Джон Кларксън
Лично правосъдие (36)

36.

Пони стоеше на Второ авеню, скрит във входа на видеотеката. Преди повече от час беше забелязал детективите, които седяха в необозначената си кола. Те наблюдаваха всички, които влизаха в блока, а той — всички, които излизаха. Бе сигурен, че нито те, нито той ще видят нещо, но стоеше в мрака и чакаше вече втори час, изненадан колко трудно е това.

През повечето време си мислеше за схватката с Месина. Девлин му беше разказал за горилите, които си вършеха работата най-вече с помощта на ръста си и Пони си ги бе представял като изключително силни и мощни, но не особено бързи. Месина беше и двете. Невероятно бърз. Невероятно мощен. Бе забавно да се биеш с човек, който е в състояние да те повали с един удар.

Боят му беше показал, че Месина е тренирал обикновен бокс. Нанасяше удари много бързо и бе толкова силен, че да блокира ударите на противника му означаваше просто да се излага на тях. На Пони не му се стоеше повече на пост. Искаше му се отново да се бие с Месина.

В апартамента на Сюзън Месина спеше на дивана в дневната. Ирландският полицай Донован, който бе налетял на Девлин в „О’Калахън“, играеше на карти с друго ченге от хората на Кели.

Месина беше нощна птица, но не обичаше да е сред ченгета, затова легна да спи. Не след дълго се събуди, получил страхотна ерекция. Идваше му да влезе в спалнята и да начука Дарил, но знаеше, че ченгетата няма да му позволят. Знаеше също, че те няма винаги да са тук. Той търпеливо зачака, като се забавляваше с идеята.

Ако Месина бе влязъл в спалнята, Дарил нямаше да го усети. Тя се беше унесла от уискито и валиума. Болката в счупения й пръст се бе притъпила под въздействието на алкохола и хапчетата.

Навън Пони търпеливо чакаше в мрака.

 

 

В четири часа сутринта Девлин беше обмислил всички възможности. Ключът към плана обаче бе Сюзън. Нямаше да стане без нея.

Приближи се до вратата на спалнята и тихо почука. Чу отговора й и леко отвори вратата.

Сюзън седеше на леглото. Беше облечена в същата черна рокля, която носеше на вечерята. Пушеше цигара и тръскаше в пепелника в скута й. Изглеждаше така, сякаш също е обмисляла положението.

— Мога ли да вляза? — попита Девлин.

— Да — тихо отвърна Сюзън.

Той се приближи и седна на ръба на леглото. Сюзън не помръдна да му направи място. Краката й почти се докосваха до натъртения му хълбок.

— Сюзън, извинявай за преди. Просто не можех…

— Няма нищо — прекъсна го тя. — Аз съжалявам, че се държах така. Беше глупаво от моя страна.

— Трябва да ти задам няколко въпроса и после решението зависи единствено от теб.

— Казвай.

— Когато разговаряхме първия път, ти ми каза, че Уекслър знае за спестяванията ти, за парите ти, за семейството ти. Че знае даже какво си мислиш. Знае ли за сестра ти?

— Да.

— Каза, че сестра ти е болна. Може ли да пътува?

— Да, може да пътува.

— Ще успееш ли да я вземеш със себе си? Ще бъдеш ли в състояние да се грижиш за нея?

За миг Сюзън не каза нищо. Тя дълбоко си пое дъх. Изражението й не се промени. Всъщност то беше абсолютно безизразно, но Девлин забеляза, че от дясното й око бликва сълза и бавно се плъзва надолу по бузата й.

Сюзън бързо я изтри и тихо заговори, като внимателно подбираше думите си:

— Сестра ми не е болна. Сестра ми има синдром на Даун. Тя е на двайсет и две години. Навярно ще доживее до средна възраст, но не повече. Вече има физически проблеми, които са характерни за страдащите от този синдром. И ще се влошават, колкото по-възрастна става. Майка ми е на седемдесет и осем и не е в много добро състояние. В никакъв случай няма да живее достатъчно дълго, за да се грижи за Сиси. Чакахме много, много време, за да уредим на сестра ми място, където да живее и където да се грижат за нея. Най-после получихме окончателно потвърждение. След около шест месеца ще я приемат. Навярно по-рано. Това е най-доброто място, което успяхме да й осигурим. Няма да ми е мъчно, че я пращаме там. Аз не съм в състояние да се грижа за Сиси. Дори да исках да я взема със себе си, няма да мога. От училището могат да се обадят по всяко време и не трябва да рискувам Сиси да загуби мястото си в списъка на чакащите.

Девлин имаше чувството, че е първият, на когото Сюзън разказва за сестра си.

— Сега ти ще ми кажеш — продължи тя, — че ако избягам, Уекслър ще открие сестра ми и майка ми. Ще ми кажеш, че той ще измъчва сестра ми, за да се добере до мен. Сестра ми е най-невинният ангел на света, най-скъпото, най-милото нещо, което изобщо съм имала. Тя дори не знае какво е да нараниш някого. А ти ще ми кажеш, че Уекслър ще я мъчи, за да ме върне при себе си.

— Сигурен съм, че ще го направи.

За първи път, откакто Девлин влезе в стаята, Сюзън погледна към него.

— Тогава искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Ако не успея да убия Уекслър, ако той първи ме убие, обещаваш ли ми да го убиеш, преди да направи нещо на сестра ми?

Няколко мига Девлин не отвърна нищо. После хвана ръката й и я погледна в очите.

— Зная достатъчно за убийството — каза той, — за да съм сигурен, че не ми харесва. Много ми е тежко да нося кармата от превръщането на живота в смърт, но ти обещавам, давам ти думата си, че докато съм жив, Уекслър ще умре, преди да нарани теб или някой от семейството ти.

Сюзън бавно затвори очи.

— Предполагам, че няма какво повече да искам от теб — рече тя. Наведе се към него, внимателно сложи ръка на тила му и леко го целуна по бузата. Докосна го по насиненото лице и каза: — Ти си добър човек, Джак Девлин. Добър човек в един много лош свят. — После отпусна глава на гърдите му.

Девлин нежно я прегърна. След няколко секунди тя се отдръпна и внимателно погледна лицето и слепоочието му.

— Какво са успели да ти направят Джо и Еди?

— Няма нищо счупено.

Сюзън погледна към ръцете му, внимателно свали сакото му. След това надигна ризата му и леко докосна синините по ребрата, където го беше ударил Джо.

— Изправи се, мили — каза Сюзън, изхлузи се от леглото и застана пред него.

Тя видя издрасканата и посиняла кожа на левия му хълбок и внимателно му разкопча колана, свали ципа на панталоните му и ги остави да паднат на пода. Погледна към моравото петно на хълбока му, после застана на колене и му помогна да се събуе.

Нежно остави меките си длани да се плъзнат нагоре по краката и задника му и тихо му каза:

— Вече са те наранили прекалено много. Искам да ти доставя удоволствие, вместо болка. Искам да спя с теб. Искам го още откакто те видях в бара. Съпротивлявах ти се и ти крещях, а ти си единственият, който ми помага. Това е лудост. Толкова съм глупава. Но трябва да разбереш, че ужасно се страхувам. Бях сама и уплашена.

— Зная.

Почти без да се движи тя свали презрамките на черната рокля от раменете си, разкопча ципа и остави роклята да се свлече на пода. Остави Девлин да се наслаждава на тялото й за миг, после рече:

— Ще направя каквото ми кажеш, за да спрем Уекслър. Но искам да ми го обясниш. Да ми разкажеш плана си. Не искам да правя нищо сляпо, само защото така казваш ти.

— Разбирам — отвърна Девлин.

Сюзън разкопча сутиена си, измъкна ръце от презрамките и го задържа да не падне.

— Надявам се, че планът ти ще сработи. — После свали сутиена и разкри едрите си, сочни гърди. — Но ако не сработи… — Тя се приближи до Девлин и го прегърна. Кожата й беше мека като коприна, гореща. Еротична мълния разтърси тялото му и той я притисна към себе си. — … Ако не сработи, няма да умра, преди да сме спали заедно поне веднъж.

 

 

Тъкмо се зазоряваше, когато Джеймс Пони чу стъпки, които завиха покрай ъгъла.

Откъм Шейсет и пета улица на Второ авеню се появи млад мъж, който хвърли поглед към убежището му.

Пони мигновено се приготви да го удари, но другият изглеждаше смутен и малко засрамен.

— Елате, моля, в кола — с тромав славянски акцент му каза той. — Господин Девлин иска говори с вас.

Пони се отпусна и последва руснака зад ъгъла и видя черен форд, спрял до тротоара. Девлин седеше на задната седалка. От мястото, където беше паркирана колата, ясно се виждаше входът на блока.

Пони влезе и седна отзад.

— Уморен ли си? — попита го Девлин.

— Да — кимна младежът. — Много.

— Случи ли се нещо?

— Не. Отпред има две коли — посочи с пръст Пони, — ето там. И там. Не видях да излиза жена, която да отговаря на описанието ти.

— Добре. Хубаво. Върви си вкъщи и поспи. Вземи такси от Първо авеню. Не искам никой да те забележи.

Пони кимна.

— Кога ще ти трябвам пак?

— Довечера. Най-рано в шест. Ще ти телефонирам вкъщи или в залата. Или ще си някъде другаде?

— Не.

— Върви.

Пони се измъкна от форда и тръгна към Шейсет и пета улица.

Движението по Второ авеню се усилваше. Наближаваше шест часът. Девлин взе клетъчния телефон, набра номера на агенцията на Паркър и получи от централата домашния номер на детектива.

— Тук е Джак Девлин, господин Паркър.

— Обаждате ми се вкъщи. Нещо спешно ли е?

— Да. Отвлечен е невинен човек, друг е в опасност, започва да пари и под собствения ми задник. Има само един начин да се справя с това положение. Много зависи от вас и вашите търсачи на информация.

— В момента работят по въпроса.

— Трябва да получа това, което са открили.

— Казахте, че разполагаме с три дни.

— Зная, но се налага незабавно да видя какво сте изровили.

— Не съм сигурен, че е особено много.

— Няма значение.

— Добре, кога?

— По обед.

— Дайте ни време до следобед. Може да е от значение. Какво ще кажете за два часа?

— Добре, до тогава.

Девлин затвори и продължи да следи какво става пред сградата. Час преди това беше разговарял с един от помощниците на Чоу в „Пасифик Рим“ и му каза, че се нуждае от хора за наблюдение пред блока на Сюзън. Макар да бе относително сигурен, че Уекслър ще направи размяната, все пак искаше да знае къде е Дарил.

В осем часа всички автомобили откъм неговата страна на улицата се изнесоха заради ограниченията за паркиране и Девлин усети, че започва да става прекалено подозрителен. Остана на поста си като се бореше със съня почти до девет, когато най-после пристигнаха хората за наблюдението.

Бяха двама детективи с микробус, който приличаше на камион за водопроводни услуги. Девлин мислено одобри идеята. Беше нещо нормално такъв камион да остане паркиран пред жилищен блок в продължение на часове, докато водопроводчиците работеха вътре.

Той излезе от наетия седан и почука по вратата на микробуса. Отвори му мъж, който приличаше на стар хипар. Бе висок и слаб. Носеше джинси, груба работна риза, а сивата му коса беше вързана на дълга опашка отзад. Партньорът му бе нисък, дребен негър в син гащеризон.

Високият протегна ръка и се представи:

— Ханк Диксън.

Чернокожият се наведе напред и се ръкува с Девлин.

— Аз съм Винсънт.

— Джак Девлин. Радвам се, че дойдохте, момчета.

Той им показа ченгетата в необозначения автомобил. Ханк ги погледна през мощния си бинокъл.

— Виждаме ги. Те си стоят от тяхната страна на оградата, ние от нашата. Смятате ли, че може да очакват присъствието ни?

— Едва ли. Ченгетата обикновено си мислят, че никой не ги наблюдава. А и навярно няма да останат още дълго. Струва ми се, че най-вече се притесняваха да не се случи нещо през нощта. Предполагам, че към единайсет ще ги видите да я преместват.

— И искате да ви съобщим къде ще я отведат, така ли?

— Незабавно.

Надяваше се, че щом преместят Дарил, Уекслър ще намали броя на пазачите й, предполагайки, че Девлин няма представа къде я крият.

— Добре, шефе. Ще я проследим.

Той им благодари, върна се в колата си и се насочи към центъра.