Джон Кларксън
Лично правосъдие (34)

34.

Сюзън се събуди в осем вечерта и отново не изпита усещането, от което се страхуваше.

В продължение на трийсет-четирийсет секунди не можеше да разбере къде се намира и какво й се е случило. Още по-зле, чувстваше се парализирана. Не можеше да помръдне. Не беше в състояние дори да си поеме дъх.

Отначало не дишаше, защото чакаше паметта й да се задейства. После, когато мислите й не се фокусираха, тя започна да изпада в паника и вече не можеше да диша. Това продължи пет секунди, после още десет. Тогава наистина се уплаши и й се стори, че може да припадне. Рязко седна на леглото и с бясно разтуптяно сърце си пое дъх.

После се огледа и стаята й припомни къде се намира. Тя спусна крака на пода и се хвана за ръба на дюшека. Бавно си пое дъх и разтърси глава.

Изправи се и тръгна към банята. Пусна студената вода и се погледна в огледалото. За около секунда мозъкът й остана абсолютно вцепенен и я обля нова вълна на паника, защото лицето, което я гледаше, не й говореше нищо. Съвсем беше забравила, че е боядисала косата си.

„Господи — каза си тя. — Я се вземи в ръце.“ Сюзън изми лицето си, взе поставената до мивката водна чаша и излезе в дневната на апартамента. Кофичката за лед бе там и в бутилката „Абсолют“ бяха останали петдесетина грама. Тя загреба с шепа останките от разтопилите се ледени кубчета и ги пусна в чашата. После изля остатъка от топлата водка вътре и я разбърка.

Течността не беше много студена, но тя бързо изгълта половината. Водката й изгори гърлото и болезнено прониза празния й стомах, но я освежи и й помогна да се успокои.

Мисълта, че съдържанието на чашата е единственият алкохол, с който разполага, изобщо не я утеши, но върху този проблем можеше бързо да се фокусира и да го реши.

Знаеше, че алкохолът унищожава паметта и стабилността й, но не можеше да погледне живота без вцепеняващата му утеха. Особено пък сега.

Тя остави чашата на умивалника и докато се къпеше, изпи остатъка. Не бързаше. Миеше тялото си бавно и внимателно. Знаеше, че след още шест месеца небрежността и алкохолът вече видимо ще окажат въздействието си върху него. Когато всичко това свършеше, трябваше да направи нещо, за да се приведе отново във форма.

Имаше толкова много работа. Да уреди преместването на Сиси в онова училище. Да осигури майка си. Да си намери жилище и работа. Да престане да пие толкова много. Прекалено много неща, за да мисли за тях едновременно.

След като се изкъпа, тя поръча още алкохол и лед от службата за обслужване по стаите. После си облече чисто бельо, седна пред огледалото на тоалетката и внимателно положи основата на грима, сенките на очите и спиралата на миглите. После се зае с устните си. Първо светлото очертание. После цвета. Накрая гланца.

Почувства се по-добре. Сега носеше черен дантелен сутиен и черни бикини. Сети се за реакцията на Девлин и се усмихна.

Първо бе възнамерявала бързо да го вкара в леглото, да получи власт над него и да го накара да копнее за нея. Не се беше получило. Девлин й каза, че ще й помогне и без това. И което още повече я изненадваше, тя му повярва. Но това само я накара да го желае още по-силно.

Погледна лицето си в огледалото и каза:

— Майната му, винаги е едно и също, щом вече всичко е речено и сторено, нали?

Продължи да се разкрасява. А Сюзън Ферленгети бе достатъчно възрастна и разумна, за да разбира признаците. Тя гласно се засмя на мисълта, че Девлин искрено я привлича. Ето че се обличаше заради него и че се опитваше да си вярва, че й е определил среща за вечеря.

Тя погледна часовника. Девет и половина. Зачуди се дали ще пристигне навреме.

 

 

Дойдоха за Дарил като тайна полиция. Направиха го, без да обръщат внимание на времето, мястото или обстоятелствата. Беше достатъчно рано, че наоколо да има много хора. Малко след десет. Дарил си бе легнала преди петнайсетина минути. Беше уморена от неспокойния сън в хотела предишната вечер. Искаше да се наспи добре и да стане рано, за да хване автобуса за Хамптънс.

Те влетяха във фоайето на блока. Водеше ги Джо, който все още се смяташе за лидер. Усмихнатият Месина удари портиера по лицето с юмрук. Нямаше никакви предупреждения, никакви думи. Просто удар, достатъчно бърз и силен, че да смаже хрущяла на носа му, да му строши скулата и да повали човека в безсъзнание.

Еди вървеше последен. Следите от боя с Девлин по лицето му бяха станали жълто-морави. Настроението и намръщената му физиономия бяха също толкова отвратителни. Носеше гаден на вид таран, от онези, които полицията използва при акции срещу наркотрафиканти. Беше грозно, продълговато парче чугун с дълги дръжки от двете страни. Тежеше петдесетина килограма и в начина, по който се използваше, нямаше нищо сложно. Двама мъже просто блъскаха с него по вратата два, три или четири пъти, докато ключалките, резетата, касите и вратите не се огънеха, разцепеха или счупеха.

Оставиха портиера отпуснат върху бюрото му, леко потръпващ от безусловните си рефлекси, които се мъчеха да вкарат въздух в дробовете му.

Тримата тихо се качиха горе с асансьора и заеха позиция пред вратата на Дарил. Джо и Еди хванаха тарана с две ръце и застанаха странично към вратата с петдесетте килограма чугун помежду си.

Двамата сбърчиха лица един срещу друг и тихо залюляха чугунения таран назад-напред, за да наберат инерция. Искаха да премерят времето точно, така че с цялата си сила и тежест да нанесат страшен, могъщ удар, който щеше да отвори вратата.

Искаха да го направят с един удар от гордост. А и от предпазливост, защото макар че съседите можеха да чуят удара, ако го последваше тишина, просто нямаше да му обърнат внимание.

Месина стоеше до отсрещната стена, за да им направи място.

Докато набираха инерция, двете горили тихо брояха. Пет, залюляване назад, четири, залюляване назад, три, две — на едно те блъснаха тарана във вратата на Дарил с такава сила, че сякаш в нея се разбиваше автомобил.

Резето изскочи от гнездото си и всички ключалки се разбиха. Вратата полетя навътре и остави петдесетсантиметрова вдлъбнатина в стената отзад.

Месина не беше толкова едър и силен, колкото Джо и Еди, но бе по-бърз. Той прелетя покрай тях и влезе в апартамента още преди вратата да бе отскочила обратно. Ударът стресна Дарил толкова силно, че дъхът й секна. Тя премигна, замаяна и загубила ориентация в студената затворена спалня.

В следващия миг Месина се хвърли отгоре й като атакуващо куче. Сграбчи я за гърлото, вдигна я от леглото и силно я блъсна в стената — веднъж, после още един път. След това я пусна и тя се свлече на пода.

Джо и Еди влязоха в стаята и включиха осветлението. Когато видяха проснатата на земята Дарил, облечена само в тениската с надпис „Аз обичам Ню Йорк“, двамата маниакално се ухилиха.

Видяха дългите й крака и тъмния участък помежду им.

— Майната му — изръмжа Еди. — Хайде да я чукаме. Я вижте к’ва готина путка има.

— Не тук, глупак такъв — отвърна му Джо. — Трябва да я отведем от апартамента й.

Дарил все още беше замаяна. Дишаше трудно и главата й не можеше да се проясни. Ези застана над нея, хвана я под мишниците и грубо я изправи на крака.

— Събуди се, тъпа кучко! — извика в лицето й той. — Обличай се. Имаш една минута, или ще ти счупя шибаните крака!

Дарил погледна тримата огромни мъже и се вцепени от объркване и страх. Нямаше представа какво да прави. Мисълта да се опитва да им се противопостави бе абсурдна.

— Размърдай се! — изкрещя Джо.

Дарил се запрепъва към гардеробната и намери чифт джинси, провесени на дръжката на вратата. Не носеше бикини, но нямаше да им достави удоволствието да я гледат как ги обува. Обърна се с гръб към тях и навлече джинсите. Вдигна ципа и закопча копчето, после влезе в гардеробната.

— Побързай — извика Джо. — Обуй си някакви обувки.

На един от рафтовете бяха сгънати сутиените й. Тя взе един, измъкна ръкавите на тениската си и си сложи сутиена отдолу.

— Хайде — отново извика Джо.

Дарил остана с гръб към тях, изхлузи тениската си, свали от една закачалка груба риза, облече я и я закопча догоре. С крака намери чифт бели еспадрили и ги обу. Беше толкова уплашена, че се чувстваше така, сякаш ще се подмокри. Излезе от гардеробната и рече:

— Трябва да отида до тоалетната.

Джо я стисна за ръката толкова силно, че тя се уплаши да не я счупи.

— Не! — изкрещя той.

После я повлече навън от стаята. Месина гледаше похотливо зад тях, а Еди доволно мъкнеше петдесеткилограмовия таран, сякаш бе обикновен куфар.

Измъкнаха я от апартамента, като оставиха разбитата врата да виси отворена на изкривените си панти.

Както им беше наредил Уекслър, те отведоха Дарил в апартамента на Сюзън, който се намираше наблизо на Шейсет и пета улица и Второ авеню. Цялата акция, от момента, в който влязоха във фоайето на блока, докато грубо не я блъснаха на дивана в дневната на Сюзън, им отне само осемнайсет минути.

След като двама наематели го бяха открили замаян и потънал в кръв, портиерът в блока на Дарил тъкмо започваше да набира номера на полицията.

 

 

Когато Девлин пристигна пред вратата на хотелския апартамент на Сюзън, беше десет и половина. Носеше черни панталони, бяло поло и леко, сиво копринено сако на Армани. Сакото подхождаше на широките панталони и бе достатъчно свободно, за да прикрие кобура с 45-милиметровия пистолет.

Реши, че е достатъчно представителен и пъхна електронната карта в процепа.

Сюзън седеше в спалнята си, когато чу вратата да се отваря. За стотна от секундата си представи, че отново е в жилището си, че чака Уекслър и че той е дошъл да я вземе, преди да се е приготвила. Почувства толкова силен прилив на паника и омраза, че трябваше да затвори очи и да се принуди да осъзнае, че не е в апартамента си.

Девлин спря на вратата и я повика. Струваше му се нахално да влиза при нея.

— Сюзън, готова ли си?

Тя се изправи, отвърна му „да“ и влезе в дневната, като приглаждаше роклята си и се опитваше да не показва нервността си.

— Да — повтори тя. — Готова съм.

Девлин затвори вратата и остана на мястото си, без да откъсва поглед от нея. Тя носеше семпла черна рокля. Дрехата имаше изчистена линия, която я правеше невероятно елегантна. На раменете я държаха тънки презрамки, които започваха от ниското деколте и минаваха по голия й гръб. Роклята изящно подчертаваше едрите й гърди и плътно очертаваше тясната й талия и заобления й ханш.

Голите й рамене като че ли излъчваха блясък, който правеше кожата й прозрачна. Носеше проста перлена огърлица и тънка сребърна гривна на китката си. Русата й коса подсилваше тъмния цвят на роклята и белотата на кожата й.

Роклята свършваше точно над коленете, достатъчно ниско, за да е прилична и достатъчно къса, за да разкрива формата и дължината на краката й.

Девлин почти недоловимо поклати глава.

— Извинявай. Постоянно те зяпам.

— Е, поне този път не съм по бельо. — Тя се приближи до него и го хвана за ръка. — Не стой като закован. Влез вътре. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Дай ми нещо безалкохолно.

— Да не би да се опитваш да ми служиш за пример?

— Не. Просто в момента не мога да си позволя този лукс.

Девлин седна на дивана и Сюзън приготви напитките. Две високи чаши сода с лимон, само че нейната беше наполовина смесена с „Абсолют“.

Тя се приближи и седна до него.

— Е, как мина денят ти, скъпи?

— Чудесно. А твоят?

— Когато спиш през деня, няма какво толкова да се случи. Няма нищо за разказване.

— Как спа?

— Спането не беше зле. Но събуждането стана малко трудно.

— Наистина ли?

Сюзън отпи голяма глътка от чашата си.

— Да. Това, че съм на чуждо място ме кара да губя ориентация.

— Разбирам. Предполагам, няма да ти стане по-лесно като ти кажа, че според мен е най-добре да се пренесем. Искам утре да те преместя в „Карлайл“.

— Колко мило. Пак ли в апартамент?

— Ако искаш.

— С една или с две спални?

— Струва ми се, че една стига. И без това ще прекараш нощта сама.

— Ами ти?

— Хм, аз не…

— Виж, нали се разбрахме да не се съблазняваме повече, така че ми писна да се правя на свенлива. Двамата с теб в крайна сметка ще спим заедно. Може да е поради причини, различни от онези, които отначало очаквах, но така или иначе ще се случи.

Девлин погледна спокойното й, красиво лице, женственото й тяло в тази семпла черна рокля и разбра, че е права.

— Тогава предполагам няма какво да кажа.

Сюзън се усмихна.

— Сигурно.

— Да. Е, какво ще кажеш първо да вечеряме?

— Добра идея. Умирам от глад.

Девлин се изправи.

— Ако не възразяваш, резервирах маса в един от ресторантите в хотела. Мисля, че храната е добра. А не се чувствам спокоен, когато съм продължително време навън.

— Надявах се да поизляза от хотела.

— Утре.

Сюзън взе от бара малката си чантичка и каза:

— Добре. Майната му. Ще си представям, че просто сме отишли на дълга разходка до другия край на града.

— Става.

Вместо това двамата предприеха продължително пътуване с асансьора надолу до фоайето, после обратно нагоре до въртящия се ресторант на последния етаж. Заведението беше предназначено предимно за туристи, но Сюзън като че ли хареса извънградската му атмосфера. Преди вечерята тя си поръча още водка, изпи повече от половин бутилка австралийско шардоне с храната и бавно се наслади на чашата си „Гран Марние“ след кафето.

Отначало Девлин изпитваше непреодолимо желание да пие заедно с нея, но самата сила на желанието му бе достатъчна, за да породи обратна реакция, противопоставяща се на порива му да потъне в тинята на алкохолното опиянение заедно със Сюзън.

Разговорът се съсредоточи върху Уекслър и той я остави да разказва. Устройваше го да седи и просто да слуша. От време на време задаваше по някой въпрос, но в общи линии си мълчеше. Искаше да научи всичко, което можеше. Сюзън прекалено се срамуваше да му разкрива подробностите, но му разказа достатъчно, за да му обясни колко унизителни са били месеците, прекарани с Уекслър.

Накрая Девлин не можа да се удържи и попита:

— Защо, по дяволите, не го напусна?

— О, не е толкова трудно за разбиране. Отначало не го напуснах, защото си мислех, че ще мога да печеля от него и в същото време да го държа на една ръка разстояние. Парите, апартамента. Работата в бара също беше много интересна. Но Уекслър не е такъв човек, че да дава, без да взима. Може и да имам много недостатъци, но самозаблудата не е сред тях. Знаех точно в какво съм се превърнала. Бях твърдо решена да се измъкна, но не искам да разрушавам моста, преди да намеря начин. Започнах да кътам настрани малко пари. Кроях планове. Но преди да се приготвя, го видях да прави нещо, което ме ужаси.

— Какво? — попита Девлин.

Сюзън сбърчи лице и отвърна:

— Не ми се говори. Но след това вече не можех просто да го изоставя. Когато открих, че знае къде са парите ми, къде живее семейството ми и дори какво възнамерявам да правя, се ужасих. И тогава се появи ти.

— Радвам се.

— Защо?

— Защото заслужаваш нещо по-добро.

— Къде съм чувала тези думи преди?

— Понякога се случва да са истина.

— Това не означава непременно, че ще го получа.

— Но не означава непременно и че няма да го получиш. Хайде да отидем на онази разходка, която искаше.

 

 

Джо заключи Дарил в спалнята на Сюзън и я остави там докато тримата с Еди и Месина чакаха в дневната пристигането на Уекслър.

Еди не мирясваше.

— Смятате ли, че онзи скапаняк Уекслър ще ни я остави за малко, след като свърши?

— Защо — рече Джо. — Харесва ти да си втори ли?

— Хей, майната ти. Аз съм първи.

— Що не си го начукаш?

— Искам да чукам нея — отвърна Еди.

Джо се изправи и започна да се разхожда назад-напред.

— Добре де, само си дръж хуя в гащите, докато Уекслър не ни каже, че е свършил. Не искам, когато влезе тук, да ни се налага да крием онази кучка полумъртва под леглото.

— Спокойно бе.

Докато разговаряха, Месина просто ги гледаше. Присмехулното му изражение не се променяше. Нито Джо, нито Еди знаеха какво си мисли, но по вида му и двамата смятаха, че разговорът за изнасилването на Дарил му харесва.

Когато чуха ключът на Уекслър да се превърта в ключалката, двамата млъкнаха. Той влезе в апартамента и просто попита:

— Къде е тя?

— В спалнята — отвърна Джо.

Еди намигна на Джо и се усмихна, докато вървяха зад Уекслър.

Дарил седеше на стола до прозореца. Беше преровила чекмеджетата на Сюзън за някакво оръжие. Не откри нищо полезно, но намери няколко чифта памучни бикини на Сюзън и си обу един от тях.

Уекслър застана на прага и каза на Джо и Еди:

— Сложете я на леглото и я дръжте.

Двамата се хвърлиха отгоре й преди дори да успее да си помисли да се съпротивлява. Тръшнаха я напреки на леглото, така че да могат да я държат от двете страни. Еди просто седна върху бедрата й. Ако не лежеше върху мекия дюшек, сто и двайсетте му килограма щяха да строшат коленете й. Джо коленичи върху ръцете й и натисна таза й към леглото. Сега Дарил можеше да движи единствено дланите си.

Уекслър придърпа стола си до леглото и й каза:

— Слушай сега, мила моя, тук не става дума за каквото и да е геройство или съпротива. Ще ти задам един въпрос и ако не получа отговора, който искам, ще ти причиня такава болка, каквато не можеш да си представиш. Къде е Девлин?

— Не зная — незабавно отвърна Дарил. — Нямам представа.

Уекслър даде знак на Месина и посочи към дланта й, притисната до ръба на леглото. После вдигна малкия си пръст, показа му средното си кокалче и тихо му каза:

— Строши й кутрето на това място.

Месина веднага хвана кутрето й и го строши, сякаш беше пилешки врат. Изпукването на костта ясно се чу. Дарил изкрещя. Болката я прониза чак до рамото. Тя побледня и се обля в студена пот. Със същия равен, безстрастен глас Уекслър даде нови нареждания:

— Слезте от нея. Запушете й устата. Ти й вдигни краката. Не искам да изпадне в шок.

Джо и Еди се подчиниха. Еди я хвана за двата глезена с една ръка и вдигна краката й.

Полуусмивката на Месина се превърна в похотливо хилене. Виковете й му доставяха огромна наслада. В същото време се зарадва, когато видя, че Джо й запушва устата с огромната си длан.

— Хвани я за китката — каза на Месина Уекслър.

След стотна от секундата Месина държеше дясната ръка на Дарил във въздуха. Ставата на кутрето й бе напълно отделена. Пръстът й стърчеше под невероятен ъгъл и се държеше единствено на кожата й.

Уекслър плесна Дарил, за да привлече вниманието й. В гласа му се усещаше остро раздразнение.

— Сега млъкни и ме слушай. — Той отново я зашлеви през лицето. — Млъквай!

Дарил се помъчи да се овладее. Тя стисна зъби, за да престане да вика. Очите й бяха пълни със сълзи, не само от болката, а и от ужаса, който се надигаше в нея.

Страхът й се примеси с болката до такава степен, че усещаше как губи контрол. Погледна втренчено към Уекслър, сякаш за да му покаже, че се опитва да му се подчини.

— Сега ме чуй. Отново ще те попитам. Това е последната ти възможност. Ако отговорът ти не ми хареса, ще го накарам да строши всички пръсти на дясната ти ръка, преди отново да ти задам въпроса. Разбра ли ме?

Дарил кимна. Не можеше да си представи, че ще понесе страданието от още един счупен пръст. Продължаваше да гледа към Уекслър. Нямаше сили да погледне към ръката си.

— Готова ли си?

Тя кимна.

— Къде Девлин държи Сюзън Фърлонг?

За миг Дарил не знаеше за кого говори. Никога не бе чувала фалшивата фамилия на Сюзън. Обзе я паника. После разбра за кого става дума и незабавно даде на Уекслър отговора.

— В хотел „Мариот“ на Бродуей.

— Добре — каза Уекслър. — Сега се съсредоточи. Кой е номерът на стаята?

Дарил дишаше тежко. Отчаяно се мъчеше да си спомни номера. Спомняше си етажа. Спомняше си, че трябваше да завие надясно от асансьора. Уекслър понечи да каже нещо, но тя не го остави.

— Стаята е на трийсет и четвъртия етаж. — Представи си вратата и се опита да види изписаните на нея цифри. — Номерът е… трийсет и четири седемнайсет. — После го повтори.

— Много добре — рече Уекслър. — Виждаш ли колко е лесно.

Той кимна на Месина да пусне ръката й. Мъжът съвсем бавно спусна дланта й, после й се ухили и я блъсна точно върху счупеното кутре. Дарил отново изкрещя, Джо затисна устата й и тя припадна от болка.

Уекслър се изправи и излезе в дневната, като даде знак на другите да го последват.

— Ще остана тук и ще се погрижа за нея. Вие тримата идете в „Мариот“ и влезте в онази стая. Ако Сюзън е там, Месина, ти я доведи тук. Джо и Еди ще изчакат да се появи Девлин. Внимавайте този път най-после да се справите с онзи идиот. Ако не направите някоя глупост, можете да го изненадате. Пребийте го, но не го убивайте. Можете да го осакатите, да го ослепите, но не го убивайте. Когато свършите тази работа, ме повикайте.

— Как да влезем в стаята? — попита Джо.

— Един вас ще се престори на човек от персонала и после ще пусне другите двама.

 

 

Когато Девлин спомена за разходка, Сюзън незабавно се изправи и тръгна да излиза от ресторанта.

Девлин плати сметката и побърза да я настигне до асансьора. Докато чакаха, тя внезапно се обърна към него и каза:

— Благодаря за вечерята.

— Моля — отвърна той. Беше удивен от количеството алкохол, което Сюзън можеше да погълне и все още да говори, без да провлачва думите.

Когато слязоха на първия етаж, Девлин се огледа за Джеймс Пони, но преди да го забележи, Пони се появи до него, сякаш само чакаше да ги последва навън.

Сюзън мина през въртящата се врата и Девлин тихо каза на младежа:

— Просто отиваме да глътнем малко свеж въздух. Остани тук.

Той също излезе през вратата и настигна Сюзън. Тя го хвана за ръка, сякаш бе нещо, което правеше всеки ден, и я притисна към тялото си. Девлин усети натиска на едрия й бюст. Тя се облегна на него и дълбоко въздъхна.

— Никога не съм си мислила, че ще копнея за глътка от този въздух. Хайде да се поразходим до театралните улици.

— Добре.

Насочиха се към Четирийсет и четвърта улица и завиха на запад. Продължиха по Осмо авеню и Сюзън спря до будката на ъгъла, за да си купи кутия „Парламент“. После, когато минаваха покрай магазин за алкохол, тя настоя да влязат, за да вземе бутилка водка.

— Знаеш ли, че в хотела за една бутилка „Абсолют“ ти взимат четирийсет и седем долара?

— Това е много.

— Това е смешно.

Сюзън поиска два литра „Абсолют“ и един литър „Гран Марние“. Девлин плати сметката. Върнаха се обратно в хотела с покупките си и взеха асансьора до трийсет и четвъртия етаж.

Девлин не беше видял Пони във фоайето, но знаеше, че е някъде наоколо.

Влязоха в стаята и той остави алкохола на бара. Когато се обърна, Сюзън стоеше по средата на дневната и втренчено го гледаше. Едната презрамка се бе свлякла от рамото й.

— Знаеш ли — рече тя, — наистина трябва да си страхотен.

— Защо?

— Стоя тук и осъзнавам, че не зная какво искам повече, теб или още една чаша.

— Сложен въпрос, а? — отбеляза Девлин.

Сюзън се насочи към бара, но спря пред Девлин. Тя отпусна ръце върху раменете му и го притегли към себе си, за да го целуне. Той копнееше да я прегърне и силно я притисна, опитвайки се да я почувства цялата до тялото си. Остави ръцете си да се плъзнат по голия й гръб, надолу към дупето й и после отново нагоре.

Сюзън се заизвива, докато галеше гърба й, и Девлин спусна ръце към закръгления й задник. Тя започна да трие таза си в неговия и пенисът му еректира. Сюзън пъхна език в устата му и го хвана за тила, за да го притисне още по-силно към себе си.

Когато го дръпна за косата, тя докосна заздравяващата му рана. Девлин потръпна, рязко откъсна устата си от нейната и нежно свали ръката й от мястото.

— Какво има?

— Съжалявам. Имам рана, която още не е съвсем заздравяла.

Сюзън изви глава, за да погледне и внимателно отмести косата му.

— О, бедничкият — рече тя. — Извинявай. Хайде, ела с мен.

Хвана го за ръка и заднешком го поведе към голямата спалня. Беше се навела напред и прекрасните й гърди се виждаха още повече. Бе пияна, игрива и секси. Усмихваше се закачливо и се опитваше да го дразни, докато го теглеше към спалнята.

— Нека да се погрижа за теб тази нощ, господин Девлин. Ще те накарам съвсем да забравиш за раната си. Обещавам ти.

Девлин си представи как се загубва в нея, но проклетата рана на тила му болезнено му напомняше за Дарил. Понечи да се съпротивлява и Сюзън сякаш прочела мислите му, рече:

— Хайде. Не ме карай да те моля, скъпи.

Това подейства. Беше неин. Повече нямаше нужда да го тегли към спалнята. И двамата дишаха тежко и в този момент телефонът иззвъня.

Толкова се сепнаха, че няколко мига останаха неподвижни на прага на спалнята. Накрая Девлин освободи ръката си от Сюзън и вдигна слушалката.

— Да?

От другия край се разнесе гласът на Пони.

— Трима мъже. Грамадни. Двама от тях отговарят на хората, които описа. Току-що се качиха на асансьора.

— Мамка му.

Девлин се замисли за миг, опитвайки се да се освободи от опияняващото присъствие на Сюзън. Пони нямаше време да чака отговора му.

— Чуваш ли ме? — попита той.

— Да. Да! Добре, слушай. Няма да бягам. Искаш ли да се биеш? Тогава ще се бием. Бързо се качи тук горе. Те няма да влязат лесно. Качи се тук и мини зад тях. Извади от играта когото успееш. Действай! Веднага!

Девлин затвори и каза на Сюзън:

— Проблем. Хората на Уекслър са в хотела.

— Какво!

— В момента идват насам.

— О, господи, какво ще правиш?

— Ще ги спра! Върви в спалнята. Заключи вратата. Аз ще заключа външната. Не отваряй на никого, освен на мен. Ако успеят да се справят с мен и се опитат да разбият вратата на спалнята, заключи се в банята. Там има телефон. Първо повикай охраната на хотела, после полицията. Върви! Веднага!

 

 

Точно в този момент Джо, Еди и Месина излязоха от асансьора на трийсет и четвъртия етаж. И четирийсетте етажа на хотела бяха построени около огромен атриум. От мястото си можеха да видят пустите хотелски коридори, които обикаляха атриума четири-пет етажа надолу.

Пред една от стаите два етажа под тях Джо забеляза количка за обслужване по стаите с мръсни съдове и половин бутилка червено вино.

— Слез долу и докарай онази количка тук — каза на Еди.

На първия етаж Пони чакаше асансьора. Независимо колко бързо му се искаше да пристигне, не можеше да направи нищо друго, освен да чака.

На трийсет и четвъртия етаж Джо и Месина чакаха Еди да докара количката.

Вратата на асансьора се отвори и Еди се появи, като буташе количката пред себе си. Усмивката на насиненото му и грозно лице изглеждаше смешна.

Джо съблече сакото си и го сгъна под плота на количката. После затегна възела на вратовръзката си и забута количката към стаята.

— Останете зад мен и се скрийте — каза на другите двама той. — Когато стигна дотам, ще се опитам да я накарам да отвори вратата. Веднага след това влизаме вътре и я хващаме.

Еди тръгна след него. Месина остана последен.

Пони най-после се качваше с претъпкания с хора асансьор. Когато стигнаха във фоайето на осмия етаж, повечето излязоха, но влязоха още пет-шест души. Някои натиснаха бутони за етажи преди трийсет и четвъртия. Цялото това забавяне бе мъчително, но той остана неподвижен, дишаше бавно и упражняваше цялото си постигнато с тренировки умение да се владее.

Джо пристигна до стая 3417 и почука. Девлин стоеше отстрани на вратата, стиснал 45-милиметровия пистолет в дясната си ръка и малката дървена бойна палка в лявата. Когато почукаха, той отвърна:

— Да?

Чул гласа му, Джо се обърна към другите.

— Мамка му, той е тук. Пригответе се. — После каза на Девлин: — Обслужване по стаите, моля.

Девлин остана, притиснал гръб в стената до вратата.

— Един момент — отвърна той, хвана бойната палка с уста и сложи веригата.

В коридора навън Джо се усмихна, когато чу дрънченето. Мисълта, че една малка верига може да го спре му се стори забавна. Той издърпа количката назад за по-голяма инерция. Девлин натисна бравата и отвори вратата докъдето позволяваше веригата, после хвана пак бойната палка и се прилепи до стената.

Дръпна се тъкмо навреме. Джо отстъпи малко и с всичка сила блъсна количката във вратата. Веригата се скъса като конец и Джо се хвърли вътре, последван от Еди.

Девлин разчете първия си удар съвършено. Той излезе от мястото си и заби цевта на пистолета право в устата на Джо. Четирите му предни зъба хлътнаха. Грамадният мъж неволно глътна кръв и парченца зъби и замръзна на място, като се давеше и се мъчеше да ги изкашля навън.

Втурналият се след него Еди не успя да спре и се заби в колегата си, като го блъсна в количката. Джо тежко се стовари напред, но Еди запази равновесие и се обърна към онзи, който беше ударил приятеля му. Девлин пристъпи напред и спокойно стреля в дясното му коляно, с което отнесе цялата му колянна става и го прати да се гърчи на пода.

После се обърна и видя застаналия в коридора Месина, който хвърли бегъл поглед към него и пистолета му и се втурна да бяга. Точно когато свиваше зад ъгъла, той налетя право на Пони и го отхвърли назад с един замах на огромната си ръка.

Пони остана на крака, но силно се блъсна в стената. Тъй като Месина бързо се отдалечаваше, той го остави и побърза да се притече на помощ на Девлин.

В стаята Джо лежеше върху преобърнатата количка. Еди се мъчеше да се изправи на крака. Изведнъж Джо скочи, обърна се и се хвърли към Девлин. Беше толкова бърз, че Девлин не успя да стреля по него, без да е сигурен, че няма да го убие. Той го посрещна с ритник и попадна в гърдите му, но здравенякът понесе удара и падна напред, като го сграбчи за крака и го дръпна.

Девлин се стовари по гръб, Джо се метна отгоре му и успя да му нанесе жесток удар в гърдите с ръба на дланта си. Устата му бе пълна с кръв и той я изплю в лицето на Девлин, докато се мъчеше да хване ръката му с пистолета.

Кръвта го заслепи, но Девлин се извъртя към противника си и заби края на бойната палка в слепоочието му. Макар че ударът му ясно се чу чак в спалнята, той не успя да събори Джо от себе си.

Еди пълзеше напред, като влачеше крака с отнесеното си коляно. Палката беше повалила Джо настрани и Девлин с всички сили се мъчеше да се измъкне изпод тялото му. Направи се тъкмо навреме, за да се претърколи настрани от юмрука на Еди, насочен право към лицето му. Не успя да го избегне съвсем и усети пареща болка в лявото си ухо.

Джо се опита да хване крака му, но Девлин го изрита и се изправи.

Едва тогава на прага се появи Джеймс Пони. Девлин го видя и извика:

— Хвани третия. — Пони се обърна и изчезна.

Джо се мъчеше да се изправи, но бе прекалено дезориентиран от удара в слепоочието му. Той загуби равновесие и падна обратно на земята.

Девлин използва това време, за да пристъпи напред и с всичка сила да изрита Еди в лицето, като счупи челюстта му и го повали по гръб. Джо най-после успя да застане на колене. Приличаше на боксьор тежка категория, който отчаяно се опитва да се изправи преди реферът да свърши броенето. Разтърси глава и изплю още кръв през стърчащите в устата си останки, които някога представляваха предните му зъби. Страхотни болки пронизваха оголените им нерви.

Еди лежеше на земята и Девлин реши окончателно да го елиминира. Той силно го ритна между краката и чу болезнено изпъшкване. Еди се пресегна, мъчейки се с последни сили да го докопа, но Девлин подскочи и с цялата си тежест се стовари с коляно върху слънчевия му сплит. Огромният мъж се преви със смазани гърди и ребра и загуби съзнание.

Девлин се обърна с лице към Джо. Все още държеше 45-милиметровия пистолет в ръка и го насочи към него.

— Мърдай или си мъртъв.

— Мамка ти! — извика Джо. — Застреляй ме. — Той се изправи на крака. — Хайде, давай, шибан путьо такъв. Аз нямам никакво оръжие, нямам пистолет. Хайде да те видя. Ела ми, щом си толкова силен. Направо ще ти строша шибания гръбнак.

Докато двамата стояха един срещу друг, готови за бой, Пони натисна бутона на асансьора. Не мислеше, че има голям шанс да настигне грозния тип, който го беше отхвърлил настрани, сякаш беше дете.

Месина обаче бе допуснал грешка. Беше натиснал копчето в асансьора, на което пишеше „Фоайе“ и излезе на осмия етаж, вместо, както очакваше, на първия. Когато осъзна грешката си, той не остана да чака друг асансьор сред тълпата от хора във фоайето, намери ескалаторите и се затича надолу.

Най-после пристигна асансьор и Пони слезе с него, без да спира на осмия етаж.

Младежът излезе точно навреме, за да зърне Месина, който излизаше през въртящата се врата.

Пони видя, че завива надясно и се затича към изхода, за да не го изпусне от поглед.

Месина излезе на улицата, без да знае накъде да поеме. Искаше да хване такси на изток, но не можеше да се ориентира дали трябва да върви надясно или наляво. Той се поколеба, после зави наляво, което даде на Пони достатъчно време да го настигне, преди да е пресякъл улицата.

Месина чу стъпките зад гърба си и рязко се обърна. Когато видя младежа, незабавно му нанесе светкавичен удар с дясната си ръка. Беше толкова бърз, че би поразил всеки друг, освен Пони. Той се наведе, но огромните кокалчета на Месина закачиха гърба му. Пони приклекна, тръгна напред и му нанесе мощен прав удар под брадичката.

Масивната глава на Месина се люшна назад, но това не го забави много. Той изръмжа, отстъпи от противника си и мълниеносно замахна с опакото на дланта си. Този път свари Пони в момент на атака. Младежът го видя и се опита да го блокира, но Месина бе толкова силен, че ударът преодоля блока и попадна отстрани на главата му.

За стотна от секундата пред очите му причерня и тогава следващият удар се стовари върху лявото му рамо. Усети, че ръката му се вцепенява и загуби равновесие. Пони тежко падна върху бетона, но се претърколи и скочи на крака тъкмо навреме, за да изрита връхлитащия го Месина. Здравенякът го блокира с предмишници, но Пони мигновено му нанесе страничен удар с крак, като го уцели отстрани по главата.

За миг всичко замръзна. Боят с толкова бърз и силен съперник като Месина бе едновременно забавен и ужасен. Около двамата вече се събираше тълпа, но Пони изцяло се съсредоточи върху грамадата пред него.

Месина започна да го обикаля със зловещо ухилено изражение. Лявото му ухо кънтеше от ритника на Пони. Той бавно се движеше, вдигнал ръце пред себе си. Младежът смени позата си, за да заеме най-подходящия ъгъл и в този момент Месина изведнъж връхлетя върху него.

Телата им се вплетоха и Месина се изненада от силата на ръцете на противника му. Опита се да го отхвърли към стената на хотела, но Пони имаше толкова добра подготовка, че осуети намерението му със замах, който повали предния му крак изпод него. Месина загуби равновесие и тежко се стовари на земята. Пони имаше достатъчно мощ да се отскубне от хватката му, но другият го хвана и разпра предницата на черната му копринена риза.

Докато падаше на земята, Месина също му нанесе ритник, който попадна право в бедрото на младежа и го отхвърли назад.

Здравенякът светкавично се изправи на крака и се хвърли в директна атака, като изостави всякакви тънкости, готов да понася болката, докато не успее да порази съперника си. Пони удари и отскочи назад, после отново го удари, атакува го с крак и пак отскочи. Месина блокираше ударите или ги понасяше и му отвръщаше с унищожителни крошета, повечето от които Пони бе достатъчно бърз да осуети с ръце и рамене, но всеки блок означаваше болезнено натъртване.

Младежът продължаваше да отблъсква по-едрия си противник. Усещаше как кокалчетата на ръцете му се забиват в плътта и костите на другия, но Месина като че ли не изпитваше болка. Пони беше по-бърз и по-точен, но като че ли не можеше да спре горилата.

Две попадения в челюстта разтърсиха Месина, последвани от ритник в ребрата и лакът, забит отстрани в главата му. Всичко това го накара да забави атаката си. Пони най-после го бе пречупил и събра сили да го довърши с внимателно насочени удари.

В този момент той чу странен шум и усети, че от дясната му страна е надвиснала огромна фигура, но не можеше да откъсне очи от Месина. В следващия миг почувства, че пада, повален от толкова голяма сила, че беше зашеметен повече от въздействието й, отколкото от самия удар. Докато падаше, сякаш някой го отметна встрани с огромен дюшек.

Младежът тежко се стовари върху тротоара, но се претърколи в посоката, в която го бяха отхвърлили, и успя да се изправи на крака. Обърна се и видя, че между него и Месина е застанал конен полицай.

Ченгето обърна коня и го накара да спре помежду им. Месина не се поколеба нито за миг и се затича на север към Четирийсет и седма улица. Пони неподвижно гледаше към полицая, който извика:

— Не мърдай! — Пони продължи да го гледа. — Онзи имаше ли нож или пистолет?

— Не зная — отвърна Пони. — Просто ми се нахвърли изотзад.

— Остани тук — нареди му ченгето.

Без да каже нищо повече, той обърна коня и се опита да си пробие път през тълпата, за да настигне Месина. Пони светкавично се затича в противоположната посока. На ул. „Шуберт“ тъкмо затваряха някакъв магазин за сувенири. Той се шмугна вътре и попита дали може да си купи тениска.

— Затворено е — отвърна мъжът зад щанда.

— Сър, трябва ми нещо за отгоре — каза младежът. — Ето ви двайсет долара, просто ми дайте една тениска. Не искам нито ресто, нито пък да я опаковате.

Човекът възхитено погледна към гърдите му и отвърна:

— Е, добре. Ето ви една голяма. Би трябвало да ви стане.

Пони я взе, свали останките от копринената си риза и навлече тениската. Беше с емблемата на „Призрака от операта“.

Погледна надолу към панталоните си и видя, че са скъсани на левия крачол. Опита се да изтупа мръсотията.

— Какво се е случило с теб, миличък? — попита го продавачът.

— Един се опита да ме обере.

— О, божичко. Има ли ти нещо?

— Не. Благодаря.

Пони излезе бързо.

От мястото си можеше да види, че след края на боя тълпата пред входа на хотела се е разпръснала. Бързо тръгна назад, като се оглеждаше за възможни поражения. Нямаше нищо счупено, но знаеше, че продължилата по-малко от две минути схватка впоследствие ще му донесе много болка.

 

 

В хотелската стая Джо бърчеше лице и плюеше още кръв. Беше вдигнал ръце пред себе си и бавно обикаляше около Девлин. Единственото, което искаше, бе да го сграбчи и размаже. Еди лежеше в безсъзнание на пода от лявата му страна и дишаше пресекливо. Джо го изрита по рамото и извика:

— Ставай, скапаняк такъв. Ставай, безполезен скапаняк.

Но Еди не помръдваше. За разлика от Девлин. Той направи нещо, което Джо не очакваше. Тръгна право към него и му нанесе мълниеносен удар в устата. Главата на горилата отскочи назад и в счупените му зъби избухна болка. Здравенякът изръмжа и се хвърли към Девлин, който ловко се дръпна встрани, хвана го подмишницата и го тласна по посока на движението му към стената. Цялата стая се разтърси от сблъсъка и Джо се свлече на колене, оставяйки по тапета диря от кръв и слюнка.

Девлин бързо се приближи до него и го изрита в десния бъбрек. Джо изпъшка от мъчителната болка и замахна с всичка сила назад. Ударът попадна отдясно в гърдите му на Девлин и строши две ребра. Той падна на коляно и се опита да си поеме дъх. Джо се метна към него и мощно го блъсна на земята. После запълзя напред и яростно го удари в лицето с дясната си ръка. Девлин успя да се отдръпне, но юмрукът на горилата уцели главата му отстрани. Ударът беше толкова силен, че две от кокалчетата на ръката му се счупиха. Джо лежеше наполовина отгоре му и го притискаше под тежестта си. Опита се да вдигне ръка и отново да го удари, но Девлин заби коляно в слабините му.

Това беше достатъчно, за да накара Джо да се свие от болка и да спре атаката. Девлин го удари в гърлото с дясната си ръка и го отблъсна, после се претърколи изпод него и се изправи.

Не искаше да се бие нито секунда повече. Всеки удар по тази грамада му причиняваше болка, но нямаше да го застреля, или да рискува с пукота на изстрела, за да го обездвижи.

Не искаше и да чупи ръцете си, затова се хвана на работа с крака. Джо стоеше на колене, но все още се превиваше и засега представляваше неподвижна мишена. Девлин пристъпи напред и странично го ритна по главата, с което го повали върху килима. Джо се колебаеше на ръба на съзнанието, но колкото и да не бе за вярване, изведнъж отново започна да се изправя. Девлин го наблюдаваше и си мислеше как е пребил брат му. Спомни си как неврохирургът д-р У му беше казал, че мозъкът на брат му е бил лашкан назад-напред в черепа, в резултат на което е изпаднал в кома, получил е удар и се е парализирал.

Той потърси с поглед наоколо нещо подходящо. Забеляза на бара кофичката за лед. Беше пълна с лед и вода.

Без да се колебае, Девлин хвана тежката кофичка в дясната си ръка и се приближи до Джо изотзад. После отстъпи и с всичка сила я разби в тила му. Прониза го остра болка в ребрата, дръжката на кофичката се откъсна и водата се разплиска из цялата стая.

Джо тежко падна на земята и се отпусна.

Сега другият — Еди, отново идваше в съзнание. Беше изпаднал в шок от огнестрелната рана в коляното и се чувстваше омаломощен и замаян. Стаята се въртеше пред очите му и той неподвижно лежеше, облян в студена, лепкава пот.

После се надигна на лакът. Болката в коляното му бе толкова силна, че му се искаше да отреже крака си. Когато погледът му най-после се фокусира, видя, че Девлин е приклекнал до него и е насочил цевта на 45-милиметровия си пистолет на сантиметри от главата му.

Еди се обърна да го погледне и Девлин болезнено притисна цевта в средата на челото му.

— Имаш само един шанс да останеш жив — каза той, като го гледаше право в очите. — Кажи ми къде я държи Уекслър.

— Какво? — попита Еди, като разтърси глава.

Девлин свали пистолета от главата му и удари с него по раненото му коляно. Сякаш някой бе стегнал менгемето, което вече смазваше крака му. Еди изкрещя.

Девлин го зашлеви през лицето.

— Млъквай! Чуй ме. Питам за последен път. Къде Уекслър държи момичето?

Той видя, че Еди гледа към нещо зад гърба му и чу тихия глас на Пони.

— Аз съм, господин Девлин.

Без да се обръща, той отвърна:

— Добре. Затвори вратата, Джеймс.

Чу затварянето на вратата и продължи разпита на Еди.

— Отговори ми или ще ти прострелям и другото коляно. После лактите. След това стъпалата. И накрая ръцете.

— Добре, добре — извика Еди. — Не съм някакъв си шибан герой. Държи я в апартамента на онази негова кучка.

— В жилището на Сюзън ли?

— Да.

Девлин се изправи, взе от бара една от еднолитровите бутилки „Абсолют“ и с цялата си сила я разби в тила на Еди. Тежката бутилка се пръсна. Черепът на Еди се счупи и кожата на тила му откри широка рана. Стъкло, кръв и водка опръскаха стената на стаята.

Девлин се обърна и погледна към Пони.

— Справи ли се с третия? — попита той.

— Бихме се. Един полицай ни разтърва и тръгна да го гони. Не зная дали го е хванал. Съмнявам се.

— По дяволите!

— Справил си се и с двамата — с едва доловимо възхищение отбеляза младежът.

— Пистолетът ми помогна.

— Откъде са разбрали къде си? — попита Пони.

— Сигурно от Дарил. Единствено тя знаеше, че сме тук. Трябва да са я измъчвали и да са измъкнали информацията от нея. Държат я в апартамента на Сюзън, но се съмнявам, че имаме време да стигнем там преди третият тип да ги предупреди.

Девлин бързо изтича към вратата на спалнята.

— Сюзън, трябва да се махаме от тук. Отвори.

Тя се появи на прага с куфар в ръка. Беше готова.

— Да вървим — каза Сюзън.

После застана по средата на дневната и погледна към двамата огромни биячи на Уекслър, проснати на пода сред собствената си кръв. Стаята изглеждаше така, сякаш е паднала бомба. Мебелите бяха изпотрошени. Дори стените бяха във вдлъбнатини. Навсякъде имаше кървави петна.

Девлин привлече вниманието й.

— Сюзън, това е Джеймс Пони — каза той. — Той ще те отведе в друг хотел. В „Карлайл“. Искам да се запишеш като госпожа Джонсън от корпорацията „Пасифик Рим“. Там ще знаят какво да правят. Не им давай кредитни карти или друго име. Просто госпожа Джонсън. Измисли си адрес, запиши се и остани в стаята си, докато не дойда за теб.

— Добре.

— Дай ми ключовете от апартамента си. Могат да ми потрябват.

Сюзън му ги подаде, без да каже дума. Полагаше всички усилия да не поглежда към двамата мъже, които лежаха пребити на пода.

— Вземи ми куфара — каза на Пони Девлин. — В гардероба е.

Пони взе златистия куфар, внимателно хвана Сюзън за лакътя и я поведе навън.

Когато вратата се затвори, Девлин се приближи до дивана и взе една от дебелите възглавници. После отиде при Джо, постави я върху дясното му коляно, притисна дулото на автоматичния пистолет към нея и натисна спусъка. Изстрелът бе достатъчно приглушен, за да не се чуе навън.

Той вдигна възглавницата, за да види пораженията. Куршумът беше попаднал точно там, където си бе представял, че е центърът на скритото от възглавницата коляно на Джо. Коляното му беше отнесено.

Девлин се изправи и прибра пистолета в кобура. После погледна към Джо и каза:

— Следващия път като решиш да ме нападаш, искам да те чуя, че куцаш.