Джон Кларксън
Лично правосъдие (29)

29.

Заместник-инспектор Кели остави последния лист в твърдата бежова папка, която му беше донесъл Фелдмайер. В нея имаше компютърни разпечатки, копия на полицейски доклади, разузнавателни сведения, копия от военните архиви и сведения от отдел „Личен състав“ на нюйоркското полицейско управление. Кели разтри уморените си очи.

Сега знаеше за Девлин много повече, отколкото преди да започне да чете. Знаеше, че Девлин е завършил първи в класа си в нюйоркската полицейска академия, че шест месеца по-късно е напуснал полицията, оставяйки след себе си няколко доклада, които шефовете му бяха написали, за да прикрият задниците си, вместо да обяснят причините за напускането му.

След това бе постъпил във военната полиция. Бяха го пратили във Виетнам, където беше прекарал повечето време из сайгонските барове в разправии с агресивни американски войници. От армията се бе преместил в секретните служби и очевидно се беше изкачил в йерархията дотолкова, че да отговаря за охраната на Джими Картър по време на втората половина от президентския му мандат.

След Картър Девлин окончателно бе напуснал държавните служби и беше постъпил на работа в застрахователната компания „Пасифик Рим“ в централа в Лос Анджелис. Компанията вършеше много работа за азиатски фирми с делови интереси в Щатите.

Макар и огромна, цялата тази информация не обясняваше на Кели защо този Джак Девлин е проследил братята Маккой, които работеха за него, защо е заплашил полицай, който му бе верен и защо е влязъл в изключително частен среднощен клуб, който контролираше, и е заплашил Робърт Уекслър.

Онова, което беше разбрал от братята Маккой и от разговора си със Сам Зитър, показваше, че Девлин го прави, защото брат му е имал някаква неприятност в „Звездна светлина“.

Изглеждаше невероятно, но такива бяха и всички останали възможни причини Девлин да преследва Уекслър. Дали някой японски концерн не се опитваше да сложи ръка над имотите му? Дали Девлин не работеше за някого от конкурентната ирландска фракция? Някой, който не харесваше това, че Кели назначава бивши бойци на ИРА, избягали от Ирландия и укриващи се в Щатите?

Кели не успя да се сети за достатъчно основателна причина. Девлин беше опасен. И засега нямаше значение защо причинява толкова неприятности. Трябваше да го елиминират, при това бързо.

Реши да проследи Девлин с помощта на няколко детективи от своята специална част по среднощните клубове, да открие кой или какво го е разярило толкова и после да го даде на хората на Уекслър, за да го убият.

 

 

Докато Кели четеше миналото на Девлин, Сам Зитър се готвеше да получи вътрешна информация за Кели.

Разликата в източниците беше съществена. Данните на заместник-инспектора произхождаха от печатни доклади и компютърни файлове. Тези на детектива произхождаха от боклука пред апартамента на Кели.

Зитър отиде в Ривърдейл и паркира колата си на няколко пресечки от блока на ирландеца. Носеше зелени работни дрехи, с които приличаше на чистач. В задните му джобове имаше чифт големи жълти гумени ръкавици и руло найлонови чували за боклук.

Той заключи автомобила си и се насочи към жилището на Кели. Трябваха му няколко минути, за да открие двата големи, метални контейнера на сградата. Около тях бяха пръснати отделни чували, но по-голямата част от боклука беше вътре.

Зитър отиде до първия контейнер и упражни правото, гарантирано му от най-висшия съд в щата Ню Йорк. Той прерови чужд боклук и го присвои. Според закона, щом боклукът бе оставен на обществена улица, ровенето в него не представляваше нарушаване на частната собственост.

Трябваше му изненадващо малко време, за да открие боклука на Кели сред многобройните чували в контейнерите. Методът на Зитър беше подобен на онзи, който използваха боклукчиите, събиращи консервени кутии за вторични суровини. С джобно ножче той бързо разпорваше найлоновия чувал и разравяше съдържанието му с гумените си ръкавици, докато не откриеше плик за писмо или списание с написано върху него име. След това преминаваше на следващия чувал. За разлика от събирачите на консерви обаче, които разпорваха чувалите и ги оставяха така, Зитър внимателно ги напъхваше в нови. И за разлика от тях едва понасяше острата смрад от ферментацията в горещото време.

Зитър работеше максимално бързо. За трийсет минути чувалите с боклук на блока бяха разпорени, проверени и сложени в нови чували. Детективът взе от боклука на Кели достатъчно, за да напълни един голям чувал до половината.

Той се върна при колата си със съкровището в ръце. После използва убежището на задната уличка, за да улесни работата си. Винаги беше досадно да се ровиш в боклук на улицата, пред къща или жилищен блок.

Най-трудната работа все още му предстоеше: да отнесе боклука обратно в офиса си, да го изсипе върху голяма работна маса и да прерови загнилото, влажно, превърнало се на каша съдържание, докато не открие нещо полезно.

За Зитър боклукът представляваше един от най-добрите източници на сигурна информация. Беше удивително колко много хора смятат, че могат да се избавят от нещо, като го изхвърлят в чувала. А още по-удивително бе колко много разкриваше боклукът. Хората изобщо не мислеха за изхвърлените банкови съобщения, пликове от разписки за вноски по ипотека, фактури за кредитни карти и телефонни сметки, които лесно можеха да бъдат открити.

Зитър използваше боклука, за да открие всичко — от тайните доходи на бивш съпруг до действителните обитатели на апартамент под наем.

Като се оставеше смрадта, той обичаше да рови в боклуците.

 

 

Преди детективът да се върне в офиса си, Девлин, Сюзън и Дарил влязоха в разкошния апартамент в „Мариот“. Имаше две спални, отделени от голяма, скъпо мебелирана стая с диван, масичка за кафе пред него, кръгла маса с четири стола, мокър бар, телевизор и две кресла.

В спалните имаше свежи цветя, фруктиера с плодове върху масата, кофичка с лед и безалкохолни в мокрия бар. Но нямаше алкохол.

Сюзън бързо разгледа апартамента и заяви:

— Нуждая се от алкохол и цигари. Може би съм извършила изключително глупава постъпка и не съм в настроение да седя трезва.

Девлин седна на дивана.

— Можете да си поръчате каквото ви трябва.

— Чудесно.

Сюзън незабавно вдигна телефона на бара и набра необходимия номер.

— Искам да пратите в стая трийсет и четири седемнайсет кутия цигари „Парламент“, бутилка водка „Абсолют“ и бутилка „Гран Марние“ — каза тя. После замълча. — Да, пратете малко сода. Не, не искам ордьоври и храна. — Жената затвори слушалката, обърна се към Девлин и рече: — Надявам се, не очаквате да престана да пия още тази вечер?

— Не, не очаквам. Просто си помислих, че е най-добре сама да вземете решението.

— Добре. А сега какво?

— Кажете ми какво ви трябва от апартамента ви.

— Имате трийсетина минути преди да дойде Уекслър.

— И?

— И се съмнявам, че ви се иска да се засечете, това е всичко.

Девлин се наведе напред и й каза:

— Смятате, че ми пука дали ще се засека с онзи гаден плъх?

— Може да е ужасно неприятен.

— Аз също. Не се тревожете вече за него. Дайте ми ключовете си и ми кажете от какво имате нужда.

Тя му подаде ключовете. Обясни какви дрехи иска, къде крие бижутата си и къде се намира малката огнеупорна кутия, в която държеше важните документи.

— Докато ме няма, бих искал да напишете всичко, което знаете за Уекслър — рече Девлин. — Къде живее. Телефонният му номер. Регистрационният номер на колата му, ако го знаете. Адресите на сградите или имотите, които притежава. Имената на адвокатите му. Всичко, което ви дойде наум.

— Не зная много.

— Ще се изненадате за колко много неща ще се сетите, щом седнете да пишете. Не се напрягайте, просто пишете каквото ви хрумне.

През цялото време Дарил тихо седеше на дивана. Девлин тръгна към вратата. Тя се изправи заедно с него.

Двамата застанаха до вратата и Дарил попита:

— Колко време искаш да остана тук с нея?

— Колкото можеш. Ако остане тук сама и започне да премисля нещата, ще избяга. В момента това е възможно най-лошото, което може да се случи. Просто се опитай да й правиш компания и да я успокояваш.

— Добре, щом смяташ, че е необходимо. Кога ще се върнеш?

— Да речем след два часа.

— А после?

— Още не съм сигурен.

— Ще останеш ли тук, след като се върнеш? Не че не би искал да прекараш нощта заедно с нея.

— Хей…

— Ще е истинско изпитание да прекарам вечерта с нея, след като пресуши още няколко чаши водка.

— Хайде, Дарил.

— Добре, добре. Ще остана, но наистина е така. Не съм свикнала да дундуркам зрели жени.

— Разбирам те. Само за тази вечер. Тя е най-важната.

Дарил сви рамене.

— Върви да си гледаш работата.

 

 

Девлин стигна до апартамента на Сюзън с взетия под наем автомобил.

Когато влезе в жилището й, той сериозно се замисли дали да не изчака Уекслър, но защо?

Можеше да го пребие. При това по абсолютно същия начин, по който бяха пребили брат му. Представи си сцената и се почувства смешен. Не трябваше да прави нищо извън плана си. А и проблемът вече не бе само до Уекслър. Очевидно го беше предупредил заместник-инспекторът, с когото бе разговарял Зитър. Трябваше да се справи и с него. Изчезването на Сюзън щеше да е достатъчно като първи удар срещу Уекслър. Щом откриеше, че я няма, играта щеше да загрубее, а Девлин още не беше готов.

След десет минути събра всичко, за което беше дошъл. Той опакова вещите на Сюзън в куфар, свали го в седана, в който го чакаше Майк, и му каза да го отнесе в стая 3417 в „Мариот“.

Девлин погледна часовника си. До срещата му с Дайсаку Одзава оставаха само десет минути.