Джон Кларксън
Лично правосъдие (24)

24.

Девлин повече не погледна към Сюзън. Допи шампанското си, отиде до тоалетната, облекчи се, изми ръцете и лицето си, върна се и седна на бара. Избра си място накрая, така че Уекслър, който седеше от другата страна на ъгъла, да е почти с лице към него. Поръча си чаша портокалов сок и сода.

Уекслър продължаваше да пише в бележника си, но Девлин беше нарушил неговата територия. Усещаше присъствието му. А то бе яростно. Как смееше жертвата на капана му да седи тук и да го предизвиква така?

Накрая той вдигна очи и отвърна на погледа на Девлин, като го предизвикваше да каже нещо. Девлин без колебание прие предизвикателството, наведе се напред над ъгъла на бара, протегна ръка и каза:

— Аз съм Джак Девлин. Изглеждате ми собственикът на това заведение.

Уекслър не пое дланта му, но му отговори.

— Да. Аз съм собственикът.

— Как се казвате?

— Уекслър. Робърт Уекслър.

— Отлично. Ще е по-лесно, след като зная името ви.

— Какво ще е по-лесно?

— Да науча нещо за вас, господин Уекслър.

— О, нима? И какво искате да научите за мен?

— Дали вие сте виновникът.

— За какво?

— Господин Уекслър, имали ли сте тук някога проблеми? Недоволни членове на клуба или гости? Хора, които поради някаква причина са се разстроили и се е наложило да се справяте с тях?

— Понякога.

— Понякога. А наскоро?

— Не обсъждам работата си с непознати.

— Е, струва ми се, че току-що се представих.

— Не ме е грижа какво ви се струва. — Уекслър затвори бележника си, пъхна го в джоба си и се изправи.

Девлин се смъкна от високия си стол, пристъпи към ъгъла на бара и препречи пътя му. Уекслър толкова се изненада, че за миг остана неподвижен. А в следващия момент арогантността на Девлин запали в него такава ярост, че наистина видя пред очите си черни петна. Насили се да се овладее. Известно време и двамата помълчаха. Накрая Уекслър успя да се усмихне и каза:

— Застанали сте на пътя ми. Предлагам ви да не го правите.

Девлин вече знаеше, че е попаднал на точното място. И беше очевидно, че това не е подходящият момент, за да прави каквото и да било по въпроса, но не можеше да пусне Уекслър, без да му отправи поне завоалирана заплаха.

— Само един въпрос, преди да си тръгнете. Винаги ли стоите тук? Бих искал да зная къде да ви открия, ако се наложи.

Собственикът го заобиколи, без да отговори, Девлин се поспря. Уекслър тръгна право към кухнята. Джо и Еди стояха до работната маса на Уонг и нагъваха с шепи от ордьоврите, които виетнамският готвач им приготви. Трябваше им само един поглед към шефа им, за да престанат да се тъпчат.

— На бара седи един човек — без да ги поглежда рече Уекслър. — Джо, слез долу по задното стълбище и докарай колата си. Еди, щом ти кажа, излез от тук, внимателно разгледай човека, после иди при Джо.

— Прословутият господин Смит, а? — попита Джо.

— Да. Не казвайте нищо повече, просто ме изслушайте и направете каквото ви казвам. Проследете го. Преди да стигне там, където отива, искам да го спрете.

— Да го спрем ли? — попита Джо.

— Да — продължи Уекслър. — Заведете го някъде, където няма да ви пречат, и искам да направите три неща. Предайте му съобщение от мен — кажете му, че никой никога не идва в бара ми, за да ме заплашва. После му дайте урок по уважение. И накрая го накарайте да ви изпее всичко, което знае за заведението и за мен и разберете кой му е дал тази информация. Ясно ли е?

— Да, сър — отвърнаха и двамата.

— Можете да правите с него каквото искате, но без да го убивате. Искам да остане жив, за да се наслаждава на спомена за нетърпимата си арогантност.

Двете горили не казаха нито дума. Страхуваха се Уекслър да не промени заповедите си. Направо не можеха да повярват, че им дава такава свобода на действие. Шефът им излая „Тръгвайте!“ и те незабавно се подчиниха.

Джо се насочи към задното стълбище, а Еди бързо отиде в централната зала. Мина покрай бара и хвърли кратък поглед към Девлин, после излезе през предната врата. Девлин наблюдаваше заплашителния гигант с периферното си зрение, доволен, че е извадил плячката от скривалището й. После обаче се зачуди как, по дяволите, ще се справи с нея. Беше уморен и алкохолът забавяше реакциите му. А единственото му оръжие бе малката бойна палка.

Но това нямаше значение. Беше хванал следата. Бе открил точното място и поне някои от виновниците за състоянието на брат си. Сега просто трябваше да остане жив през следващите няколко минути.

Реши, че каквото ще става, ще става навън. Допи портокаловия си сок и содата, за да прочисти малко гадния вкус в устата си и се насочи към асансьора.

Мина покрай Сюзън, но не показа, че я е забелязал. Стори му се, че асансьорът се бави прекалено. Навярно чернокожият във фоайето го задържаше горе, докато човекът на Уекслър се приготви на улицата.

Когато излезе от асансьора, едрият портиер силно го удари в гърдите, за да го спре. За стотни от секундата Девлин изви дясното си рамо в ръката на Бърни, измъкна бойната палка от джоба на гърдите си и се обърна, за да забие края й в нежното място точно под носа на грамадния негър. Бърни яростно изрева, когато двата му предни зъба хлътнаха в устата му. Той вдигна две ръце към лицето си, за да се опита да сподави болката. При удара Девлин се бе обърнал странично към портиера, но бързо се завъртя с лице към него, блъсна с две ръце чернокожия в гърдите и го залепи за стената. Ударът му изкара въздуха и той се отпусна на стената. Девлин яростно го подкоси и Бърни тежко се стовари по задник. Главата му се килна напред и преди да успее да я вдигне, Девлин стисна долната му устна с дясната си ръка и с лявата силно блъсна главата му назад в стената.

— Значи помниш лица, а? — изръмжа той.

Бърни хвана китката му, за да го спре, така че Девлин не успя да откъсне устната му. Сълзи на болка блестяха в очите на чернокожия, който успя само да изсумти в отговор.

— Преди три нощи онази горила, която току-що си пуснал навън, е извел от бара един едър мъж. Така ли е?

Бърни кимна.

— Здравенякът, който излезе преди мен? Така ли?

Отново кимване.

— Ти помогна ли му да пребие човека? Защо го направи? Какво се случи?

Бърни поклати глава и се опита да вдигне нагоре два пръста. Девлин леко разхлаби хватката си, така че портиерът да е в състояние да говори, но това беше грешка. Болката и яростта превърнаха негъра в ужасен противник. Девлин се бе разкрачил над него, а той седеше, опрял гръб в стената и някак си успя да се приповдигне достатъчно, за да забие крак в слабините му. Девлин би трябвало да успее да блокира удара, но алкохолното опиянение го забави. Успя само донякъде да отслаби силата му. Бърни не уцели мястото между краката му, но попадна отстрани в дясното му коляно. Болката мигновено го порази и омаломощи. Коляното му се подви и той едва не се стовари на пода.

Гигантът му нанесе жесток удар отстрани в главата с дясната си ръка. Девлин полетя назад, но Бърни скъпо плати за това, защото противникът му все още стискаше устната му. Кожата в десния ъгъл на устата му се разкъса и отвори почти осемсантиметрова рана на бузата му.

Ударът повали Девлин, но Бърни изпитваше прекалено силна болка, за да се изправи на крака преди него. Девлин имаше точно толкова време, колкото да проясни главата си, преди негърът да успее да застане приклекнал и да се хвърли срещу него с намерение да го блъсне в стената до рецепцията.

Когато се метна срещу него, приличаше на огромен футболен защитник, но вместо да се опита да блокира нападението, Девлин отстъпи встрани, хвана Бърни за гърба на сакото и с всичка сила го тласна в същата посока, в която летеше.

Обединената мощ на тласъка на Девлин и на собствения устрем на нападателя тласна негъра в бюрото и стената със силата на автомобилна катастрофа. Той смаза лявата си ръка в опита си да смекчи удара, разби скулата си и строши три шийни прешлена, преди да се плъзне надолу по стената в безсъзнание.

Девлин отстъпи две крачки назад. Лявото му ухо кънтеше от удара на Бърни, дясното му коляно пулсираше от болка. Той го изпита и откри, че издържа на тежестта му и се движи нормално. Бойната палка все още беше в дясната му ръка. Пъхна я обратно в джоба и сви дланта си. Беше му трудно да я отваря и затваря, но нямаше никакви наранявания. Дълбоко си пое дъх и почувства, че на мястото на оттеглящия се адреналин го обзема пълно изтощение. Трябваше да мине покрай горилата, която беше видял да излиза, но изобщо не бе сигурен, че сега ще е в състояние да го направи.

Онзи сигурно го чакаше навън. За щастие не прекалено близо до входа, иначе вече щеше да му е налетял.

Девлин тръгна към вратата, но не излезе на улицата. Движението по Бродуей бързо се увеличаваше и скоро щеше да настъпи сутрешният час пик. Входът на сградата бе близо до ъгъла и когато спираха на червения светофар на кръстовището, колите се нареждаха пред нея. По това време имаше много таксита.

Девлин чакаше и съсредоточено наблюдаваше. Когато видя, че пред входа спира празно такси, той бързо изскочи навън и се вмъкна на задната седалка. Паркирали линкълна си оттатък улицата, Джо и Еди едва не го изпуснаха.

Джо възбудено хвана Еди за ръката и попита:

— Това е той, нали? Мъжът, който влезе в таксито? Той е, нали?

— Да! — отвърна той. — По дяволите!

Джо завъртя ключа толкова силно, че го огъна. Продължи да го държи, докато стартерът не започна да вие и стърже по вече запалилия двигател. Успя да намери пролука в колоната от автомобили тъкмо навреме, за да хване зеления светофар и да се понесе след таксито.

От колата Девлин се опита да открие Еди някъде на улицата, но не забеляза нищо. Но чу клаксоните зад себе си и се обърна, за да види големия линкълн, който си пробиваше път сред движението. Успя да различи вътре двама мъже. И двамата изглеждаха достатъчно едри, че да отговарят на ръста на горилата, която бе видял да излиза от бара. Мисълта за това, че го преследват двама мъже с такива размери, беше ужасяваща.

— Завий към Хюстън и тръгни на запад към Бедфорд — каза той на шофьора. — После завий надясно и карай нагоре по Хъдсън.

Таксиметровият шофьор бе енергичен негър с кожен каскет, вдигнат назад върху посивялата му глава.

— Дай ми адреса, братче — рече той. — Не мога на всеки завой да те питам за посоката.

— Отивам в службата по пристанищата и летищата на Осмо авеню — отвърна Девлин.

После се смъкна надолу на седалката. Представи си ги как се блъскат в таксито, принуждават го да спре и го измъкват на улицата, за да го превърнат в кървава пихтиеста маса.

И без да поглежда назад, Девлин знаеше, че големият линкълн го следва по тесните улици на Гринич вилидж. Но все пак се обърна, за да се увери, и естествено автомобилът се оказа точно зад тях. Прекалено близо, за да се преструва, че не ги преследва.

Девлин се радваше, че е предизвикал Уекслър в бара. Отдавна беше научил, че не си постигнал нищо в което и да е разследване, докато не си напъхаш носа насред него и не размърдаш нещата дотолкова, че хлебарките да изпълзят. Когато го направеха, трябваше вече да си подготвен, да имаш пистолет, подкрепление или някакъв план, за да се справиш с атаката.

Беше постъпил правилно, но в неподходящ момент. Това бе глупаво. Нямаше с какво да се изправи срещу онези две чудовища, които му дишаха във врата. Нито пистолет, нито подкрепление. Не ги вкарваше в капан. Не можеше да се справи с тях сам. „С какво помагам на себе си или на брат си така?“ — запита се той.

Таксито спря на червено. Откри, че се е свил на задната седалка, почти сигурен, че преди да светне зелено, вратата на таксито ще се отвори и двете горили ще му се нахвърлят. Трябваше да направи нещо.

— Завий надясно и тръгни обратно по Блийкър — каза той на шофьора.

Онзи се обърна и му викна:

— По дяволите, това да не ти е някакъв си шибан туристически автобус. Кажи ми къде искаш да идеш или върви на майната си.

Девлин удари с длан по пластмасовата преграда, която го отделяше от негъра и изкрещя:

— Млъквай и прави каквото ти казвам! — Пъхна петдоларова банкнота през малкия процеп в стъклото и извика: — Карай!

Шофьорът се уплаши. Това не беше някакъв си бял бизнесмен на път за работа, който щеше да остави виковете му без последствие. Той зави по Блийкър и спря на светофара на Единайсета улица. Планът за бягство на Девлин нямаше достатъчно време, за да се осъществи. Джо спря линкълна точно зад таксито и преди да светне зелено, двете горили слязоха от автомобила си и се хвърлиха към таксито. Джо се насочи към дясната задна врата, Еди към лявата. Искаха да сгащят Девлин на задната седалка.

Девлин ги видя. Заключи дясната врата и точно когато Еди застана до лявата, той се обърна и опря крака в нея. Когато горилата хвана бравата, Девлин я ритна с всичка сила.

Вратата се блъсна в Еди, който се опита да я спре с кръстосани ръце. Но Девлин я бе ритнал толкова силно, че тя отхвърли грамадния мъж на около два метра и го повали на земята. Той падна и Девлин се измъкна на улицата. Беше им попречил да го хванат в капан и се готвеше да се затича към центъра в същата посока, в която пътуваше таксито, но Джо вече заобикаляше колата отпред, за да не даде възможност на Девлин да избяга.

Невероятно, но таксиметровият шофьор ненадейно се включи в схватката.

— Разкарай се от таксито ми, мамка ти! — изкрещя той на Джо и наистина настъпи газта, насочвайки автомобила към него.

Здравенякът отскочи и Девлин използва възможността да направи нещо, което не бе правил никога досега: да избяга от битка. Той се затича, заобиколи колата отзад, пресече улицата и зави надясно.

Според плана му таксито трябваше да го откара до Шести полицейски участък на Десета улица. Предпочиташе да рискува да го арестува полицията, отколкото да го осакатят Джо и Еди. Но горилите го бяха нападнали две пресечки по-рано. Ако успееше да им избяга, имаше шанс.

Девлин имаше около половин пресечка преднина. Джо беше загубил време, за да направи с ритник голяма вдлъбнатина отстрани на таксито, а на Еди му трябваха няколко секунди, за да се изправи от тротоара, но и двамата вече тичаха с всички сили след него.

Еди се оказа по-бърз. Когато Девлин стигна до Пери стрийт, вече чуваше стъпките му. Почти можеше да усети как огромната ръка го сграбчва за яката и го поваля на земята. Трябваше да направи нещо преди и двамата да са го настигнали, но как щеше да остане жив, ако спреше, за да се бие с тях?

Точно преди Десета улица той направи отчаян ход. Хвана се за малко дърво, за да спре устрема си, завъртя се кръгом около него и заби юмрук право в гърдите на Еди.

Беше разчел времето съвършено. За съжаление Еди бе толкова огромен, че пое удара и все още му остана достатъчно сила, за да го хване за крака. Ако не се държеше за дървото, щеше да бъде повлечен до падналата на колене горила. Девлин едва запази равновесие и успя да освободи крака си от ръцете на Еди тъкмо когато пристигна вторият му противник. Джо замахна към главата му и щеше да я отнесе, ако Девлин не стоеше здраво на два крака и не бе успял да се наведе. Но здравенякът беше по-бърз, отколкото си представяше, успя да преодолее инерцията напред и го ръгна толкова силно с лакът в гърдите, че Девлин се пусна от дървото и падна на улицата по задник.

Джо мигновено се хвърли върху него, но не и преди Девлин да вдигне крак и да го опре в гърдите му.

Тежестта на гиганта го притисна, но Девлин бе прекалено хитър, за да се опитва да го издържи. Той се извъртя и успя да отблъсне противника си настрани. Джо тежко падна и Девлин стана на крака, но преди да се изправи съвсем, Еди го блъсна изотзад, като го обхвана в мечешката си прегръдка и го помете напред към някаква кола.

Телата им се удариха в нея толкова силно, че вратата хлътна навътре и страничният прозорец се пръсна наоколо в дъжд от сини парченца. Алармената инсталация на автомобила се включи и улицата се оглуши от пронизителна сирена.

Девлин се бе подготвил за удара. Той изпусна въздуха си и напрегна тяло точно в необходимия момент. Въпреки че се блъсна в колата, успя да запази съзнание. Все още беше стегнат в мечешката прегръдка, но си отмъсти, като заби глава назад в лицето на Еди. Един път, после още един. Усети хрущенето на костите на носа и лицето на гиганта. Зъбите на Еди се впиха в скалпа му. Удари го три пъти и горилата все още не разхлабваше хватката си. Лицето на Еди се бе превърнало в кървава пихтия, но той продължаваше да стиска. Събра невероятната си сила и вдигна Девлин във въздуха, като се готвеше да го метне върху бетонната настилка. Но Девлин направи едно последно усилие. Щом краката му се отделиха от земята, той бързо сви колене към гърдите си, успя да опре стъпала в колата и се отблъсна с цялата сила, която бе останала в краката му.

Това беше достатъчно, за да накара Еди да залитне назад и да загуби равновесие. Двамата мъже се строполиха върху Джо, който се извиваше, за да удари Девлин отстрани по главата. И тримата се завъргаляха по средата на Блийкър стрийт.

Мечешката прегръдка на Еди се разкъса и с последните остатъци от силата си Девлин се изправи на крака, зави зад ъгъла и със залитане се затича по Десета улица.

Но горилите все още не бяха победени. Бяха се изправили и тичаха след него. Този път обаче разбраха целта му. Полицейският участък ясно се виждаше нататък по улицата. Движението по Блийкър беше спряло, трупаше се тълпа и алармата на колата продължаваше да вие. Ченгетата вече трябваше да са се появили. Девлин бе прекалено близо до входа на участъка. Те се обърнаха и се затичаха към колата си.

Девлин изобщо не погледна назад, а продължаваше да тича към полицията. Усещаше, че по тила му се стича кръв. Малко преди да стигне до входа той намали темпото. Едва тогава посмя да се обърне, за да види дали все още го преследват. Горилите бяха изчезнали.

Щом Джо и Еди не го гонеха, нямаше смисъл да влиза в участъка, особено с бюлетина на Донован и със стичащата се от тила му кръв.

Продължи право към Хъдсън стрийт, спря ново такси и влезе вътре преди шофьорът да успее да види кръвта, която скоро щеше да изцапа задната му седалка.

— Към пресечката на Шейсет и трета и Трета улица — каза Девлин. Не искаше да тръгва към апартамента в центъра, защото това означаваше да се върне в посоката на „Звездна светлина“. Нуждаеше се от пистолет, трябваше да спре кръвта и да намери място, където да събере силите си и да обмисли атаката срещу враговете си. Сега вече знаеше кои са.