Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (49)

48.
Значимо отсъствие

Участвах в лотарията за приемните изпити и имах късмета да ми се падне късна дата. Зарадвах се на допълнителното време, тъй като процесът не ми беше оставил кой знае каква възможност да уча за изпитите си.

Въпреки това не бях особено обезпокоен. Разполагах с време за учене и със свободен достъп до Архива. Което беше по-важно — за пръв път, откакто бях в Университета, имах пари. В кесията ми подрънкваха тринайсет таланта. Дори след като платих на Деви лихвата по заема, ми оставаше достатъчно за таксата за обучение.

Най-хубавото беше, че по време на дългите часове, прекарани в търсене на информация за грама, бях научил много за Архива. Макар вероятно да не знаех толкова, колкото някой опитен писар, бях запознат с многото му скрити ъгълчета и тайни. Така че докато учех и се подготвях за приемните изпити, си позволявах свободата да чета и други неща.

* * *

Затворих книгата, която четях — добре написана и изчерпателна история на атуранската църква. Беше точно толкова безполезна, колкото и всичко останало.

При звука от затварянето на книгата Уилем вдигна поглед.

— Нищо ли не откри? — попита той.

— По-зле от нищо — оплаках се аз.

Двамата учехме в едно от леговищата за четене на четвъртия етаж, което беше доста по-малко от обичайното ни помещение на третия, но като се има предвид колко бяха наближили приемните изпити, бяхме късметлии, че изобщо сме намерили стая само за нас.

— Защо не се откажеш? — предложи ми Уил. — Занимаваш се с безнадеждното търсене на тези амири от колко — два цикъла?

Кимнах, защото не исках да призная, че проучванията ми на амирите са започнали дълго преди облогът, който бяхме сключили, да ни отведе при Куклата.

— И какво откри досега?

— Лавици с книги. Десетки истории за тях, като освен това се споменават в стотици други истории.

— И това изобилие от информация те дразни. — Той ме изгледа спокойно.

— Не — отрекох аз. — Липсата на информация е онова, което ме безпокои. В нито една от тези книги няма никакви надеждни сведения за амирите.

— В нито една? — повтори скептично Уилем.

— О, всички историци през последните триста години разказват за тях — рекох аз. — Разсъждават над това как амирите са оказали влияние върху упадъка на империята. Философите говорят за етичните последици от техните действия. — Посочих книгите. — Това ми разкрива какво мислят хората за амирите. Но не ми казва нищо за самите тях.

— Не може всички тези книги да са на историци и философи. — Уилем изгледа намръщено купчината ми с книги.

— Има и разни истории — продължих аз. — В по-ранния период има истории за големите несправедливости, които те поправили. По-късно научаваш за ужасните им деяния. Някакъв амир в Ренере убил корумпиран съдия. Друг потушил бунт на селяните в Джунпуи. Трети изтровил половината благородници в Мелитхи.

— И това не е сигурна информация? — попита Уилем.

— Това са неясни истории — отвърнах аз. — Препредавани от втора или трета ръка. Три четвърти от тях са просто слухове. Никъде не откривам доказателства, които да ги подкрепят. Защо никъде в църковните архиви не се споменава за корумпирания съдия? Името му би трябвало да е записано във всяко дело, което е отсъждал. На коя дата е бил този селски бунт и защо не намирам нищо за него в никоя от другите истории?

— Това е било преди триста години — укори ме Уилем. — Не можеш да очакваш всички тия дребни подробности да оцелеят толкова време.

— Очаквам поне някои от тези дребни подробности да оцелеят. Знаеш колко са вманиачени техлините по воденето на архиви — рекох аз. — Имаме съдебни документи от стотици различни градове от последните хиляда години, складирани на втория подземен етаж. Цели стаи, пълни с… — Махнах презрително с ръка. — Но добре, да оставим настрана дребните подробности. Има големи въпроси, на които не мога да намеря отговори. Кога е бил създаден Орденът на амирите? Колко са били те? Кой им е плащал и колко? Откъде са идвали тези пари? Къде са били обучавани? Как са станали част от църквата на техлините?

— Фелтеми Рейс е дал отговор на това — отбеляза Уилем. — Появили са се от традицията на съдиите просяци.

Взех една книга наслуки и я тропнах на масата пред него.

— Намери ми и най-малкото доказателство, което да подкрепя тази теория. Намери ми един запис, който да показва, че някой съдия просяк е бил повишен до амир. Покажи ми един официален документ, че амир е бил нает на служба от съда. Открий ми поне един църковен документ, който да показва, че амир е отсъждал по някое дело. — Войнствено скръстих ръце пред гърдите си. — Хайде направи го, аз ще почакам.

Уилем не обърна внимание на книгата.

— Може би не е имало толкова много амири, колкото предполагат хората. Вероятно са били малцина и репутацията им е излязла извън контрол. — Той ме погледна многозначително. — Точно ти би трябвало да си наясно как става това.

— Не — възпротивих се аз. — Това означава, че нещо значимо липсва. Понякога да не намериш нищо може да значи, че си открил нещо.

— Започваш да звучиш като Елодин — отбеляза Уилем.

Намръщих му се, но реших да не се хващам на въдицата.

— Не, чуй ме за момент. Защо има толкова малко истинска информация за амирите? Има само три възможности. — Започнах да ги изброявам на пръсти. — Първата — няма никакви писмени документи. Мисля, че спокойно можем да я отхвърлим. Амирите са били твърде важни, за да бъдат напълно пренебрегнати от историците, чиновниците и педантичната документация на църквата. — Сгънах първия пръст. — Втората — поради някаква странна случайност копията на книгите с тази информация просто никога не са стигнали до Архива. Но това е глупаво. Като се замислиш, не е възможно през всичките тези години нищо, свързано с темата, да не достигне до най-голямата библиотека в света. — Сгънах втория пръст и вдигнах оставащия трети. — И третата — някой е махнал тази информация, променил я е или я е унищожил.

— Кой би сторил това? — намръщи се Уилем.

— Кой наистина? — повторих аз. — Кой би спечелил най-много от унищожаването на сведенията за амирите? — зачудих се, като оставих напрежението да нарасне. — Кой освен самите амири?

Очаквах, че Уилем ще отхвърли идеята ми, но той не го направи.

— Интересна мисъл — призна той, — но защо предполагаш, че амирите стоят зад това? Много по-разумно е да помислиш, че самата църква е отговорна. Със сигурност техлините са искали повече от всичко на света тихомълком да изтрият спомена за жестокостите на амирите.

— Така е — съгласих се. — Но тук, във Федерацията, църквата не е много силна. А тези книги идват от целия свят. Един сийлдишки историк не би имал никакви задръжки да напише историята на амирите.

— Един сийлдишки историк едва ли би проявил голям интерес към написването на историята на еретичния клон на езическа църква — изтъкна Уилем. — А и как шепа дискредитирани амири биха могли да направят нещо, което самата църква не е успяла да постигне?

Наведох се напред.

— Мисля, че амирите са далеч по-стари от църквата на техлините — натъртих аз. — Във времената на атуранската империя влиянието им в обществото до голяма степен е идвало от църквата, но те са били нещо повече от група странстващи съдии.

— И какво те кара да смяташ така? — попита Уил.

От изражението му виждах, че по-скоро губя поддръжката му, а не я печеля.

„Парче древна керамика — помислих си аз, — история, която съм чул от старец в Тарбеан. Знам го заради нещо, което чандрианите пропуснаха, след като избиха всички хора, които познавам.“

Въздъхнах и поклатих глава, защото бях наясно колко налудничаво ще прозвучи, ако му кажа истината. Точно затова ровех в Архива. Нуждаех се от някакво конкретно доказателство, което да подкрепи теорията ми — нещо, което няма да ме направи за посмешище.

— Намерих копия от съдебните документи от времето, когато амирите са били съдени — казах аз. — Знаеш ли колко амири са били изправени пред съда в Тарбеан?

Уил сви рамене.

Вдигнах пръст.

— Един. Един амир в цял Тарбеан. И писарят, който е водел протокола на процеса, дава ясно да се разбере, че мъжът, изправен пред съда, е бил глупак, който не е разбирал какво се случва.

На лицето на Уилем все още бе изписано съмнение.

— Помисли само — разпалих се аз, — откъслечната информация, която открих, предполага, че в империята е имало поне три хиляди амири, преди орденът да бъде разпуснат. Три хиляди добре обучени, тежко въоръжени, богати мъже и жени, които са били безусловно посветени на работа в името на общото благо. Изневиделица един ден църквата ги изобличава, разпуска ордена им и конфискува собствеността им. — Щракнах с пръсти. — И три хиляди смъртоносни, отдадени на справедливостта фанатици просто изчезват? Може би решават за известно време да оставят някой друг да се грижи за общото благо, обръщат се и си тръгват? Без да възразят? Без да се съпротивляват? Без да направят каквото и да е?

Хвърлих му пронизващ поглед и убедено поклатих глава.

— Не. Това противоречи на човешката природа. Освен това не съм намерил и един документ за член на ордена на амирите, който да е бил изправен пред църковния съд. Нито един. Толкова ли е възмутително човек да си помисли, че те може да са решили да се укрият и да продължат работата си по-тайно? И ако в това има логика — продължих аз, преди Уил да ме прекъсне, — няма ли смисъл и в това те да се опитват да запазят своята тайна, като през последните триста години грижливо унищожават историите, свързани с тях?

Настъпи дълго мълчание.

Уилем не отхвърли думите ми веднага.

— Интересна теория — бавно каза накрая, — но тя ме навежда на един последен въпрос. — Той ме изгледа сериозно. — Да не си пил?

Отпуснах се на стола си.

— Не.

— Тогава трябва да започнеш — заяви той и се изправи. — Прекарваш твърде много време с всички тези книги. Трябва да отмиеш прахоляка от мозъка си.

И така, отидохме да пийнем, но аз продължавах да тая своите подозрения. При първия сгоден случай подхвърлих идеята и на Симон. Той я прие по-спокойно от Уилем. Което не означава, че ми повярва, а просто че прие съществуването на такава възможност. Каза ми, че трябва да спомена за това на Лорен.

Не го направих. Магистърът на Архива с неговото безизразно лице все още ме караше да се чувствам неспокоен и гледах да го избягвам, доколкото мога, от страх да не му дам някакъв повод да ми забрани достъпа до Архива. Последното нещо, което исках, бе да споделя с него предположението си, че от триста години насам скъпоценният му Архив е бил прочистван от определени сведения.