Джон Кларксън
Лично правосъдие (7)

7.

Офисът на Сам Зитър беше съвсем близо до парка, където Девлин се беше срещнал с Фридман. Намираше се на остъкления първи етаж на една сграда на Осмо авеню. Върху огромна синя табела бяха изписани думите „Интрепид Инвестигейшънс“, обвити около една звезда, която приличаше на шерифски отличителен знак.

Девлин влезе и се озова в тясно фоайе, дълго колкото ширината на офиса. До стената от ляво бяха подредени три стола, тапицирани със зелен плюш. Подът беше покрит с линолеум, който имитираше плочки. Беше също зелен на цвят.

На малка табелка пишеше, че посетителите се приканват да натиснат звънеца и да изчакат.

Девлин изпълни инструкциите и се настани на един от зелените столове. Забеляза, че към него от тавана е насочена камера.

Почака пет минути, стана и отново натисна звънеца. След още пет минути пред него застана петдесет и пет — шестдесетгодишен мъж. Изглеждаше като изсечен от голям каменен къс. Беше нисък и набит. Косата му беше късо подстригана и силно прошарена.

— Вие ли сте Девлин? — попита мъжът.

Девлин потвърди:

— Да.

Сам Зитър му подаде ръка.

— Току-що говорих по телефона с Фридман. Вие май си падате чешит. Заповядайте.

Девлин никога не се бе възприемал като „чешит“. Той последва набития мъж навътре в офиса. Зитър беше облечен със зелено спортно сако и кафяви панталони. Носеше закопчана догоре тъмносиня риза, но без връзка. Девлин се зачуди дали човекът не беше далтонист.

Кабинетът на Зитър беше чист, спретнат и подреден. На бюрото му нямаше купчини папки и документи. На пода имаше килим. Мебелите бяха стари, но не овехтели.

Сам Зитър настани немалкото си килограми на един директорски стол с висока облегалка зад голямо бюро и се обърна към Девлин:

— Седнете. Кажете, с какво мога да ви помогна.

— Какво ви е казал Дейвид?

— Не спомена нищо за проблема ви. Само ми разказа за вас. Обичам да знам биографията на хората, с които си имам работа, стига да е възможно. А вашата биография си я бива. Цели шест месеца ченге в Ню Йорк. После във военната полиция във Виетнам. Следват тайните служби. А сега сте в някаква охранителна организация на Източния бряг. „Пасифик Рим“, така каза Фридман.

— Да.

— Чувал съм за тях. Шефът е азиатец.

— Да.

— Кажете ми, защо напуснахте полицията само след шест месеца служба? Били сте първенец на випуска и така нататък.

— Не исках да бъда просто патрул. И нямах желание да се отнасят с подозрение към мен заради това.

Зитър повдигна месестите си рамене.

— Звучи доста крайно.

— В онези дни бях склонен да се ръководя от принципа „или всичко, или нищо“.

— Така изглежда. Може би сте си спестили доста скърби.

— А вие защо напуснахте?

Сам Зитър отново сви рамене.

— Бях от друго тесто.

— До какъв ранг достигнахте?

— Лейтенант. Детектив.

— Доста добре.

— Горе-долу възмездява годините, които вложих в това.

— С какво се занимавате?

— След патрулната служба се заех с кражби с взлом и разбити сейфове. За няколко години. После с убийства. Озовах се в десети участък.

— Поделението на Коджак от филма.

— Точно така. Знаете ли, че се случваше да ни връхлетят японски туристи, които искат да се срещнат с Коджак?

— Чувал съм.

— Вярно е. Както и да е. Какъв ви е проблемът, господин Девлин? С какво мога да ви бъда полезен?

Девлин бързо му разказа за изчезналия си брат. Зитър го слушаше със сключени вежди. Сложи си чифт очила за четене и нахвърли някакви бележки. После захвърли очилата и химикалката на бюрото. Девлин си помисли, че с тези навици сигурно сменя по няколко чифта очила годишно.

Когато Девлин завърши разказа си, Зитър попита:

— Значи сте го регистрирали като изчезнал при ченгетата, но искате и аз да се намеся.

— Не мога да чакам полицията. Искам колкото се може по-скоро да намеря брат си и не мога да свърша всичко сам. Трябва ми някой, който да провери на място болниците и хотелите. Направих каквото можах по телефона. Но може да е бил приет в някоя болница като пациент с неизвестно име. Единственият начин, по който мога да се уверя със сигурност дали е така, е някой да отиде и да провери.

— А вие какво ще правите?

— Ще се върна в онзи бар, където го оставих, и ще започна разследването си оттам.

Зитър поразсъждава над това известно време, но не направи коментар. Сложи си очилата и погледна бележките си.

— Казвате, че е висок около два метра и тежи около сто килограма?

— Точно така.

— Значи е едър човек. Няма да е трудно да го намерим, дори ако в някоя болница нямат никакви данни за самоличността му. Познавам тоя-оня в няколко спешни отделения.

— Това е добре.

— Имате ли някаква идея какво може да се е случило?

— Не, никаква.

— Брат ви не е от оня тип мъже, дето имат навика да изчезват, нали?

— Господин Зитър…

— Сам, наричай ме Сам. И да минем на „ти“.

— Сам, и двамата знаем, че в тоя живот всичко е възможно. Но не си представям, че брат ми би постъпил така. Поне не по такъв начин. Не и след пиянска нощ с мен. Не и в деня, в който сме погребали баща си. Много по-вероятно е да е бил прибран в някой участък или да го е блъснала кола.

Зитър отново безмълвно се втренчи в Девлин. После попита:

— Какъв човек беше брат ти?

Девлин го изгледа и си каза, че на негово място би задал същия въпрос.

— Познаваме ли изобщо хората истински? Доколкото знам, брат ми е нормален човек. Има жена и три деца. Живее в предградията. Има хубава работа. Животът му е напълно типичен. Какво друго? Просто ще правя догадки. Говорил си с Фридман и знаеш, че в този град има хора, които биха искали да ме наранят. Но доколкото знам, никой от тях няма и представа, че имам брат. Друго… Джордж се откроява сред хората по улиците. Но това никога не му е създавало неприятности. Никога не е бил грубиян. Тъкмо напротив. Винаги се стараеше да не се възползва от предимствата на ръста си.

— Той не е краен като теб, нали? — попита Зитър. — Не му се пали така лесно фитила, прав ли съм?

— Единственото, което изобщо може да го накара да избухне, е някоя несправедливост.

— Например?

Девлин трябваше да помисли малко, за да се сети за подходящ пример.

— Последния път, когато го видях наистина вбесен, беше в гимназията. Бяхме в отбора по футбол. Преди един мач противниковият отбор слезе от училищния си автобус и някакъв едър порториканец приближи към мен, докато си седях на една пейка и чаках играта да започне. Попита ме на какъв пост играя. Казах му. „Да те видим сега как ще се оправиш със счупен пръст“ — вика ми той и скочи с бутоните върху крака ми. Прас! Причерня ми от болка. Той хукна да бяга и аз го подгоних, но накуцвах, а копелето беше набрало преднина. Обаче брат ми, големият ми брат Джордж, беше видял какво стана и го пресече. Такова кроше му тегли, че едва не му откъсна главата. А после така го замлати, че за малко да му изкара карантиите. Трябваше да се намесят трима възрастни мъже — треньори — за да го откъснат от оня порториканец. Двата отбора едва не се сбиха. Но брат ми си беше такъв. След като видя какво стана, нищо не можеше да го спре.

— Какво стана с крака ти?

Девлин сви рамене.

— Футболните ми обувки доста добре ме предпазиха. В онзи ден бях истинска фурия. Направо им съдрахме задниците. Скрихме им топката. Бяха едри грубияни, но треньорът им не го биваше. Никаква техника нямаха. Бихме ги без брат ми. Другият отбор отказа да играе, ако Джордж е в игра.

— Така ли? А той как го прие?

— Изобщо не му пукаше. Беше направил онова, което искаше. Ние печелехме. Зае се да ни окуражава и да помага на медицинския екип. Но слушай, какъв е смисълът? Това е просто една история. Аз си мисля, че брат ми е най-добрият човек на света, но какво от това? През главата ми минават хиляди сценарии за това какво може да се е случило. Но не знам. Трябва да проверим очевидните варианти и да започнем от там.

Зитър се приведе напред и облегна лакти на бюрото. Беше свършил с въпросите.

— Прав си. Ще се хващам за работа. Тарифата на моята агенция е седемдесет и пет долара на час. За подобна работа обикновено сключвам договор за десет часа. Плюс режийните разходи, които би трябвало в този случай да са минимални.

— Добре. Можеш ли да започнеш тази вечер?

— Да.

— Много добре. Как мога да поддържам връзка с теб?

— Позвъни на номера на мини пейджъра ми. — Зитър му подаде визитната си картичка. — Когато чуеш сигнал, набери телефон, на който мога да се свържа с теб.

— Ще бъда в движение.

— Аз също. След като позвъниш, остани при някой платен телефон или някъде другаде за пет минути. Ако не ти се обадя до пет минути, опитай да се свържеш с мен по-късно.

— Ако го намериш, преди да ти се обадя, искам веднага да узная. Как ще се свържеш с мен?

Зитър дръпна някакво чекмедже и извади още един мини пейджър. Провери номера му и си го записа в бележника.

— Ето, вземи и ти един. Носи си го в джоба. Тези не писукат. Не нося нищо, което издава звук. Сложи го някъде, където можеш да го чувстваш. Когато завибрира, погледни на дисплея тук горе. После ми се обади на този номер до пет минути.

— Добре — каза Девлин и сложи пейджъра в джоба си.

— Ще работя докъм един-два през нощта, но не повече. На моята възраст трябва да си набавям достатъчно сън, иначе съм като разглобен. Ще започна с болниците в Манхатън, в които хората от „Бърза помощ“ най-често откарват пациентите. Ако не го открия, ще започна да проверявам болниците в другите райони на града, а утре може би и някои хотели. Това ще бъде много по-трудно…

— Ще говорим за това, когато се стигне дотам.

Зитър отново замислено се втренчи в Девлин. Не обичаше да го прекъсват, но този път махна с ръка.

— Добре, ще караме едно по едно.

Девлин стана и протегна ръка. Зитър я стисна, после отпусна месестата си длан. Девлин извади осем стодоларови банкноти и ги остави на бюрото.

— Ето за десет часа и някои разходи.

— Ще ти напиша разписка.

— Дай ми я, когато ми представиш окончателната сметка.

— Моля те, Девлин, ще отнеме само няколко минути. Не искам да се безпокоя, че може да стане някакво объркване. Също така бих искал да подпишеш договор и пълномощно.

Зитър бързо попълни разписката и стандартния договор. Девлин взе разписката и подписа договора, без да погледне нито едното, нито другото. Благодари на плещестия бивш полицай и си тръгна. Прецени, че трябваше да убие няколко часа, преди да намери онзи ирландски бар. Искаше да отиде там, когато можеше да намери бармана, който работи нощна смяна. Разполагаше с достатъчно време, за да вземе душ, да хапне и да се обади на Мерилин. „Сигурно се е побъркала досега“ — помисли си Девлин. Определено не му се щеше да се обади за пореден път и да няма какво да каже, освен: „Все още търся. Не се безпокой“.

 

 

Сюзън и Уекслър вечеряха в един малък италиански ресторант в Челси. Храната беше скъпа и келнерите бяха твърде раболепни, но според Сюзън това беше едно от малкото места, където яденето си струваше високата цена. Никога не беше яла италианска храна толкова елегантно поднесена и с такъв изискан вкус.

Тя започна вечерята с коктейл от водка. Уекслър си поръча бутилка шардоне с основното ястие и тя му помогна да я изпие. За нея вечерята завърши с кафе и коняк.

Повечето хора биха поели толкова много алкохол по време на продължителна вечеря след дълъг и изморителен ден. За Сюзън това беше началото на деня. Беше като да пие на закуска. Нощта щеше да продължи до сутринта, почти до предобед. И Сюзън щеше да продължи да пие. Никога толкова много, че да бъде отпуснато пияна, но достатъчно, за да почувства, че очертанията на реалността се размиват и че се изолира от острата болка от отношението към нея.

След вечеря Уекслър щеше да наобиколи четири или пет клуба заедно със Сюзън. Наслаждаваше се на впечатлението, което правеше, когато влизаше с любовницата си. Но появата на Уекслър със Сюзън винаги предизвикваше точно премерено количество внимание, защото заведенията, които посещаваха, бяха негови. Сядаха на някоя тиха маса. Когато Уекслър преценеше за подходящо, пращаше Сюзън да повика управителя на масата му. Независимо колко властни бяха тези управители в работата си с другите хора, когато Сюзън им казваше, че Уекслър ги вика, тези мъже винаги зарязваха онова, с което се занимаваха в момента, и хукваха да му се представят.

На Сюзън не й бе позволено да се връща на масата, докато Уекслър не приключеше с деловите въпроси. От време на време се случваше да го наблюдава как си върти бизнеса. Той предимно слушаше. Малкото, което казваше, караше събеседника му припряно да клати глава. На няколко пъти Сюзън в действителност видя дебелите пликове с пари, които директно преминаваха в ръцете на Уекслър.

Когато Уекслър освободеше човека, когото бе повикал на масата си, на Сюзън вече й беше позволено да се върне. Беше унизително да бъде негов пратеник, но поне не й се налагаше да го забавлява с комплименти или разговор. След започването на нощната дейност, Уекслър почти не говореше със Сюзън. По негово мнение едва ли имаше някой, който да заслужава вниманието му. Хората бяха или твърде тъпи, или твърде нискостоящи. Така вървяха нещата. Една нощ с Уекслър.