Джон Кларксън
Лично правосъдие (39)

39.

Майк ги остави пред „Карлайл“. Девлин му благодари и му даде петстотин долара допълнително. Знаеше, че е имал късмет. Малцина щяха да проявят такава смелост, каквато беше проявил шофьорът.

Когато влязоха в апартамента, Сюзън дремеше, но се събуди веднага щом чу вратата да се отваря. Тя изчака в спалнята около пет минути, после стана, облече си халата и завари двамата в банята.

Куфарът на Девлин бе отворен върху тоалетната чиния. На пода лежеше окървавената риза на Пони и Девлин почистваше неприятната рана от лакътя до мишницата на младежа. Въпреки болката лицето на Пони оставаше безизразно.

Девлин чу стъпките на Сюзън, но не се обърна.

— Скоро ще свършим — каза той. — Не е много сериозно.

— Целият ти ляв крак е в кръв.

— Зная. Нищо ми няма. Исках първо да се погрижа за Джеймс.

Сюзън ги остави и седна в дневната. От кръвта и грозната рана на ръката на Пони й се догади.

След като свърши с младежа, Девлин си събу панталона и свали окървавените си гащета, за да се заеме със собствената си рана. Ужасно го болеше, но не чак толкова, че да му пречи да ходи.

Погледна левия си хълбок и видя, че кожата е дълбоко разкъсана. В изровената от куршума кървава бразда се виждаше костта на таза му. За миг остана неподвижен, удивен колко светла изглежда костта му. Беше толкова бяла, че сякаш не бе истинска.

Знаеше, че куршумът само е одраскал таза му. Иначе костта щеше поне да е пукната. И тъй като ходенето не му причиняваше прекалено силна болка, реши, че няма нищо счупено.

Той покри бялата кост с дебел пласт дезинфекционен крем, внимателно сложи върху раната стерилна марля и я залепи с лепенка.

После изми кръвта по крака си и срита окървавените си панталони настрани. Беше прекалено уморен, за да мие кръвта от пода.

Девлин излезе от банята и видя, че Пони вече спи на дивана в дневната. Влезе в спалнята, легна върху белите чаршафи и остави Сюзън да покрие с лека завивка охлузеното му голо тяло. Чувстваше се изсмукан докрай.

— Събуди ме следобед — каза на Сюзън, преди да затвори очи. — В два часа. Не, нека да е в три.

И заспа преди тя да успее да му отговори.

 

 

Дарил беше нещастна и бясна.

Болката в ръката й най-после бе станала поносима. Гипсът върху счупеното й кутре не я дразнеше толкова и видът на пръста й вече не й причиняваше гадене. Но от тиленола с кодеин, който й беше дал лекарят, я болеше стомах и стаята й се струваше задушаващо гореща. Чувстваше се мръсна и повече от всичко й се искаше да вземе душ, въпреки че нямаше чисти дрехи за преобличане.

Тя седна и спусна крака от леглото, после бавно се изправи. Зави й се свят, но трябваше да пусне повече въздух в стаята. Приближи се до прозореца, чиито плъзгащи се крила бяха заключени с катинар. Пъхна пръсти в процепа и се опита да го разшири. Усилието я задъха и слабостта и безпомощността, които изпитваше, я накараха да се разгневи още повече.

Влезе в банята, решена най-после да се изкъпе.

Помещението изглеждаше така, сякаш не е било използвано дълго време. Имаше тоалетна чиния, мивка и вана. На малка закачалка срещу мивката висяха две бели хавлиени кърпи за ръце.

Дарил заключи вратата зад себе си. После се съблече, като си помагаше със здравата си ръка. Пусна водата, нагласи температурата и застана под душа, като държеше гипса зад завесата.

Чувстваше се уморена и гладна, но най-лошото беше, че мръсотията като че ли се бе просмукала в нея.

Направи каквото можа със здравата си ръка. Не смееше да остава под душа прекалено дълго. Затвори кранчетата, излезе и се изсуши с една от хавлиите. Мечтаеше да си измие косата, но нямаше шампоан.

Взе дрехите си и излезе от пълната с пара баня, за да се облече в стаята. Когато отвори вратата, Дарил замръзна от страх и отвращение. В средата на спалнята стоеше Месина. Ципът му беше свален и той галеше еректиралия си член. Мъжът злобно се изсмя и й показа връхчето на езика си.

— Хей, русокоске. Време е да се позабавляваме.

Отвращението и яростта най-после надделяха над страха й.

— Разкарай се от тук, гадна свиня! — извика тя и се изплю в лицето му.

Той остана вцепенен. Дарил се хвърли обратно в банята и заключи вратата.

— Мамка му! — кресна Месина. — Шибана кучка!

Членът му започна да се отпуска и той го напъха в панталоните си. После изтича до вратата и заби юмрук в нея с такава сила, че дъската се сцепи.

— Отваряй шибаната врата, иначе ще я разбия, путко такава!

В спалнята влезе Уекслър.

— Стига! — излая той.

Месина се обърна с вдигнат юмрук. Уекслър ледено процеди:

— Свали си ръката и се махни от вратата.

Месина трепереше от ярост.

— Когато ти кажа, можеш да правиш с нея каквото си поискаш, но засега ми трябва в добро състояние. Затова моля те, дръпни се от там и иди в дневната. Веднага!

Месина отпусна юмрук и с огромно усилие отстъпи от вратата. После се приближи до Уекслър.

— Ще я кълцам парче по парче, човече!

Уекслър се усмихна.

— Чудесно. Скоро ще имаш две жени, които можеш да убиеш по какъвто си искаш начин, но не сега.

Месина кимна и излезе. Уекслър се приближи до вратата и каза на Дарил:

— Веднага излез от банята.

— Онази свиня се опита да ме изнасили — извика тя. — Не съм облечена и не искам да изляза.

— Имаш три минути да се облечеш и да дойдеш в дневната — нареди Уекслър, — иначе ще го пратя пак да довърши онова, което е започнал. Три минути.

Дарил долепи ухо до вратата и се опита да чуе дали в спалнята има някой. Не чу нищо. Приближи се до мивката, наплиска си лицето и се избърса. Бързо облече мръсните си дрехи и отключи вратата. Почти очакваше да завари Уекслър или Месина, но стаята беше празна. Дарил отиде в дневната.

Уекслър седеше на дивана. Месина и Донован седяха на столове до вратата. Уекслър я погледна и каза:

— Изглеждаш ужасно.

— А ти какво очакваш?

— Лекарят не се ли погрижи за пръста ти?

— Каза, че съм щяла да го загубя, ако днес или утре не ида на ортопед.

— Ако някой тук е загубил нещо важно, това съм аз. И за това трябва да благодаря на теб и на приятелчето ти Девлин.

Дарил втренчено го погледна, опитвайки се да фокусира очите си, които като че ли не искаха да й се подчинят.

— Не зная за какво говориш — с пресъхнала уста каза тя. — Нямам нищо общо с теб или с онзи Девлин, за когото спомена. Имам нужда от дрехи, от нещо за ядене и трябва да ида на истински лекар.

— Аз определям от какво имаш нужда — рече Уекслър. — Млъкни и прави каквото ти кажа, иначе ще наредя да ти счупят нещо повече от кутрето.

Той зачака Дарил да му отговори. Тя не помръдна и не каза нищо. Уекслър кимна.

— Очевидно си ме разбрала, нали?

— Да — отвърна Дарил.

— Хубаво. — Той посочи към Донован. — Този човек ще те заведе в апартамента ти. Изкъпи се и изобщо направи каквото трябва, за да изглеждаш добре. Бъди готова за излизане към девет часа вечерта. Тогава ще те заведем на среща с господин Девлин. Разбра ли ме?

— А после какво?

— Ами после ужасното ти премеждие ще свърши и отново ще си с приятеля си.

Уекслър се изправи и тръгна към вратата.

— Ела с мен — нареди на Месина той. После се обърна към Донован: — Погрижи се за нея.

След това излезе от апартамента, последван от Месина.

 

 

Сюзън трудно успя да събуди Девлин. Спеше така дълбоко, че сякаш не беше в съзнание. Но рамото го заболя дори само от нежното й разтърсване и болката го събуди. Той вдигна ръка и без да отваря очи дрезгаво каза:

— Добре, добре. Буден съм.

— Как си? — попита Сюзън.

— Нищо ми няма.

— Искаш ли да ти помогна да станеш?

— Не — отвърна Девлин. — Дай ми само няколко минути. Почакай навън, става ли?

Не искаше Сюзън да го гледа как се мъчи да се изправи. Трябваше му цяла минута, за да стъпи здраво на пода. Болеше го цялото тяло. Лявата му ръка бе жестоко охлузена от опита да блокира бухалката във „Вечност“. Кокалчетата на лявата му ръка бяха насинени и издраскани от многобройните силни удари с месинговия бокс. Дясното рамо го болеше чак до гърба и ребрата от сблъсъка с ирландеца във фоайето на бара. И направо се страхуваше да погледне как е хълбокът му.

Все още седнал, той набра номера на Зитър. Секретарката го свърза и детективът изрева в слушалката:

— Девлин! Какво е станало снощи, по дяволите?

— Защо?

— Сутринта ми позвъни шибаният Кели. Адски се беше разпенил. Заплаши ме по десет различни начина — искаше или да те заведа при него, или да му кажа къде си.

— Ти не знаеш къде съм.

— Не. Къде си?

— Няма нужда да знаеш.

— Да бе, добре. Какво си направил? Ти ли изпотроши баровете му?

— Не всичките. Каза ли му, че искаш да се срещнеш с него в седем?

— Да. Той настояваше да се видим незабавно.

— Не преди седем.

— Да, да, не се притеснявай. Казах му за седем.

— Къде ще се срещнете?

— В някакъв шибан ирландски бар, къде другаде?

— Добре, Сам, преди да идеш на срещата с него, ела да се видим в шест и половина. В „Мълхоланд драйв“.

— Къде е това?

— На Шейсет и трета улица и Трето авеню.

— Добре.

— Погрижи се да не те проследят хората на Кели.

— Няма начин. Колко от заведенията му успя да опустошиш снощи?

— Три.

— И с каква цел?

— Да ги държа в напрежение. Виж, искам да те помоля за още една услуга.

— Каква?

— Познаваш ли някого в Министерството на вътрешните работи? Някой от шефовете, на когото имаш доверие?

— Какво искаш от него? — попита Зитър.

— Да арестува няколко корумпирани ченгета.

— Моята дума не е достатъчна. Имаш ли някакви доказателства?

— Добре, забрави за това. Така или иначе нямаме достатъчно време. Просто ела на срещата с мен в шест и половина.

— Ще дойда — отвърна детективът и затвори.

Девлин най-после реши да се опита да се изправи. И после да ходи. Лявото му коляно отново се движеше трудно и го болеше. Хълбокът му жестоко пареше. Коленете, глезените, дланите, раменете и всичките му стави като че ли не искаха да му се подчиняват. Ставаше прекалено стар за такива поражения. Няколко сантиметра по-навътре и тазът му щеше да се пръсне като стъкло.

Но продължи да се движи и да се бори с болката. Застана под душа и остави горещата вода да попие в него и малко да го пооблекчи. Когато се изкъпа, вече се движеше почти нормално. Облече последните си чисти дрехи и отиде в дневната на апартамента. Пони седеше на обичайното си място до прозореца. Сюзън четеше „Ню Йорк Таймс“ на дивана.

Младежът стискаше ръката си в скута. Девлин забеляза, че дясната му скула е подута и че по кокалчетата на ръката му има засъхнала кръв. Иначе изглеждаше спокоен и бодър.

В стаята струяха слънчеви лъчи и осветяваха мъничките прашинки във въздуха. Девлин бе чел някъде, че по-голямата част от праха всъщност представлява микроскопични останки от далечни планети. За миг се почувства така, сякаш не е на мястото си, сякаш напълно се е отклонил от обичайната орбита на нещата. Не можеше да си представи по-странна двойка в обляната от слънце дневна в „Карлайл“. Сюзън — суровата красавица. Напрегната, уязвима, руса. Джеймс — смугъл, красив, млад, силен, видимо неподдаващ се на чувства. И тримата бяха попаднали в ситуация, от която можеха да излязат с още повече опасности и кръв.

— Значи успя — каза Сюзън, когато Девлин влезе в стаята.

— За малко — отвърна той. — Как си, Джеймс?

— Рани по лицето, дланите и ръката. Но нищо сериозно.

— А ти, Сюзън?

— Чувствам се отвратително и не мога да престана да скърцам със зъби.

— Това няма да продължи вечно.

— Нима?

— Е, тази нощ всичко ще свърши. Досега успя да издържиш. Не се отказвай накрая. Трябва да си чиста, трезва и готова в десет часа.

— Зная — отвърна тя, като вдигна ръка.

Девлин се върна в спалнята и се свърза с офиса на Паркър. Когато детективът му отговори, той каза:

— Кажете ми, че хората ви са успели.

— В момента чета доклада. Струва ми се, че са открили каквото ви трябва. Удивително.

— Как? Каква е връзката?

— Един мързелив застрахователен агент. Ще го прочетете, когато дойдете тук.

— Не мога да рискувам да идвам в офиса ви. Защо не ми го пратите по някого?

— Къде?

— Оставете го на рецепцията в хотел „Карлайл“.

— Добре.

— Побързайте.

— Каква изненада.

— Паркър?

— Какво?

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

 

 

В шест и половина Девлин влезе в „Мълхоланд драйв“ и видя, че Зитър седи на бара и пие будвайзер.

Когато детективът го забеляза, той се втренчи за миг в него и каза:

— Господи, изглеждаш ужасно.

— Трябваше да ме видиш преди два часа — отвърна Девлин.

— Какво е станало с теб? Ти дори не можеш да ходиш изправен.

— Нищо ми няма.

— Какво си се опитвал да направиш снощи, по дяволите?

— Да вбеся Кели.

— Е, успя. Направо е вън от кожата си.

— Хубаво.

— Хора като Кели са достатъчно самоуверени, за да се предават лесно, Джак — рече Зитър.

— Кели е просто долен престъпник и страхливец, ето какво е. — Девлин остави върху бара копие от доклада на Паркър. — Току-що го прочетох. Цели петнайсет страници информация за банкови сметки, корпорации, имоти и така нататък.

— И?

— От доклада става ясно, че заместник-инспектор Кели използва Робърт Уекслър като подставено лице. Уекслър е човекът, наредил да пребият брат ми.

— Точно така. Уекслър. И по какъв начин представлява Кели?

— Управлява поне дванайсет клубове и среднощни барове с помощта на няколко фиктивни корпорации и компании. Уекслър е името върху всички официални документи, но Кели е истинската сила зад кулисите. Той гарантира закрилата на незаконните заведения. Навярно се грижи и за законните. Двамата си делят печалбата.

— Имаш ли доказателства? — попита Зитър.

— Достатъчно, за да направя връзката с Кели. Тук има много информация за парични преводи от корпорацията „Колвил“ в сметки на негово име. Известно ми е, че „Колвил“ е собственост на Уекслър. Но досега не можех да свържа Кели с „Колвил“ или с Уекслър. Ето къде е доказателството — хората, с които работих по този въпрос, откриха, че приблизително половината от имотите на фиктивните корпорации са застраховани срещу пожар и дългове в една и съща компания, „Кингсбъроу иншурънс ъв Америка“. Направили са проверка на застраховките и са открили, че ползуватели на всички застрахователни полици на корпорациите са единствено Патрик Кели и Робърт Уекслър.

— Страхотно — вдигна вежди детективът. — Мисля, че манхатънската окръжна прокуратура ще се вкопчи със зъби и нокти в това, да не споменавам вътрешното министерство. И сега какво възнамеряваш да правиш с Кели?

— Ето какво. Доста изпотрошихме онези клубове, за да привлечем вниманието на ченгетата. Особено към онзи среднощен бар. Сега ще положат всички усилия, за да открият кой е собственикът. В друг случай Кели навярно би успял да се скрие зад корпорациите на Уекслър. Но след всичко това — Девлин вдигна напечатаните на машина страници, — можем да отведем полицията до Уекслър, а оттам направо при Кели.

— Значи сега Уекслър е по-скоро бреме за Кели, отколкото преимущество — рече Зитър.

— Точно така.

— И какво ще правим?

— Искам да покажеш на Кели какво сме открили.

— Защо?

— А ти защо мислиш?

— Защото искаш Кели да разбере, че когато открият Уекслър, с него е свършено.

— Правилно.

Зитър вдигна вежди.

— Държиш в ръцете си смъртната присъда на Уекслър.

— И аз смятам така. Ако Кели се освободи от Уекслър, на властите ще им е много по-трудно да стигнат до него.

— Но какво ще попречи на Кели просто да те хване и така да не позволи тази информация да стигне до ченгетата?

— Когато се срещнеш с него, ще му дадеш да разбере, че ако с мен, със Сюзън Ферленгети или с Дарил Оустън се случи каквото и да било, „Пасифик Рим“ ще се погрижи тази информация да бъде използвана и пратена на федералните власти, в нюйоркското полицейско управление, данъчната служба, манхатънската прокуратура и така нататък.

— А той откъде ще е сигурен, че и иначе няма да им я пратиш?

— Според мен е достатъчно умен, за да заплаши, че ако го направя, ще убие жените.

— Пат?

— Така изглежда.

— А може би просто ще прати всичко по дяволите и ще изтрепе всички.

— Не мисля.

— Господи, колебая се кое ти е в повече — дързостта или разумът. А и трябва да освободиш от Уекслър момичето.

— В десет часа вечерта ще се срещна с Уекслър в бара „Оук рум“ в „Плаза“. Договорихме се да разменим жените. Той получава Сюзън Ферленгети, аз получавам Дарил Оустън.

— И двамата си готвите капан.

— Точно така.

— Кой, по дяволите, ще излезе жив от това?

— Ще видим.

Възрастният детектив отпи от бирата си.

— Адски рисковано, приятел — каза той. — Уекслър няма да те остави да си тръгнеш с двете жени. А ти няма да знаеш дали Кели ще го жертва, докато главата ти е в торбата.

— Сам, просто дай този доклад на Кели, предай му каквото ти казах и остави аз да се погрижа за останалото.

— Имаш ли план?

— Да. Имам план.

Известно време Зитър въртеше каишката на часовника си и хапеше устни, издал брадичка напред.

— Не зная дали така ти помагам или ти вредя — каза накрая той.

— Няма друг начин — отвърна Девлин. — През последната седмица загубих баща си, едва не загубих брат си и нямам намерение да губя повече. Ако Уекслър иска да ме хване, ето ме. Ако Кели реши да го подкрепи и да прати срещу мен продажните си ченгета, шибаните си горили и каквото там друго има — ето ме. Той е долен крадец и ако тръгне срещу мен, няма да умра сам. Но трябва да избавим тези жени от Уекслър.

— Добре — отвърна Зитър. — Стига сме приказвали. — Той протегна ръка към доклада. — Значи искаш да съм в „Плаза“ в десет?

— Вече направи достатъчно. Повече от достатъчно. Просто дай това на Кели и излез от играта жив. Стигат ти. Позвъни ми в „Карлайл“ щом свършиш. Стая четири-осемнайсет.

Зитър погледна часовника си и скочи от стола.

— Закъснявам. Кели си тръгва и вече е време да отивам на срещата.

Детективът бързо излезе от бара и Девлин го проследи с поглед. После плати сметката и се върна в „Карлайл“ да чака.

 

 

Пет минути по-късно Зитър влезе в „Макмахон“ и седна до Кели, който отпиваше шотландско уиски със сода.

В едно от сепаретата на няколко метра от тях седяха двама от детективите на заместник-инспектора.

— Закъсня — ирландецът.

— Пет минути не са от значение.

— Какво имаш да ми казваш?

— Не зная къде е Девлин, но зная какво възнамерява да прави.

— Какво?

Зитър остави върху плота на бара спретнато напечатаните страници.

— Това е копие от информацията, която е събрал за теб и за някой си Уекслър. Не съм я чел. Не зная много по въпроса. Очевидно вътре има данни за връзката ти с Уекслър и предполагам, че това не е добре за теб.

Кели не докосна доклада, но бавно се обърна, за да погледне към детектива.

— Освен това трябва да ти предам — продължи Зитър, — че проблемът в клубовете ти снощи е бил предизвикан, за да привлече вниманието на властите и те да разследват дейността им. Предполагам, че бъркотията е била достатъчна, за да накара много ченгета, строителни инспектори и пожарникари да се опитат да открият собствениците на заведенията. Както ми казаха, това също означавало, че скоро ще почукат на вратата на някой си Уекслър. Ако не го открият достатъчно бързо, клиентът ми ще ги насочи към него.

Зитър посочи към страниците върху бара.

— Ако тази информация попадне в чужди ръце, Уекслър очевидно ще се превърне в проблем за теб. Клиентът ми иска сам да се погрижиш за този проблем. Иска също гаранция, че с Дарил Оустън и Сюзън Ферленгети няма да се случи нищо. Ако пострадат те или моят клиент, тази информация ще бъде пратена на федералните власти, окръжната прокуратура и прочее. Има достатъчно копия за много хора.

Кели кимна.

— Мили боже, какво чудо — тихо измърмори той. — Вместо да дойдеш тук и да ми помогнеш да открия онова копеле Девлин, ти си дошъл да ме изнудваш и да разнасяш мръсни лъжи.

— Единственото, което ти нося, е информацията, за която клиентът ми иска да знаеш. Погрижи се той или интересите му да не пострадат и информацията ще остане в тайна.

Кели се обърна към него. Лицето му се сгърчи в злобна гримаса.

— Долно чифутско копеле. Мислиш си, че можеш да ме заплашваш с това ли? Мислиш си, че ще го преглътна безнаказано? Шибан предател. Тръгваш срещу своите, така ли? Тръгваш срещу своя брат полицай? Ще те смажа, мръсен евреин такъв!

Зитър се изправи от стола си и се обърна към ирландеца.

— Не си ми никакъв брат полицай — тихо отвърна той. — Нито в службата, нито сега — никога, защото от онова, което чух, ти си шибан крадец, Кели. Ти си престъпникът, не аз.

— Искаш ли да чуеш истинска заплаха? Слушай това — разбрали сме, че си се сдушил с лоши хора. Не ми пука колко връзки имаш. В момента, в който името ти се замеси с онези клубове, с теб е свършено.

— Клубовете са си твой проблем. Ако искаш и аз да ти стана проблем, най-добре пак да си помислиш. Само прати някое от продажните си ченгета, включително онези две лайна, които седят в онова сепаре, и на момента ще ги убия. А после ще убия и теб, скапаняко. Не превръщай и мен в един от проблемите си, Кели, защото в момента си имаш достатъчно. Заеми се да разчистиш собствения си двор и всичко това може да ти се размине.

Зитър разкопча сакото си и заднешком се отдалечи от Кели, без да изпуска от поглед двамата детективи. Ирландецът не каза нищо. И никой не помръдна. Когато стигна до вратата, Зитър се обърна и излезе от бара. Скочи в първото такси, което се изпречи пред очите му, слезе три пресечки по-нататък и телефонира в „Карлайл“. Отговори му Сюзън.

— Кажете на Девлин, че всичко е готово.