Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (102)

101.
Достатъчно близо, за да бъде докоснат

След нашата експедиция за събиране на сенки зададох на Фелуриан по-настойчиви въпроси за магията. Повечето от отговорите й продължаваха да са безнадеждно прозаични. Как хващаш сенките? Тя направи движение с ръка, сякаш се пресягаше да вземе плод. Очевидно ги хващаше по този начин.

Други нейни отговори бяха почти непонятни, изпълнени с думи на фае, които не разбирах. Когато се опитваше да ми ги обясни, разговорите ни се превръщаха в бъркотия от реторика.

Понякога имах чувството, че съм открил по-тиха и привлекателна версия на Елодин.

И все пак научих някои неща. Онова, което тя правеше със сенките, се наричаше грамария. Когато я попитах, тя отвърна, че това е „изкуството да направиш нещата да бъдат“. То се различаваше от глеморията, която беше „изкуството да направиш нещата да изглеждат.“

Освен това узнах, че във Фае не съществуват посоки в обичайния смисъл на думата. Тук трилистният компас нямаше да ми свърши никаква работа. Северът не съществуваше. А когато цялото небе е един безкраен здрач, няма как да наблюдаваш изгрева на слънцето на изток.

Но ако човек погледне по-внимателно небето, ще открие, че част от хоризонта е с един нюанс по-светла, а в противоположната посока — с един нюанс по-тъмна. Ако тръгнеш към по-светлия хоризонт, накрая наоколо ще стане ден. Другата посока води към по-тъмна нощ. Ако вървиш в една и съща посока достатъчно дълго, в крайна сметка ще видиш как отминава цял един „ден“ и накрая ще се озовеш на същото място, от което си тръгнал. Така поне е на теория.

Фелуриан описваше тези две точки в компаса на Фае като „ден“ и „нощ“. Другите две точки тя наричаше различно — „мрак и светлина“, „лято и зима“ или „напред и назад“. Веднъж дори ги нарече „към намръщеното“ и „към усмихнатото“, но нещо в начина, по който го каза, ме накара да заподозра, че се шегува.

* * *

Имам добра памет. Може би тя повече от всичко друго ме определя като човек. Това е талантът, от който зависят толкова много от другите ми умения.

Мога само да предполагам как съм развил паметта си. Може би причината е в сценичното обучение в детските ми години. Или в игрите, на които ме учеха родителите ми, за да запомня репликите си. А може би се дължеше на умствените упражнения, на които ме беше научил Абенти, когато ме подготвяше за Университета.

Каквато и да е причината, паметта винаги ми е служила добре. А понякога работеше и много по-добре, отколкото ми се искаше.

Като стана дума за това, паметта ми е странно разпокъсана, когато си припомням времето, прекарано във Фае. Разговорите ми с Фелуриан са ясни като стъкло. Уроците й сякаш също са се запечатали в съзнанието ми. Външността й, вкусът на устните й — тези спомени са така свежи, сякаш всичко се е случило вчера.

Но има други неща, които изобщо не мога да си припомня.

Например спомням си Фелуриан на светлината на пурпурния полумрак. През дърветата той изпъстряше кожата й с по-светли петънца и тя изглеждаше така, сякаш се намира под водата. Спомням си я на трепкащата светлина на свещите и как сенките дразнещо скриваха повече от тялото й, отколкото разкриваха. Освен това си я спомням и на обилната, богата, кехлибарена светлина на лампите. Тя се грееше на нея като котка, а кожата й беше топла и сияйна.

Но не си спомням лампите. Нито свещите. Обикновено тези неща са свързани с доста суетене, но аз не си спомням и един път да съм подрязвал фитила на свещ или да съм бърсал саждите от стъкления капак на лампа. Не си спомням мириса на масло, дим или восък.

Спомням си, че се хранех. Ядях плодове, хляб и масло. Фелуриан ядеше цветя. Пресни орхидеи, див трилиум, сочни селас. И аз опитах някои от тях. Теменужките ми бяха любими.

Не искам да кажа, че ядеше само цветя. Тя също обичаше да похапва хляб, масло и мед. Особено обичаше къпини. А понякога имаше и месо. Не на всяко хранене, но понякога. Еленско, фазан или месо от мечка. Фелуриан ядеше своето толкова недопечено, че беше почти сурово.

Тя не беше придирчива по отношение на храната. Не се превземаше и не беше прекалено изтънчена. Хранехме се с ръце и след това ако лепнехме от меда, плодовете или мечата кръв, отивахме да се измием в близкия вир.

Дори и сега си я представям — гола, смееща се, със стичаща се по брадичката кръв. Беше царствена като кралица. Нетърпелива като дете. Горда като котка. И същевременно не беше нито едно от тези неща. Изобщо не беше като тях.

Онова, което искам да кажа, е следното — спомням си как се хранехме, но не мога да си спомня откъде идваше храната. Дали някой я носеше? Дали самата тя я намираше? Дори и животът ми да зависи от това, не мога да си го спомня. Мисълта за слуги, които нарушават усамотението на нейната сумрачна горска поляна, ми се струва невъзможна, но такава бе и идеята, че Фелуриан сама би пекла хляба си.

От друга страна, мога да се досетя откъде идваше еленското месо. Нямах и най-малкото съмнение, че стига да иска, тя може да догони някой елен и да го убие с голи ръце. Или пък можех да си представя как плашливото животно дръзва да се появи в тишината на сумрачната й поляна. Можех да си представя как Фелуриан седи спокойно и търпеливо и изчаква то да се приближи достатъчно, за да бъде докоснато…