Джон Кларксън
Лично правосъдие (9)

9.

За Сюзън нощният живот закипяваше след три часа през нощта. По това време тя и Уекслър пристигаха в клуб „Звездна светлина“. Клубът отваряше в три и половина, но те пристигаха по-рано, за да се приготвят.

Среднощен клуб означаваше заведение, което отваря врати, след като баровете и ресторантите с официално разрешително затвореха. В никой бар не можеше законно да се сервират напитки след четири часа сутринта. Но това не означаваше, че хората щяха да спрат да пият. За някои нощта започваше, когато за легалния свят вечерта приключеше.

Клубът се помещаваше в една стара сграда в долната част на „Бродуей“. Фоайето на сградата беше малко и сумрачно, точно каквото трябваше да бъде фоайето на една средностатистическа сграда с евтини офиси под наем. През деня оттук минаваха много хора: работници, куриери, испаноговорещи надомни шивачки, шофьори на камиони, които внасяха кутии и щайги. Всички прекосяваха напуканите плочки на фоайето, без да имат и най-малката представа, че на шестия етаж се помещава среднощен клуб.

Но в часовете след полунощ фоайето придобиваше мимолетното лустро на нещо забранено. Бърни стоеше зад един подиум, подобно на управител на хотел, и поздравяваше гостите при влизането им.

Повечето от тях имаха членски карти. Тези карти бяха червени, с емблемата на клуба — фина скица с молив, изобразяваща жена, допряла пръст до устните си. Липсваше телефонен номер. Също и адрес.

Посетителите с членски карти биваха насочвани към малкия асансьор. Останалите гости трябваше да говорят с Бърни. Той ги преценяваше по дрехите, по това колко пияни или дрогирани бяха, как се държаха и кой ги беше препоръчал. Пускаше някои от тях. На повечето просто казваше, че в сградата няма среднощен клуб. Малцина се захващаха да спорят.

След като се качаха в асансьора, гостите се отправяха към шестия етаж, където се озоваваха пред Джо и Еди — любимите горили на Уекслър.

Видът на Джо и Еди укротяваше и най-буйните пияници. Джо тежеше сто и тридесет килограма при ръст метър и деветдесет и два. Еди беше още по-внушителен: сто и четиридесет килограма при ръст метър и деветдесет и осем. Двамата постоянно се съревноваваха чии бицепси, гръден кош, прасци, врат или други части на тялото са по-големи.

Но не толкова телата, колкото лицата на Джо и Еди караха хората да притихват. Дали се дължеше на стероидите, които не можеха да откажат, или просто на психическото отклонение, което личеше и у двамата, те не гледаха, а зяпаха. Не се усмихваха, а правеха гримаси. Естествената реакция у всеки, хвърлил и един поглед на Джо и Еди, беше да се измете по-далеч.

Рядко имаше нужда от Джо и Еди вътре в клуба. Но понякога избухваше свада или сбиване и тогава ги пускаха в действие. Уекслър беше дал изрични нареждания, че ако се заемат с някого, трябва да го ступат с бруталност, която да впечатли останалите. Но каквото и да правеха, трябваше да го свършат извън клуба. Уекслър не позволяваше да се нанесе и най-малката щета лично на него или на собствеността му.

А домакиня на „Звездна светлина“ беше Сюзън Ферленгети. Уекслър стратегически й беше отделил място във фоайето на клуба. След като преминеха покрай сплашващото присъствие на Бърни, Джо и Еди, гостите получаваха визуална награда, която ги възмездяваше за евентуалните неприятни усещания. Нейната екзотична красота им подсказваше, че са дошли на много специално място.

Джо и Еди плашеха хората, Сюзън ги караше да се чувстват желани. Посетителите избягваха да поглеждат към горилите, но не можеха да откъснат поглед от Сюзън. Това беше точно премерената комбинация от опасност и привличане, която Уекслър искаше да създаде за нощните птици, които посещаваха „Звездна светлина“.

 

 

Когато Девлин се съгласи да придружи Дарил до дома й, той знаеше какво ще се случи. Но този път, когато той и Дарил правиха любов, и двамата бяха трезви и напълно съзнаваха какво правят.

Този път никой не се криеше зад алкохола. Дарил беше разкрепостена, без да е развратна. Беше уверена и естествена в правенето на любов. Тъй като тялото й беше безупречно, за нея не беше проблем да го показва или да позволява на Девлин да му се наслаждава. Взимаше си насладата, която искаше от Девлин и тъй като той й позволяваше, тя с желание му даваше удоволствие в замяна. Отдаде му стегнатата мускулатура на тялото си, дългите си крака, стегнатия си задник и безупречните си гърди. Неспирно се движеше по него, милваше гърдите, гърба и врата му. Обсипваше го с целувки. Нежно обхвана тестисите му с ръка, докато лижеше и смучеше члена му.

Харесваше й, че Девлин е едър мъж. Прегръщаше го и се притискаше в него, сякаш за да потъне в мускулестото му тяло.

След като всичко свърши, Дарил нежно помилва лицето и гърдите на Девлин. Загледа се в белезите по тялото му, но не каза нищо. После внезапно седна на коленете му.

— Отдавна не бях се чувствала така. Ако изобщо някога ми се е случвало.

— Приятно е да чуеш подобно нещо.

Тя отново легна до него, сякаш не искаше да позволи на тялото му да се отдели от нея, и попита:

— Какво ще правиш? Искаш ли да останеш?

— Не мога. Трябва да свърша някои неща.

— Толкова късно през нощта?

— Онова, което ми предстои да направя, трябва да се върши посред нощ.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Колко е часът? — попита тя.

Той погледна часовника си. Беше един. Пребори се с импулса да потърси Зитър. Тогава осъзна, че вибриращият мини пейджър е бил далече от тялото му през последния час. Внимателно се отмести от Дарил и попита:

— Може ли да използвам телефона ти?

— Разбира се.

Девлин набра номера на Зитър, окачи слушалката и зачака търпеливо до телефона. След три минути някой позвъни. Той вдигна слушалката:

— Девлин.

— Зитър се обажда. Все още нищо. Ще проверя още няколко болници и ще започна отново на сутринта.

— Добре. Благодаря.

Внимателно върна слушалката на вилката и се излегна до Дарил.

— Кой беше?

— Един детектив, който ми помага.

— Брат ти ли търси?

— Да.

— Намерил ли е нещо?

— Не.

— Сигурен ли си, че не искаш да поспиш и утре сутринта да продължиш със свежи сили?

— Ще поспя около час и ще си тръгна. Това ще ти пречи ли? Няма да вдигам шум.

Тя се сгуши в него.

— Не. Искам да заспя до теб. Просто ще се престоря, че си станал рано и си отишъл на работа.

— Точно това ще направя.

— Само след час?

— Така се налага.

— Щом казваш. — Тя вече се унасяше.

Девлин нагласи будилника на ръчния си часовник и затвори очи. Помисли си, че би трябвало да я попита кога й се налага да стане, трябва ли да ходи на работа и какво работи, но засега отложи тези въпроси. Затвори очи и за по малко от три минути потъна в дълбок сън.

Събуди го тихото писукане на будилника. Бързо се разсъни. Чувстваше се отпуснат, но освежен. Дарил беше още притисната към него, прехвърлила ръка и крак през тялото му. Харесваше му да усеща топлината на кожата, гърдите и слабините й. Беше достатъчно висока, за да се впише идеално в неговия ръст от метър и деветдесет и пет. Девлин се отдели от нея, тя се претърколи и се сви на кълбо. Стана от леглото, отиде тихо до банята, взе си набързо душ, облече се и излезе.

В два и половина беше застанал на сенчестия вход на един магазин от отсрещната страна на улицата, където се намираше барът „При О’Калахън“.

Нощта беше тиха. Топла, но не гореща. Градът изглежда най-сетне бе успял да се охлади след дневния пек. Девлин стоеше, без да помръдне, вдишваше въздуха и попиваше тишината. Помисли си, че влажността май най-сетне е намаляла.

Видя как последните двама посетители излизат от бара. Барманът Брайън се зае да затваря заведението. Пет минути по-късно готвачът и две млади момчета си тръгнаха от бара. И тримата си говореха на испански.

Изминаха още петнадесет минути и барманът най-сетне се появи на вратата на бара. Угаси неоновата табела на прозореца и заключи входната врата. Като че ли искаше да си хване такси, но се отказа и закрачи по Второ авеню.

Девлин бързо прекоси улицата и тръгна след него, на около три метра зад гърба му. Чудеше се как да постъпи. Чувстваше се твърде забележим на тази голяма улица. В момента нямаше други минувачи, но минаваха доста коли. Когато наближиха 84-а улица, Девлин ускори крачка. Тъкмо преди да стигнат до ъгъла, той измина разстоянието, което ги разделяше, и тихо подвикна:

— Брайън.

Барманът се поколеба, после се обърна. Девлин го зашлеви през лицето с рязък, брутален удар на опакото на ръката си. Барманът политна и направи няколко крачки назад, но Девлин го сграбчи за ризата, придърпа го към себе и заби левия си лакът във фонтанелата му. Девлин видя как очите на мъжа се разфокусират, докато балансираше на ръба на безсъзнанието. Барманът вече не контролираше краката си и изглеждаше като човек, който е твърде пиян, за да върви. Девлин се изненада от гнева, който изпита. Регистрира това чувство като външен наблюдател, като някой, който анализира симптомите на грип. Гневът го беше залял и го бе понесъл като вълна. Внезапно му се прииска да забъхти с юмруци този човек, който го беше излъгал.

Какво бе събудило такава ярост у него?

Страх от онова, което може да се е случило на брат му или заради безсилието си?

Девлин знаеше, че трябва да се махне от улицата, преди да е загубил контрол над действията си. В този момент гневът го изпълваше с такава сила, че би могъл да помъкне бармана с една ръка. Хвана го през кръста и прехвърли лявата му ръка през рамото си. Обърна се и закрачи по улицата, като търсеше такси. Вдигна ръка и спря едно.

Девлин затръшна вратата на таксито с лявата си ръка и в същото време с такава сила заби десния си лакът в гръдната кост на бармана, че едва не я счупи. Звукът от затръшващата се врата заглуши удара. Ирландецът не помръдна повече. Беше в безсъзнание.

Девлин даде на шофьора адреса на апартамента, където беше отседнал.

Девлин седна в хола и зачака подходящия момент. Беше оставил бармана в една малка стая в дъното на апартамента. Нещастникът още не бе напълно в съзнание, когато Девлин го настани на един стол с висока облегалка, събра ръцете му отзад и обви китките му със скоч. После по същия начин привърза глезените му към краката на стола.

В стаята нямаше други мебели, освен стола и една маса на около половин метър от него. На нея бяха подредени вещите на бармана — ключове, пари, бележник с адреси. На стената зад масата бяха окачени ксерокопия на всички негови документи — шофьорска книжка, издадена от щата Ню Йорк, зелена карта, профсъюзна карта. На масата имаше също едно затворено дипломатическо куфарче.

Девлин се чувстваше смъртно уморен. Единият час сън у Дарил не беше достатъчен. Погледна си часовника. Беше четири без десет сутринта. Едно никакво време, за да започнеш работа.

Девлин знаеше, че барманът го беше излъгал. Знаеше, че ще продължи да го лъже, ако има възможност. За Девлин беше аксиома, че хората ще го лъжат. А в този случай не разполагаше с достатъчна информация, за да провери докъде се простира истината. Практически нищо не знаеше, но трябваше да открие истината. Трябваше да открие брат си.

Девлин стана. Имаше само един начин да се свърши тази работа. И никак не му харесваше. Отиде до малката стая. Барманът вдигна глава, погледна го и каза:

— Това сте вие!

Девлин пристъпи към него и незабавно го зашлеви. Барманът понечи да вика и Девлин го зашлеви по другата буза, този път по-силно. Ирландецът тръсна глава и изхрачи кръв на пода.

— К’во си мислиш, че правиш, бе копеле?

Девлин клекна пред него и го погледна право в очите. Насочи пръст към него и заговори много тихо:

— Спри да дърдориш. И да не си посмял да ми задаваш въпроси. Дръж си плювалника затворен и слушай. Слушай много внимателно или ужасно ще те заболи. Тук сме само аз и ти. Няма ченгета, няма приятели, няма адвокат. Няма шанс някой да те открие и да ти помогне. Единственият начин да излезеш оттук здрав и читав, е като ми кажеш пълната истина. Веднъж вече ме излъга. Не го прави пак. За пръв и последен път те предупреждавам.

Девлин погледна в очите на бармана. Искаше да види страх. В тях се четеше гняв и объркване. Но страх? Още не беше сигурен.

Стана, обърна се с гръб към бармана и погледна към шофьорската му книжка, поставена на масата. Пълното име на мъжа беше Брайън Макгинти. Живееше на 98-а улица, номер 340. Отново се обърна към него.

— Кой, по дяволите, си ти бе? Да не си луд? — викна Брайън.

Девлин промърмори нещо. С нежелание се обърна към масата и отвори дипломатическото куфарче. То беше пълно с всякакви неща — и нито едно от тях не бе подходящо за дипломатическо куфарче. Девлин изкара една малка кръгла гъба и руло скоч. С изненадваща бързина се озова зад бармана. Макгинти нямаше време да се озърне, когато Девлин внезапно дръпна главата му назад и така го принуди да си отвори устата. Пъхна гъбата в нея и без да пуска главата му, залепи със скоч устните му. Отново се върна до масата, хвърли скоча в дипломатическото куфарче и взе една желязна тръба, с дължина около тридесетина и диаметър около два сантиметра.

Девлин отиде до стола и без секунда колебание удари с тръбата десния пищял на бармана.

Гъбата и скоча позаглушиха крясъка.

Девлин ловко прехвърли тръбата в ръката си и я заби перпендикулярно в лявата коленна капачка на Макгинти. Тялото на Брайън бе разтърсено от болка. Девлин пъргаво се измести и хубавичко удари с тръбата дясната, а сетне лявата китка на Макгинти.

Никой от ударите не беше достатъчно силен, за да предизвиква счупване, но болката беше ужасна. Барманът крещеше в гъбата и скоча.

Девлин отново се приведе пред него. Прехвърли тръбата в лявата си ръка и допря десния си показалец до устните, за да му покаже да млъкне. Сълзи се стичаха от очите на Макгинти. Отне му няколко мига, но успя да спре да крещи.

Когато барманът млъкна, Девлин се пресегна и дръпна скоча от устата му. Скочът обели слой кожа от устните на Макгинти, което прибави допълнително количество болка, но барманът не изкрещя.

Девлин не извади гъбата от устата му. Приведе се по-близо и отново заговори, като държеше тръбата пред очите на Макгинти, за да подчертае думите си.

— Още веднъж ти повтарям. Кажи ми истината и няма да те нараня. Ако не го направиш, ще почна отново. И дълго-дълго няма да спра. Ще почна да чупя кости, приятелю. И ако си мислиш, че сега те боли, почакай да видиш какво е, като ти строша китката и почна да я почуквам.

Девлин изчака заплахата да проникне в съзнанието на бармана и да позволи на яростта му да се поукроти. После изстреля първия си въпрос:

— Сега разбираш ли какво ти казвам, по дяволите?

Макгинти кимна. Този път Девлин видя страха, притаен в очите му. На чатала на бармана се появи малко мокро петънце. Той някак успя да спре точно преди да се подмокри.

Девлин стана и измъкна гъбата от устата му. Обърна се пак към масата и пусна тръбата в дипломатическото куфарче. Взе папка с хартия и химикалка и се извърна към бармана. Облегна се на ръба на масата, изчака малко и тихо попита:

— Готов ли си?

— Да — изхриптя Макгинти.

— Добре. Как се казваха двамата мъже, които снощи играха на стрелички с брат ми?

— Ъ-ъ, Ричи…

— Знам му името. Ричард Майснер. Искам имената на другите двама.

Макгинти примигна и изглежда се предаде на съдбата си.

— Казват се Шон и Били Маккей.

— Братя ли са?

— Да.

— Къде живеят?

— В „Уошингтън Хайтс“. Мисля, че на 168-ма улица. Кълна се, не знам адреса. Никога не съм ходил там.

Девлин забеляза, че ирландският акцент на бармана почти беше изчезнал.

— Как им е телефонът?

— Не съм сигурен.

— На какъв номер им звъниш, за да им кажеш да дойдат в бара?

— Мисля, че е номер на пейджър. 555-2…

— Хайде сега — каза приятелски Девлин.

— Мисля, че е 555–228.

— Мислиш, така ли?

— Този е номерът.

— Каква е далаверата?

— Различно. Понякога използват играта на стрелички. Ако могат да накарат някой да играе на големи суми, карат така. Ако не успеят да го убедят, почват да наливат човека. На тях им поднасям питиета с малко алкохол. На хората, с които си имат работа, им сипвам щедро. Обикновено успяват да напият някого дотолкова, че да не знае какво прави. Техният човек си вади портфейла, за да плати напитките. Те го разсейват, взимат му портфейла и му отмъкват повечето пари. Никога не взимат всичките. Никога не пипат мръсно. Обикновено натоварват техния човек на някое такси и плащат на шофьора да го откара у дома. Онзи се събужда на другата сутрин и открива, че повечето му пари ги няма. Някоя и друга стотачка. Може би и кредитните му карти. Нищо особено. Би могъл да ги е загубил. Кой знае. Чиста работа.

— А твоят дял какъв е?

— Десет процента.

— Май не си струва труда.

— Понякога печелят доста добре. Пет-шестстотин долара.

Девлин замълча и остави барманът да се пита дали е повярвал на отговорите му. После — бавно — попита:

— Къде е брат ми?

— Кълна се в Бога, не знам.

— Пак ли ме лъжеш?

— Не, кълна се.

— Значи ми казваш, че тези двамата обират хората на стрелички. Или, ако това не стане, напиват ги и им взимат парите.

— Да. Интересуват ги парите. Никога не използват насилие. Не знам какво се е случило с брат ти. Не лъжех, когато ти казах, че си тръгнаха.

— Че защо им е било да си тръгват?

— Минаваше четири сутринта. Време беше да затваряме. Брат ти не беше достатъчно пиян. Просто си пийваше стабилно, без да стига до крайност. Беше твърде едър, за да му играят игрички, така че сигурно са продължили да го поят още около час някъде другаде. А може и просто да са се разделили с него. Не знам.

— Къде биха го завели, ако са решили да продължат с пиенето?

— Не знам. Вероятно в някой среднощен клуб.

— Къде? В този квартал ли?

— Кълна се, не знам. Из целия град ги има. Дори не съм стъпвал на такова място.

Девлин обърна гръб на уплашения барман и затвори очи. Беше сигурен, че Макгинти му бе казал почти всичко, което знаеше. Но „почти“ не означаваше „достатъчно“.

Девлин взе малката желязна тръба и се обърна към Брайън.

Макгинти се втренчи в зловещото парче метал. Вече можеше да почувства болката.

— Не ме удряй, за бога, казах ти истината — изкрещя той.

— Може би — каза Девлин. — Но трябва да се уверя. Сега ще повторим всичко отначало. Но този път искам всяка подробност. Нека почнем от момента, когато си им се обадил да дойдат в бара…