиканти. Преди да изпадна в затруднено положение, Мари ме хвана под ръка и ме поведе обратно към масата ми.

— Бога ми, момче! — възкликна Манет. — Тук си като някой малък крал.

— Това не е и половината от вниманието, което получава по принцип — обади се Уилем. — Обикновено те все още го аплодират, когато се връща на масата си. Младите дами пърхат с клепки и обсипват пътя му с цветя.

Сим огледа помещението с любопитство.

— Реакцията изглеждаше… — Той потърси подходящата дума. — Смесена. Защо е така?

— Защото младият ни майстор на шестте струни има толкова остър ум, че сам се поряза — заяви Станчион, доближавайки се до масата ни.

— И ти ли го забеляза? — сухо попита Манет.

— Мълчете! — сгълча ги Мари. — Беше блестящо.

Станчион въздъхна и поклати глава.

— Що се касае до мен — многозначително отбеляза Уилем, — аз бих искал да знам какво се обсъжда в момента.

— Нашият Квоте изсвири най-простата песен на света и направи сламата да изглежда като злато — обясни Мари. — След това подхвана истински музикален шедьовър — нещо, което само шепа хора тук са в състояние да изсвирят, и го направи да изглежда толкова лесно, та човек да помисли, че и дете може да го изсвири с калаена свирка.

— Не отричам, че беше хитро — съгласи се Станчион. — Проблемът е в начина, по който го направи. Всеки, който скочи да му ръкопляска на първата песен, сега се чувства като идиот. Те мислят, че си си направил майтап с тях.

— Което е и самата истина — изтъкна Мари. — Изпълнител подвежда публиката, в това е смисълът на шегата.

— Хората не обичат да се шегуват с тях — отвърна Станчион. — Всъщност това ги обижда. Никой не обича да си правят майтап с него.

— Технически погледнато — намеси се Симон, — той се пошегува с лютнята.

Всички се обърнаха да го погледнат и усмивката му леко повехна.

— Не разбирате ли? Квоте наистина се пошегува с лютнята. — Той сведе поглед към масата и усмивката му изчезна, а лицето му смутено се изчерви. — Съжалявам.

Мари се засмя непринудено.

Манет се обади:

— Значи всъщност проблемът е, че има два вида публика — такава, която разбира достатъчно от музика, за да схване шегата, и такава, на която шегата трябва да бъде обяснена.

Мари направи тържествуващ жест към Манет.

— Точно така — обърна се тя към Станчион. — Ако идваш тук и нямаш достатъчно познания да схванеш шегата, то тогава заслужаваш малко да ти натрият носа.

— Само дето повечето от тези хора са благородници — не се съгласяваше Станчион, — а нашият млад хитрец все още си няма покровител.

— Какво? — изненада се Мари. — Трепе преди месеци разпространи новината за теб. Защо още никой не те е грабнал?

— Амброуз Джакис — кратко отвърнах аз.

— Той музикант ли е? — По лицето й не пролича да го познава.

— Син на барон — обясни Уилем.

— Как е възможно той да ти попречи да си намериш покровител? — смутено се намръщи тя.

— Разполага с достатъчно свободно време и толкова много пари, сякаш е господ — сухо отвърнах аз.

— Баща му е един от най-могъщите хора във Винтас — добави Манет и след това се обърна към Симон: — Кой поред беше той на опашката за трона, шестнайсети ли?

— Тринайсети — навъсено отвърна Симон. — Целият род Суртхен загина в морето преди два месеца. Амброуз не спира да се хвали, че баща му е на дванайсет крачки от кралската титла.

— Работата е там, че точно този баронски син разполага с достатъчно влияние и никак не се притеснява да го използва — обърна се Манет отново към Мари.

— И ако трябва да сме напълно честни — намеси се Станчион, — редно е да споменем, че младият Квоте не е най-тактичният човек във Федерацията. — Той леко се прокашля. — Доказателство за това е и днешното му изпълнение.

— Мразя, когато хората ме наричат младия Квоте. — Обърнах се тихо настрани към Сим и той ме изгледа съчувствено.

— Продължавам да твърдя, че изпълнението беше блестящо — натърти Мари и се извърна към Станчион с крака, здраво стъпили на пода. — Това е най-умното нещо, което някой е правил тук от месец насам, и ти го знаеш.

Сложих ръка върху рамото на Мари и казах:

— Той е прав. Постъпих глупаво. Или поне щеше да е глупаво, ако все още имах и най-малката надежда да си намеря покровител. — Погледнах Станчион право в очите. — Но аз нямам такава. И двамата знаем, че Амброуз отрови този кладенец.

— Кладенците не остават отровени завинаги — отбеляза Станчион.

— А тогава какво ще кажеш за това? — свих рамене аз. — Предпочитам да свиря песни, които да забавляват приятелите ми, вместо да угаждам на хора, които не ме харесват заради дочути слухове.

Станчион си пое дъх и шумно издиша.

— Съгласен съм с това — каза той и леко се поусмихна.

В последвалото кратко мълчание Манет се прокашля многозначително и започна да мята погледи към новодошлите.

Разбрах намека му и го представих.

— Станчион, вече се познаваш с моите състуденти Уил и Сим. Това е Манет, студент и от време на време мой наставник в Университета. Всички, това е Станчион, нашият домакин, собственик и господар на сцената на „Еолиан“.

— За мен е удоволствие да се запознаем — отвърна Станчион и кимна учтиво, преди да огледа неспокойно залата. — Като стана дума за това, че съм домакин, май трябва да се захващам за работа. — Той ме потупа по гърба и се обърна да си тръгва, като добави: — Междувременно ще се опитам да успокоя малко страстите.

Усмихнах му се с благодарност и след това направих театрален жест.

— Всички, това е Мари — най-добрата цигулка в „Еолиан“, както вече се убедихте със собствените си уши. И както можете да видите със собствените си очи — най-красивата жена на хиляди километри околовръст. А умовете вероятно ви подсказват и че тя е най-мъдрата от…

Мари се ухили и махна с ръка.

— Ако бях наполовина мъдра, колкото съм и висока, нямаше да се захвана да те защитавам — заяви. — Наистина ли бедният Трепе агитира за теб през цялото това време?

— Казах му, че това е обречена кауза — кимнах аз.

— Сигурно проблемът е, че продължаваш да се отнасяш пренебрежително с хората — отбеляза Мари. — Кълна се, че никога не съм срещала друг човек като теб, на когото толкова да му липсва умението да се държи в обществото. Ако нямаше вроден чар, досега някой вече щеше да те е наръгал с нож.

— Така си мислиш — промърморих аз.

Мари се обърна към приятелите ми около масата и им каза:

— Беше удоволствие да се запозная с всички вас.

Уил кимна, а Сим се усмихна. Манет обаче се изправи на крака с плавно движение и й подаде ръка. Мари я пое и приятелят ми сърдечно обхвана дланта й между двете си ръце.

— Мари — рече, — ти ме заинтригува. Има ли някакъв шанс да се съгласиш по някое време тази вечер да те почерпя питие и да се насладя на удоволствието да разговарям с теб?

Бях твърде потресен, за да направя нещо друго, освен да гледам. По начина, по който бяха застанали, двамата изглеждаха като подпорки за книги, които не си пасват добре. Мари се извисяваше близо двайсетина сантиметра над Манет, а от ботушите краката й изглеждаха дори още по-дълги.

От друга страна, Манет изглеждаше както обикновено — с прошарена чорлава коса и поне десетина години по-стар от Мари.

Музикантката примигна и леко повдигна глава, сякаш обмисляше думите му.

— В момента съм тук с едни приятели — отвърна тя. — Докато приключа с тях, може да стане късно.

— За мен е без значение кога — непринудено заяви Манет. — Ако е необходимо, мога да жертвам част от съня си. Не се сещам кога за последен път съм правил компания на дама, която казва точно каквото мисли, без да се колебае. Напоследък рядко се срещат жени като теб.

Мари отново го изгледа внимателно.

Манет срещна погледа й и я дари с толкова очарователна и вдъхваща доверие усмивка, че направо бе достойна за някое театрално представление.

— Нямам желание да те откъсвам от приятелите ти — продължи той, — но цигулката ти е първата, която накара краката ми сами да танцуват от десет години насам. Струва ми се, че най-малкото, което мога да сторя за теб, е да те почерпя едно питие.

Мари му се усмихна едновременно кисело и развеселено.

— Сега съм на балкона на втория етаж — тя махна към стълбището, — но би трябвало да се освободя след, да речем, два часа…

— Много си мила — каза той. — Мога ли да дойда да те потърся?

— Можеш — отвърна тя.

След това го изгледа замислено, обърна се и се отдалечи.

Манет се върна на мястото си и отпи от бирата си.

Симон изглеждаше също толкова смаян, колкото всички нас.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

Манет се изкикоти под мустак, облегна се на стола си и подиря халбата на гърдите си.

— Това — самодоволно отвърна той — е още едно от нещата, които аз разбирам, а вие, хлапета, не. Отбележете си този факт и му обърнете внимание.

* * *

Ако аристократите искат да покажат признателността си на някой музикант, те му дават пари. Когато за пръв път започнах да свиря в „Еолиан“, получих няколко такива подаръка и за известно време те бяха достатъчни, за да ми помогнат да платя таксата си за обучение и да задържа главата си над водата, макар и едва-едва. Но Амброуз беше упорит в кампанията си срещу мен и от месеци не бях получавал нищо подобно.

Музикантите са по-бедни от дворяните, но въпреки това обичат хубавото представление. Така че когато харесат свиренето ти, са готови да те почерпят някоя напитка. Това беше истинската причина тази вечер да съм в „Еолиан“.

Манет отиде да вземе един мокър парцал от бара, за да почистим масата и да изиграем още една игра на ъгли. Преди да се върне, дойде един млад сийлдишки свирач и ни попита дали може да ни почерпи по едно питие.

Оказа се, че може. Той извика най-близката сервитьорка и всеки от нас поръча каквото обичаше най-много. Освен това взехме и една бира за Манет.

Пиехме, играехме карти и слушахме музика. На двамата с Манет ни се паднаха лоши карти и изгубихме три поредни ръце. Настроението ми малко се вкисна, но това не ме тормозеше толкова, колкото подозрението, че Станчион може и да е прав за онова, което каза.

Един богат покровител би решил много от проблемите ми. Дори и беден покровител би ми осигурил известно финансово спокойствие. Ако не друго, поне бих могъл да заема пари от него, когато закъсам, вместо да ми се налага да имам вземане-даване с опасни хора.

Докато съзнанието ми беше заето с тези мисли, допуснах грешка, изпуснахме още една ръка и така загубите ни станаха четири поредни, а на всичкото отгоре играта беше и със залог.

Манет ми хвърли ядосан поглед, докато подреждаше картите си.

— Ето ти един урок, за да се подготвиш за приемните изпити. — Той вдигна ръка с три гневно стърчащи във въздуха пръста. — Да кажем, че имаш три пики в ръката си и пет пики са били свалени. — Вдигна и другата си ръка с широко разтворени пръсти. — Колко пики прави това общо? — Манет се облегна назад и скръсти ръце. — Не бързай.

— Той все още е замаян, че Мари се съгласи да пийне с теб — заяде се Уилем. — Всички ние сме замаяни.

— Не и аз — весело възрази Симон. — Аз знаех, че го носиш в себе си.

Бяхме прекъснати от идването на Лили, една от редовните сервитьорки в „Еолиан“.

— Какво става тук? — закачливо попита тя. — Да не би някой да прави празненство на красавците?

— Лили — попита я Симон, — ако те поканя да изпиеш едно питие с мен, би ли обмислила предложението ми?

— Бих — с лекота отвърна тя, — но не задълго. — Тя сложи ръка на рамото му. — Вие, господа, сте късметлии. Един анонимен почитател на хубавата музика предложи да почерпи вашата маса.

— За мен скутен — поръча Уилем.

— Медовина — ухили се Симон.

— Аз ще пия саунтен — рекох аз.

Манет повдигна вежди.

— Саунтен, а? — повтори той и ми хвърли поглед. — И аз ще пийна същото. — Той погледна многозначително сервитьорката и кимна към мен. — За негова сметка, разбира се.

— Така ли? — рече Лили. — Връщам се само след миг.

— Сега, след като успя да впечатлиш всички, вече може и да се позабавляваш, нали? — попита ме Симон. — Сещам се за една песен за магаре…

— За последен път не — натъртих аз. — Приключих с Амброуз. Няма никаква полза да продължавам да му се противопоставям.

— Ти му счупи рамото — отбеляза Уил. — Мисля, че по-голямо противопоставяне от това едва ли има накъде.

— Той счупи лютнята ми — възразих аз. — Сега сме квит. Било, каквото било.

— Да бе — обади се Сим, — ти му хвърли една буца гранясало масло в комина. Разхлаби ремъка на седлото му…

— По дяволите! Млъкни! — изсъсках му аз и се огледах наоколо. — Това беше преди близо месец и никой не знае за него освен вас двамата. А сега и Манет, както и всички други, които са били достатъчно близо, за да чуят думите ти.

Сим смутено се изчерви и разговорът утихна, докато Лили не се върна с напитките ни. Скутенът на Уил беше сипан в традиционната за него каменна чаша. Златистата медовина на Сим проблясваше във висока чаша. Манет и аз получихме дървени халби.

Манет се усмихна.

— Не мога да си спомня кога за последен път съм си поръчвал саунтен — замисли се той. — Май никога досега не съм поръчвал за себе си.

— От познатите ми ти си единственият друг човек, който пие това — отбеляза Сим. — Нашият Квоте го поглъща в огромни количества — по три-четири чаши на вечер.

Манет повдигна рунтавите си вежди към мен.

— Те не знаят ли? — попита той.

Поклатих глава и отпих от халбата си, като се чудех дали трябва да съм развеселен или смутен.

Манет плъзна каната си към Симон, който я вдигна и отпи една глътка. Намръщи се и отпи отново.

— Вода?

— Това е стар номер на уличниците — кимна Манет. — Бъбриш си с тях в салона на публичния дом и искаш да им покажеш, че не си като останалите, а си изискан човек. Затова им предлагаш да ги почерпиш напитка. — Той се протегна през масата и си взе обратно халбата от Сим. — Но те са на работа и не искат да пият. Вместо това биха предпочели да получат парите. Затова поръчват саунтен или певерет, или пък нещо друго. Плащаш парите, барманът й дава вода и в края на вечерта тя си разделя парите със заведението. Ако е добра слушателка, една проститутка може да изкара на бара толкова пари, колкото и в леглото.

— Всъщност дели се на три — намесих се аз. — Една трета за заведението, една трета за бармана и една трета за мен самия.

— Тогава значи си се минал — откровено каза Манет. — Барманът би трябвало да получи дяла си от заведението.

— Никога не съм те виждал да си поръчваш саунтен в „При Анкер“ — отбеляза Сим.

— Трябва да е онази медовина от Грейсдейл — предположи Уил. — Поръчваш от нея през цялото време.

— Но аз съм си поръчвал Грейсдейл — възрази Сим. — На вкус беше като сладка саламура с пикня. Освен това… — Той не довърши.

— Беше по-скъпа, отколкото очакваше? — довърши вместо него Манет и се ухили. — Не си заслужава човек да се захваща с всичко това за цената на една бира, нали?

— Когато в „При Анкер“ поръчвам Грейсдейл, те знаят какво имам предвид — обясних му аз. — Ако поръчам нещо, което в действителност не съществува, ще е много лесно да разберат каква игра играя.

— Ти откъде знаеш за това? — обърна се Сим към Манет.

— Няма нови номера за старо куче като мен — отвърна Манет и се ухили.

Светлините започнаха да отслабват и ние се обърнахме към сцената.

* * *

Оттам нататък нощта леко ми се губи. Манет задряма, а Уил, Сим и аз правехме всички възможно чашите на масата ни да не се застояват, докато развеселените музиканти ни поръчваха питиета едно след друго. Всъщност броят на напитките беше неприлично голям. Далеч по-голям, отколкото смеех да се надявам.

През по-голямата част от времето пиех саунтен, тъй като основната причина да дойда тази нощ в „Еолиан“ бе да си платя таксата за обучение. Сега, след като знаеха какъв е номерът, Уил и Сим също поръчаха няколко пъти. За което им бях двойно по-благодарен, защото иначе щеше да ми се наложи да ги връщам у дома, натоварени в ръчна количка.

Накрая на тримата ни дойде до гуша от музика, клюки, а в случая на Сим — от безплодното преследване на сервитьорките.

Преди да си тръгнем, спрях за дискретен разговор с бармана, по време на който повдигнах въпроса за разликата между една трета и половината от печалбата. В края на пазарлъка ни прибрах цял талант и шест йота. Голяма част от сумата идваше от напитките, които моите колеги музиканти ми бяха поръчали тази нощ.

Събрах монетите в кесията си — точно три таланта.

Пазарлъкът ми донесе две тъмнокафяви бутилки.

— Какво е това? — попита Сим, когато пъхнах бутилките в калъфа на лютнята си.

— Бредонска бира — отвърнах аз и разместих парцалите, които използвах за уплътняване на калъфа, така че бутилките да не се допират в лютнята.

— Бредонска ли? — повтори Уил с презрителна нотка в гласа. — Тя повече прилича на хляб, отколкото на бира.

— Не обичам да дъвча пиенето си — кимна в съгласие Сим и направи физиономия.

— Не е толкова зле — защитих се аз. — В малките кралства жените я пият, когато са бременни. Аруил го спомена в една от лекциите си. Те я варят с цветен прашец, рибено масло и черешови костилки. В нея има всякакви полезни хранителни вещества.

— Квоте, ние не те осъждаме. — Уилем сложи ръка на рамото ми със загрижено изражение на лицето. — Двамата със Сим нямаме нищо против, че ти си бременна илишка жена.

Симон изпръхтя и после се засмя на това, че е изпръхтял.

Без да бързаме, тримата се върнахме в Университета и пресякохме високия свод на Каменния мост. И тъй като наоколо нямаше кой да ме чуе, изпях на Сим „Магарето Магаракис“.

Уил и Сим се отправиха към стаите си в Мюз, като леко се препъваха. Но аз още не исках да си лягам и продължих да се разхождам по пустите улици на Университета и да се наслаждавам на хладния нощен въздух.

Крачех покрай тъмните фасади на аптеките, стъкларските работилници и книговезниците. Минах напряко през една окосена морава и усетих отчетливия и прашен мирис на есенните листа и зелената трева под тях. Почти всички странноприемници и пивници бяха тъмни, но публичните домове все още светеха.

Сивият камък на Залата на магистрите изглеждаше сребрист на лунната светлина. Вътре мъждукаше една-единствена слаба светлина и осветяваше прозореца със стъклопис, който показваше Текам в класическата му поза — босоног говори пред тълпа от млади студенти на входа на пещерата си.

Минах покрай „Пещта“ — безбройните й стърчащи комини бяха тъмни и не пушеха на фона на осветеното от луната небе. Дори и през нощта от нея се разнасяше мирис на амоняк, овъглени цветя, киселина и алкохол — хиляди смесени ухания, които се бяха просмукали в камъка през изминалите столетия.

Последен беше Архивът. Сградата бе висока пет етажа, без никакви прозорци и ми напомняше за огромен пътен камък. Масивните й врати бяха затворени, но през процепите им забелязах да се процежда червеникавата светлина на симпатични лампи. По време на приемните изпити магистър Лорен оставяше Архива отворен нощно време, за да могат всички членове на Арканум да учат колкото им душа иска. Всички членове, с изключение на един, разбира се.

Отправих се обратно към „При Анкер“ и намерих странноприемницата потънала в мрак и утихнала. Имах ключ за задната врата, но вместо да се спъвам в тъмното, заобиколих до уличката отзад. Сложих десния си крак на бурето за дъждовна вода, левия на перваза на прозореца и с лявата ръка се хванах за желязната водосточна тръба. Тихо се изкачих до прозореца си на третия етаж. Дръпнах резето с парче тел и влязох вътре.

Цареше пълен мрак, а аз бях твърде уморен, за да отида да си взема огън от камината долу. Така че докоснах фитила на лампата до леглото и размазах малко масло по пръстите си. След това промърморих обвързване и усетих как ръката ми изстива, докато топлината я напуска. В началото не се случи нищо, затова се намръщих и се съсредоточих, за да преодолея лекото замайване, причинено от алкохола. Студът проникна по-дълбоко в ръката ми и ме накара да потреперя, но накрая фитилът се запали.

Стана ми студено. Затворих прозореца и огледах малката стая със скосения таван и тясно легло. За моя изненада осъзнах, че не искам да бъда на никое друго място в целия свят. Тук се чувствах почти като у дома си.

На вас може да не ви изглежда странно, но за мен беше. Тъй като израснах в рода Едема Рух, за мен домът никога не е бил на определено място. Домът беше върволица от фургони и песните край лагерния огън. Когато трупата ми беше избита, това беше повече от загубата на семейството ми и приятелите от детството. Чувствах се така, сякаш целият ми свят бе изгорял до основи.

Сега, след почти цяла година, прекарана в Университета, започвах да изпитвам чувството, че мястото ми е тук. Усещането за привързаност към определено място беше странно. То донякъде ме успокояваше, но кръвта на Рух в мен беше буйна и се бунтуваше при мисълта да пусна корени като някое растение.

Докато се унасях в сън, се зачудих какво ли би си помислил баща ми за мен.