Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (21)

20.
Променливият вятър

Следващата вечер ме завари в „Златното пони“, за която можеше да се каже, че е най-добрата странноприемница от страната на реката, където бе разположен Университетът. Тя се славеше с изискана кухня, добра конюшня и опитен и сервилен персонал. Беше скъпо заведение, което можеха да си позволят да посещават само най-богатите студенти.

Разбира се, не бях вътре. Бях приклекнал в дълбоките сенки на покрива и се опитвах да не мисля, че онова, което планирам, е далеч по-лошо от „неподобаващо поведение“. Ако ме хванеха, докато прониквах в стаите на Амброуз, без съмнение щяха да ме изключат.

Бе ясна есенна нощ и духаше силен вятър. Това беше и хубаво, и лошо. Шумоленето на листата щеше да заглуши тихите звуци, които щях да издам, но се безпокоях, че подхващаните от вятъра краища на плаща ми можеха да привлекат нечие внимание.

Планът ни беше прост. Мушнах под вратата на Амброуз бележка в запечатан плик. Беше покана без подпис за среща в Имре, която си беше откровен флирт. Уил я беше написал, защото двамата със Сим преценихме, че неговият почерк е най-женствен.

Планът изглеждаше трудно осъществим, но предполагах, че Амброуз ще захапе примамката. Бих предпочел да изпратя някой, който лично да му отвлече вниманието, но колкото по-малко хора участваха, толкова по-добре. Можех да потърся помощ от Дена, но исках да я изненадам, като й върна пръстена.

Уил и Сим бяха моите наблюдателни постове — Уил в общата стая, а Сим в уличката до задната врата. Тяхната работа бе да ме уведомят кога Амброуз е напуснал сградата. По-важното бе, че те щяха да ме предупредят, ако той се върне, преди да съм успял да претърся стаите му.

Усетих рязко придърпване в десния си джоб, когато дъбовата клонка помръдна ясно доловимо. Миг след това сигналът се повтори. Уилем ме предупреждаваше, че Амброуз е напуснал странноприемницата.

В левия си джоб имах брезова пръчка. Симон държеше една подобна на нея на мястото, където стоеше и наблюдаваше задния вход на странноприемницата. Това беше ефективна система за сигнализация, ако човек познава достатъчно симпатията, за да я накара да проработи.

Пропълзях по наклона на покрива, като се движех предпазливо върху тежките глинени керемиди. От младежките си дни в Тарбеан знаех, че те имат склонност да се пукат и да се плъзгат и човек може да загуби опора под краката си.

Стигнах до ръба на покрива на пет метра над земята. Не беше шеметно високо, но напълно достатъчно, за да си счупиш крак или врата. Едно тясно парче от покрива минаваше под дългата редица от прозорци на втория етаж. Бяха общо десет и средните четири бяха на стаите на Амброуз.

Присвих пръстите си няколко пъти, за да ги разпусна, и след това започнах да се промъквам по тясната лента на покрива.

Тайната е да се съсредоточиш в това, което правиш. Не трябва да гледаш към земята. Не трябва да поглеждаш през рамо. Не трябва да поглеждаш към останалия свят и е добре да се надяваш, че и той ще ти отвърне със същото. Това беше истинската причина да нося плаща си. Ако някой ме забележеше, щеше да види просто едно тъмно очертание в нощта, невъзможно за разпознаване. Поне на това се надявах.

Първият прозорец беше тъмен, а завесите на втория бяха дръпнати. Но третият беше слабо осветен. Поколебах се. Ако сте със светла кожа като мен, никога не бихте искали да надникнете през някой прозорец посред нощ. На фона на околния мрак лицето ви би изпъкнало като пълна луна. Вместо да рискувам да надникна вътре, порових из джобовете на плаща си, докато не открих парчето калай, изхвърлено от Рибарника, което бях полирал, за да направя импровизирано огледало. След това внимателно го използвах, за да погледна през прозореца.

Вътре няколко слаби лампи осветяваха легло с балдахин, по-голямо от цялата ми стая в „При Анкер“. Леглото беше заето, и то активно заето. И което беше по-важното, в него имаше повече голи крайници, отколкото човек би очаквал от двама души. За съжаление парчето ми калай беше малко и не можех да видя цялата сцена, иначе сигурно щях да науча някои много интересни неща.

За миг обмислих дали да не се върна и да стигна до стаите на Амброуз от другата страна, но внезапно задуха силен вятър, който накара листата върху паветата да заподскачат и се опита да ме събори от тясното място, на което бях застанал. С разтуптяно сърце реших да подмина този прозорец. Предположих, че хората вътре имат по-интересни неща за вършене от това да гледат звездите.

Сложих качулката на плаща си и захапах със зъби краищата й, като така лицето ми бе скрито, а ръцете ми оставаха свободни. Прикрит по този начин, започнах бавно да се придвижвам покрай прозореца, ослушвайки се напрегнато за някакъв знак, че са ме забелязали. Чуха се няколко изненадани звука, но те нямаха нищо общо с мен.

Първият от прозорците на Амброуз бе изработен от натруфено цветно стъкло. Беше красив, но не бе направен да се отваря. Вторият беше идеален — широк и двоен. Извадих от един от джобовете си тънка медна тел и я използвах, за да отворя простата му брава.

Когато прозорецът не се отвори, осъзнах, че Амброуз бе добавил и резе към бравата. Бяха ми нужни няколко дълги минути сериозна работа, за да се справя с него с една ръка в почти пълния мрак. За щастие вятърът беше утихнал поне за момента.

След като махнах резето, прозорецът все още не помръдваше. Започнах да проклинам параноята на Амброуз, докато се чудех какъв е третият механизъм. Търсенето ми продължи десет минути, преди да разбера, че прозорецът просто е заял.

Дръпнах го няколко пъти, което не беше толкова лесно, колкото звучи, тъй като, както разбирате, прозорците нямат дръжки от външната страна. Накрая го дръпнах прекалено енергично, прозорецът се отвори и тежестта ми се измести назад. Аз се наклоних от ръба на покрива и се опитах да се преборя с естествения рефлекс, който ме караше да преместя крака си назад, за да възстановя равновесието си, защото съзнавах, че зад мен няма нищо друго освен пет метра празно пространство до земята.

Нали знаете какво е чувството, когато наклониш стола си твърде много и започнеш да падаш назад? Усещането ми беше подобно, примесено със самообвинения и страх от смъртта. Изпълни ме паника и размахах ръце, макар да знаех, че това няма да ми помогне.

Вятърът ме спаси. Той задуха силно, докато се олюлявах на ръба на покрива, и ме побутна точно толкова, колкото ми бе нужно, за да възстановя равновесието си. Едната ми ръка се хвана за вече отворения прозорец и в отчаянието си аз се издърпах вътре, без да ме е грижа колко шум ще вдигна.

Щом като минах през прозореца, приклекнах на пода, дишайки тежко. Тъкмо започнах да успокоявам туптенето на сърцето си, когато един порив на вятъра затръшна прозореца над главата ми и ме стресна отново.

Извадих симпатичната си лампа, сложих превключвателя на най-слабата настройка и осветих с тесния лъч стаята наоколо. Килвин с право я бе нарекъл лампа за крадци. Бе идеална за точно такива потайни дела.

До Имре и обратно бяха километри и аз се надявах, че любопитството на Амброуз ще го накара да чака тайната си обожателка поне половин час. Обикновено търсенето на нещо толкова малко като пръстен би отнело цял ден. Но предположих, че на Амброуз изобщо не би му дошло наум да го крие. Той едва ли смяташе, че е откраднал нещо. Вероятно го мислеше за дрънкулка или някакъв трофей.

Захванах се да претърсвам методично стаите му. Пръстенът не беше върху скрина или нощната масичка. Не беше и в нито едно от чекмеджетата на бюрото му или на подноса за бижута в гардеробната му. Дори нямаше заключваща се кутия за бижута, а само един поднос, върху който бе нахвърлял небрежно всякакви игли, пръстени и синджири.

Оставих всичко, където си беше, което не значи, че не ми мина мисълта да обера копелето. Само няколко от бижутата му можеха да платят таксата ми за обучение за цяла година. Но това не влизаше в плана ми — да вляза, да намеря пръстена и да се измъкна. Ако не останеха следи от посещението ми, предполагах, че Амброуз щеше просто да реши, че е изгубил пръстена, ако изобщо забележеше, че го няма. Беше съвършеното престъпление — без подозрения, преследване или последствия.

Освен това беше всеизвестно, че в малък град като Имре е трудно да се продадат крадени вещи. Щеше да е твърде лесно някой да ги проследи обратно до мен.

Като оставим това настрана, аз никога не съм твърдял, че съм светец, а в стаите на Амброуз ми се откриваха много възможности да му навредя. Затова реших да се позабавлявам. Докато проверявах джобовете му, отслабих няколко шева, така че да има доста голяма вероятност да сцепи панталоните си следващия път, когато седне или яхне коня си. Разхлабих дръжката на димоотвода на камината, та той да изпадне и стаята да се напълни с дим, докато Амброуз се опитва да го закачи отново.

Опитвах се да измисля какво да направя с проклетата му дразнеща шапка с перо, когато дъбовата клонка в джоба се размърда силно и ме накара да подскоча. След това тя мръдна отново и с остър звук се счупи на две. Амброуз го нямаше от не повече от двайсет минути. Какво го бе накрало да се върне толкова бързо?

Изключих симпатичната си лампа и я пъхнах обратно в плаща си. След това бързо се отправих към съседната стая, за да се измъкна през прозореца. Беше дразнещо, че трябва да си тръгна след всички усилия да се вмъкна тук, но докато Амброуз не знаеше, че някой се е вмъкнал в стаите му, можех просто да се върна някоя друга нощ.

Прозорецът обаче не се отваряше. Бутнах го по-силно, като се чудех дали не беше заял, след като вятърът го е блъснал.

След това забелязах една тънка месингова лента, която минаваше от вътрешната страна на перваза на прозореца. Не успях да прочета сигалдрията на слабата светлина, но можех да разпозная защита, когато я видех. Това обясняваше защо Амброуз се бе върнал толкова скоро. Бе разбрал, че някой се е вмъкнал в стаите му. И което беше по-лошото, най-силните защити не просто предупреждаваха за наличието на неканени гости, но можеха и да блокират врата или прозорец, за да не позволят на крадеца да се измъкне.

Хукнах към вратата, докато бързо тършувах из джобовете на плаща си за нещо дълго и тънко, с което да запуша ключалката. Като не намерих нищо подходящо, грабнах едно перо от бюрото, натъпках го в дупката, извих го силно настрани и така счупих металната част вътре в ключалката. Миг по-късно чух стържещ метален звук, докато Амброуз се опитваше да отключи вратата от другата страна и ругаеше, че ключът му не влиза.

Междувременно аз вече се бях върнал при прозореца, осветявах месинговата лента с лампата и четях шепнешком руните по нея. Беше доста просто. Можех да направя сигалдрията безполезна, като изтрия няколко свързващи руни, и след това да отворя прозореца и да се измъкна.

Изтичах обратно във всекидневната и грабнах един нож за отваряне на писма, като в бързината съборих затворената мастилница. Тъкмо се готвех да започна да заличавам руните, когато осъзнах колко глупаво би било това. Всеки дребен крадец можеше да се вмъкне в стаите на Амброуз, но броят на хората, които познаваха достатъчно сигалдрия, за да заобиколят една защита, бе значително по-малък. Беше все едно да напиша името си върху рамката на прозореца му.

Спрях за момент, за да събера мислите си, след това оставих ножа за отваряне на писма върху бюрото и изправих мастилницата. Върнах се да разгледам по-внимателно дългата лента от месинг. Да счупиш едно нещо е по-трудно, отколкото да го разбереш.

Това важи с двойно по-голяма сила, когато на всичкото отгоре от другата страна на вратата стои някой, който мърмори ругатни, докато трака и тропа в опит да отвори.

След това шумът в коридора утихна, което беше още по-изнервящо. Накрая, тъкмо когато успях да разгадая последователността на защитите, в коридора се чуха стъпките на няколко души. Разделих съзнанието си на три части, съсредоточих Алара си и притиснах ръце към прозореца. Ръцете и краката ми започнаха да изстиват, докато черпех топлина от тялото си, за да се противопоставя на защитата, и се опитвах да не изпадна в паника от звука на силния удар на нещо тежко във вратата.

Прозорецът се отвори със замах, аз се качих заднешком върху перваза и стъпих върху покрива в момента, в който чух нещо отново да се удря във вратата, последвано от острия пукот на сцепено дърво. Все още можех безопасно да се измъкна, но когато сложих десния си крак върху покрива, усетих как една глинена керемида поддаде под тежестта ми. Докато кракът ми се подхлъзваше, сграбчих перваза на прозореца с двете си ръце, за да запазя равновесие.

След това един внезапен порив на вятъра подхвана отворения прозорец и го запрати към главата ми. Вдигнах едната си ръка, за да предпазя лицето си, и той се удари в лакътя ми. Едно от малките стъкла се строши на парчета. Силата на удара ме накара да се наклоня настрани към десния си крак, който се подхлъзна до ръба на покрива.

Накрая, тъй като нямах вече никакъв друг избор, реших, че е по-добре да падна от покрива.

По инстинкт ръцете ми задраскаха по покрива. Откъртих още няколко керемиди и успях да се хвана за ръба. Хватката ми не беше добра, но поне ме забави и ме завъртя така, че да не падна върху главата или гърба си. Вместо това паднах с лицето надолу като котка.

Само дето всичките крака на котката са с една и съща дължина. Приземих се на ръце и колене. Ръцете ми само леко се набиха, но усещането от удара на коленете ми в паветата бе най-болезненото нещо, което бях изпитвал в младия си живот дотогава. Болката ме заслепи и усетих как изскимтях като куче, което са изритали.

Миг по-късно около мен се изсипа градушка от червени керемиди от покрива. Повечето се разбиха върху паветата, но една ме цапна силно по тила, а друга ме уцели точно в лакътя, от което цялата ми ръка изтръпна.

Не губих и миг в разсъждения. Счупената ръка може да се излекува, но изключването от Университета е завинаги. Сложих си качулката и се насилих да се изправя. Придържайки с една ръка качулката на мястото й, изминах с олюляване няколко крачки, докато не се озовах под стрехата на „Златното пони“, извън полезрението на прозореца горе.

След това се затичах, без да спирам дори за миг…

* * *

Накуцвайки, предпазливо минах по покривите, стигнах до стаята си и влязох през прозореца. Това беше по-бавният път, но нямах избор. Не можех да мина с куцане и чорлава коса покрай всички в общата стая и да изглеждам така, все едно току-що съм паднал от някой покрив.

След като успях да си поема дъх и приключих със самообвиненията в пълна идиотщина, прегледах раните си. Добрата новина бе, че не си бях счупил краката, но под колената ми бяха цъфнали прекрасни натъртвания. От керемидата, която ме бе закачила по главата, ми бе останала цицина, но не ме бе порязала. И макар лакътят ми да пулсираше от тъпа болка, ръката ми вече не беше безчувствена.

На вратата се почука. Замръзнах за момент, след това извадих брезовата клонка от джоба си, промърморих бързо обвързване и я разклатих напред-назад.

Откъм коридора се чу възглас на изненада, последван от тихия смях на Уилем.

— Не е смешно — чух да казва Сим. — Пусни ни да влезем.

Пуснах ги. Симон седна на края на леглото, а Уилем се настани в стола до бюрото. Затворих вратата и седнах от другата страна на леглото. Въпреки че всички бяхме седнали, малката стая изглеждаше пренаселена.

Известно време се гледахме сериозно един друг, после Симон заговори:

— Очевидно тази вечер Амброуз е подплашил някакъв крадец в стаите си. Приятелчето предпочело да скочи през прозореца, вместо да го хванат.

Засмях се кратко и невесело.

— Едва ли. Почти бях излязъл, когато прозорецът се затвори. — Махнах непохватно с ръка. — Събори ме от покрива.

— Помислих, че съм оплескал обвързването — облекчено въздъхна Уилем.

— Предупреди ме достатъчно навреме — поклатих глава аз. — Просто не бях толкова предпазлив, колкото трябваше да бъда.

— Защо Амброуз се върна толкова рано? — попита Симон. — Успя ли да чуеш нещо, когато той влезе?

— Вероятно се е усетил, че почеркът ми не е женски — рече Уилем.

— Имаше защити на прозорците си — обясних аз, — вероятно са свързани към пръстен или нещо друго, което носи със себе си. Сигурно са го предупредили веднага щом отворих прозореца.

— Взе ли го? — попита Уилем.

Поклатих глава.

— Добре ли си? — Симон проточи врат, за да огледа по-добре ръката ми.

Проследих погледа му, но не видях нищо. След това дръпнах ризата си и забелязах, че е залепнала за задната страна на ръката ми. С всичките останали болежки не бях усетил това.

Свалих предпазливо ризата. Ръкавът й беше скъсан и покрит с петна кръв. Изругах горчиво. Притежавах само четири ризи и сега една от тях бе съсипана.

Опитах се да хвърля поглед на раната си и бързо осъзнах, че не можеш сам да си погледнеш лакътя, колкото и да ти се иска. Накрая вдигнах ръка, за да я огледа Симон.

— Не е много — отбеляза той и ми показа с пръсти, че големината на раната е малко повече от пет сантиметра. — Има само една рана и тя почти не кърви. Останалото просто е ожулено. Изглежда здраво си се одрал на нещо.

— Една керемида от покрива падна върху мен — отвърнах аз.

— Късметлия — изсумтя Уилем. — Кой друг би паднал от покрива и би се отървал само с няколко драскотини?

— По колената имам натъртвания с големината на ябълка — възразих аз. — Ще бъда късметлия, ако утре изобщо мога да ходя.

Но дълбоко в себе си знаех, че той е прав. Керемидата, която падна върху лакътя ми, можеше спокойно да счупи ръката ми. Понякога ръбовете им са толкова остри, че режат като бръснач, така че ако ме беше ударила по различен начин, можеше да ме среже чак до костта. Мразя глинените керемиди.

— Е, можеше да е и по-зле — енергично заяви Симон и се изправи на крака. — Да отидем в Медика да те превържат.

— Краем не! — възкликна Уилем. — Не може да отиде в Медика. Ще разпитват, за да видят дали някой не е бил ранен.

Симон седна отново.

— Разбира се, знаех това — съгласи се той, сякаш леко възмутен от самия себе си, и ме погледна. — Поне не си ранен на място, което се вижда.

— На теб ти става лошо от кръв, нали? — погледнах аз Уилем.

Лицето му придоби леко обидено изражение.

— Не бих казал… — Очите му се стрелнаха към лакътя ми, лицето му леко пребледня въпреки тъмния му сийлдишки тен и той стисна уста. — Да.

— Добре тогава — рекох аз и започнах да режа съсипаната си риза на ленти. — Поздравления, Сим, току-що бе повишен в полеви медик.

Отворих едно чекмедже и извадих игла с кука, медицински конец, йод и малко бурканче с гъша мас.

Сим погледна иглата, след това мен и очите му се разшириха.

— Лесно е, ще ти казвам какво да правиш — усмихнах му се аз с най-чаровната си усмивка.

* * *

Седях на пода с ръка, вдигната на главата, докато Симон почисти, заши и превърза лакътя ми. Той ме изненада, тъй като изобщо не беше толкова гнуслив, колкото очаквах. Ръцете му бяха по-внимателни и уверени от тези на много студенти в Медика, които през цялото време се занимаваха с подобни неща.

— Значи тримата сме били тук и цяла нощ сме играли на „дъх“? — попита Уил, като старателно избягваше да погледне към мен.

— Звучи добре — отвърна Сим. — Може ли да кажем, че аз съм спечелил?

— Не — възпротивих се аз. — Хората сигурно са видели Уил при „Златното пони“. Ако излъжете, ще ме хванат със сигурност.

— О — промърмори Сим. — Тогава какво ще кажем?

— Истината — заявих аз и посочих Уил. — По време на суматохата сте били при „Златното пони“. След това сте дошли тук, за да ми разкажете какво е станало. — Кимнах към малката масичка, където бяха разхвърляни множество зъбни колела, пружини и винтове. — Показал съм ви хармоничния часовник, който съм намерил, и двамата сте ми дали съвети как да го поправя.

— Не е много вълнуващо. — Сим изглеждаше разочарован.

— Простите лъжи са най-добрите — казах аз и се изправих на крака. — Отново благодаря и на двама ви. Нещата можеха страшно да се объркат, ако не стояхте на пост, за да ми помагате.

Симон стана и отвори вратата. Уил също се изправи, но не се обърна да си тръгне.

— Преди няколко вечери си спомням, че чух странен слух — рече той.

— Нещо интересно ли беше? — попитах аз.

— Много — кимна той. — Чух, че си спрял да се заяждаш с определен влиятелен член на благородническото съсловие. Бях изненадан, че най-сетне си решил да не разлайваш повече кучетата, когато са се укротили.

— Стига, Уил — възпротиви се Симон. — Амброуз не се е укротил. Той е бясно куче, което заслужава да бъде убито.

— По-скоро прилича на разярена мечка — каза Уилем, — която явно си твърдо решен да мушкаш с горяща пръчка.

— Как можеш да говориш така? — разпалено възрази Сим. — През двете ти години като писар някога наричал ли те е другояче освен „мръсен шим“? А спомняш ли си онзи път, когато почти ме ослепи, като смеси солите ми? За да изхвърли „топката от сливи“ от организма си, на Квоте ще са му нужни…

Уил вдигна ръка и кимна, за да признае правотата на думите на Симон.

— Знам, че това е истина, и точно затова позволих да бъда въвлечен в тази глупост. Просто исках да го отбележа. — Той ме погледна. — Осъзнаваш, че прекалено много се занимаваш с това момиче Дена, нали?