Джон Кларксън
Лично правосъдие (20)

20.

Докато Девлин беше на път към болницата, Сам Зитър влизаше в един блок в Ривърдейл в Бронкс. Сградата бе необикновена — петнайсететажна, построена от глазирани сини тухли, които можеха да се различат сред сивото еднообразие на града от километри. Имаше подковообразна форма и гледаше към канала Спютън Дювъл.

Вратата отвори г-жа Кели. „Това не е някакво си ирландско моме“ — помисли си Зитър. Жената имаше платиненоруса коса и носеше бяла копринена блуза с перли и огненочервена пола. Приличаше на продавачка от Блумингдейл, която се опитва да скрие възрастта си под прекалено много грим.

— Вие ли сте детектив Зитър?

— Да, госпожо.

— Оттук. Патрик ви очаква в кабинета си.

Зитър я последва по тесен коридор към кабинета на Кели. Апартаментът се намираше на последния етаж на блока и от стаята, в която детективът влезе, се откриваше прекрасен изглед към блестящите сгради оттатък реката в Уошингтън хайс.

Самата стая приличаше на офис на местен политик. Зад Кели се виждаха френски прозорци. На останалите три стени се превъзнасяше славата на ветерана от полицията.

Над стената срещу бюрото му доминираше осветена дървена плоскост с печата на Синовете на Ирландия от градското полицейско управление в Ню Йорк — братството на ирландските ченгета в града. Останалата част от пространството беше покрито с по-малки таблички от различни полицейски части и организации.

На другата стена бяха закачени дипломите на Кели от Нюйоркския колеж и колежа „Джон Джей“. На третата имаше снимки — семейни снимки, снимки на Кели на различни политически срещи, снимки на Кели със съмнителни политически личности или с други полицаи от Синовете на Ирландия. Гвоздеят на тази стена беше подписаната снимка на Кели с Ед Кох в китайски ресторант.

Кели седеше зад голямо дървено бюро на износен директорски стол, който поскърцваше при всяко негово движение. Ирландецът приличаше по-скоро на свещеник, отколкото на полицай. Имаше бяла коса, беше нисък и набит, но с бързи реакции. За съжаление очите му разваляха набожния образ. Бяха малки и твърди. Свински очички. Проницателни свински очички.

Зитър си помисли, че за човек, който не е успял да стигне до по-висок чин от заместник-инспектор, този така наречен кабинет, украсен с евтини спомени, е прекалено много.

Кели бързо се изправи и заобиколи бюрото си, за да стисне ръката на детектива.

— Как си, Сами, момчето ми? Сядай, сядай. С какво мога да ти помогна?

Зитър се намести от другата страна на бюрото и ирландецът изскърца на своя стол.

— Ами, Патрик, както сам можеш да си представиш, щом се изтърсвам тук в десет часа вечерта, значи имам проблем.

— И какъв е той?

— Един от клиентите ми си е навлякъл неприятности с ченге на име Донован. Работи в деветнайсети участък.

— Какви неприятности?

— Преди три дни жестоко пребиха роднина на моя клиент. Успяхме да открием двама от хората, които са били с него по това време. Двама ирландци, които се представят под имената Шон и Уилям Маккой. Тези двамата очевидно имат някаква далавера в комбина с различни бармани.

— Каква далавера?

— Барманът набелязва някой заможен клиент, който пие прекалено много, и им го показва. Те отиват при него и го примамват да играят на стрелички. Накрая го обират, като или направо му взимат парите, или го бият на стрелички.

— Какво общо има полицаят Донован?

— Не сме сигурни. Тъкмо затова съм тук. Клиентът ми откри тези двама мошеници в един ирландски бар. Спречкаха се. Един от двамата отиде до тоалетната и повика ченгетата. Появи се Донован.

— И твоят клиент им се е изпречил?

— Той е такъв човек.

— А ти къде беше?

— Присъствах там.

— Та казваш, че дошли ченгетата, и какво стана после?

— Онзи полицай не дойде, за да види какво става. Дойде, за да измъкне братята Маккой от затруднението. Не зададе никакви въпроси. Не арестува никого. Не се опита да задържи клиента ми, въпреки че той ужасно го обиди.

— Какъв е този твой клиент?

— Човек, разтревожен от онова, което се е случило с брат му.

— Разбирам. Значи смяташ, че между двамата братя и полицаите може да има някаква сделка?

— Да.

— Какво знаеш за онези Маккой?

— Почти нищо, но изглеждаха доста по-ръбати, отколкото си мислех, преди да ги видя.

— Какво искаш да кажеш?

— Все още умееш да задаваш въпроси, а, Патрик?

Кели се поизпъна и се усмихна.

— Предполагам, че е така. Нищо не може да заличи всички онези години на изтощителна работа, нали?

— Навярно си прав.

— Какви са те според теб?

— Онези Маккой ли?

— Да — отвърна Кели.

— Кой знае? Бих могъл да направя някои предположения, но каква полза?

— Хм. Но знаеш, че са мошеници?

— Да. В това поне се убедихме.

— Е, няма да е за първи път ченгета да са забъркани с престъпници. Надявам се онзи Донован да не е някой от нашите.

— Можеш ли да разбереш?

Внезапно Кели замълча и погледна Зитър право в очите.

— Знаеш ли, едно време всяко ченге беше „един от нашите“. Вече не е така, нали, Сам?

— От много, много време насам.

— Още от времето на онази ужасна комисия на Нап. Сега всеки е сам за себе си. Вече няма закон за мълчание. Вече няма лоялност.

— Прав си.

— Е, тъкмо за това се борят старци като мен и „Синовете“.

— Точно така.

— За да запазим живи старите ценности, Сам, поне докато не си отидем.

— Такъв е планът, нали?

— Защо? Мислиш ли, че нещата някога отново ще станат като преди? Когато полицаите се гордееха с работата си? Когато полицаите пращаха външния свят на майната му, ако се опиташе да ни повали? Няма начин, Сам. С онези дни е свършено. Нали виждаш кой командва парада сега? Журналистчета. Минали величия. Жени. Проклетият шеф на управлението дори не е полицай, Сам. Единственото, което можем да направим, е да пазим няколко съседни района и собствените си момчета, и да оставим всичко друго да върви по дяволите.

— Такова ли е положението?

— Страхувам се, че е такова, приятел. Не ми е приятно да го кажа, но е така. Както и да е, ще се заема с онази работа с полицай Донован. Познавам някои добри момчета от неговия участък. Ще го проверим. Знаеш ли кой е бил партньорът му?

— Не. Още не съм душил наоколо. Зная само, че ченгето е ирландец и това ме накара да се сетя за теб. Просто реших, че може би имаш начин да провериш нещата.

— Нито дума повече. Ще направя каквото мога.

— Благодаря ти.

— Няма нищо. Някой ден и аз ще се пенсионирам — тогава ти ще ми помогнеш.

— Още колко време ти остава?

— Ами, преди малко повече от три години станаха две десетилетия, откакто работя в полицията, но все още трябва да издържам двете си хлапета в колежа. Единият е в Бъркли, а другият в Американския университет. Още не мога да си позволя да я карам на половин пенсия.

— Къде работиш сега?

— Вече не съм в централата, а в манхатънската полиция.

— И с какво се занимаваш?

— С дреболии. Административна работа. Контролирам няколко екипа специални детективи. Такива неща.

— Добре, стига да си здрав. Това е най-важното.

— Здраве — каза Кели, — това е главното, да.

Зитър се изправи. Кели остана седнал.

— Ще си тръгвам вече — каза детективът.

Ирландецът стана от стола си и го изпрати до вратата. Отново се ръкуваха и Зитър не успя да сподави неспокойното чувство, което го глождеше. Знаеше, че Кели ще открие нещо за него. И имаше усещането, че ще е нещо неочаквано.