Джон Кларксън
Лично правосъдие (26)

26.

Болката измъкна Девлин от тревожния му сън. Разумът му казваше да остане в леглото и да не ходи никъде. Но пулсиращата му глава и болезненото тяло го караха да стане и да направи нещо по въпроса.

Той бавно смъкна крака на пода и провери пораженията. Кокалчетата на лявата му ръка бяха подути. В подобно състояние бяха и кокалчета на дясната му ръка. На левия му лакът и на левия му хълбок се оформяха грозни синини. Дясното му коляно бе сковано от блокирането на ритника на портиера. Болеше го навсякъде, където тялото му се беше блъснало в колата. Знаеше, че през следващите няколко дни ще се появят болки и на други места.

Влезе в банята и извади от аптечката на Дарил шишенце нуприн. Изсипа четири капсули от по 1000 милиграма и отиде в кухнята. Дозата бе много по-голяма, отколкото пишеше в указанията, но въпреки това нямаше да е достатъчна.

В кухнята той отвори хладилника и извади бутилка сода, с която прокара болкоуспокоителните и угаси жаждата си.

Видя, че на един от столовете виси окървавеното му сако и си спомни, че трябва да пусне дрехите си на сушилня.

Откри малката пералня в килера до кухнята и превключи на сушене, като нагласи брояча на един час.

Спеше му се до смърт, но имаше прекалено много работа. Погледна дигиталния часовник на микровълновата печка на Дарил. Беше 14:56 ч. Сънят трябваше да почака.

Седна гол на кухненската маса, взе телефона и набра номера на апартамента на „Пасифик Рим“ в Сохо. Когато се включи телефонният секретар, той набра необходимия код и изслуша получените съобщения. Зитър се бе обаждал, Мерилин също. Уилям Чоу, шефът на „Пасифик Рим“ беше оставил съвсем ясно съобщение: „Позвъни ми веднага“.

Девлин го бе очаквал. Той набра номера на офиса на „Пасифик Рим“ в Лос Анджелис, като използва кредитната си карта, проведе кратък разговор с телефонистката и незабавно го свързаха с Чоу, който попита с мекия си, странно успокоителен глас:

— Кажи ми сега какво е станало след последния ни разговор?

Чоу вече знаеше за баща му. Девлин бързо и лаконично му разказа всичко, което се бе случило след погребението.

Шефът му го изслуша, без да го прекъсва, после рече:

— Отмъщението е лукс.

Девлин чу, че Чоу трака на компютърната си клавиатура.

— Отмъщение или не, сега вече нямам избор — отвърна той.

— Можеш просто да се качиш на самолета. Трябваш ми спешно за нова задача.

— Не мога да оставя брат си.

— Ти не си при него.

— Но съм достатъчно близо.

— Трябваш да идеш на Оаху, Хавайските острови.

— Кога?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Нуждая се най-много от три-четири дни.

Трийсетина секунди Чоу не отвърна нищо. От време на време Девлин чуваше тракането на клавиатурата. Разбираше, че Чоу използва компютрите в „Пасифик Рим“ за нещо, свързано с него. Дали не проверяваше разписанието на самолетните полети? Или търсеше в своята база данни имена на лекари за брат му?

— Интересно — отново се разнесе гласът на шефа му.

— Моля? — попита Девлин.

— Вкарах Робърт Уекслър в компютъра. Има досие при нас.

— И какво пише в него?

— Името му е замесено в случай, с който сме се занимавали преди година. Свързан е с „Икеда електроникс“ в Мауа, Ню Джърси.

— С „Икеда“?

— Да — продължи Чоу, — някои от служителите в централата им в Осака, пристигнали на посещение в офиса в Ню Джърси, имали проблем в собственост на господин Уекслър.

— Какъв проблем?

— Опит за изнудване от страна на проститутка.

— Една нощ в Манхатън?

— Да.

— „Пасифик Рим“ решил ли е проблема им?

— Отчасти. Може би си струва да хвърлим известни усилия за този Робърт Уекслър. Чакай да си помисля. Къде мога да се свържа с теб?

Даде му телефонния номер на Дарил и Чоу затвори.

Девлин позвъни в болницата и разбра, че състоянието на Джордж е стабилно. После се обади на Мерилин. Този път тя като че ли разговаряше с него по-охотно. После хапна и доизсуши дрехите си. Телефонът иззвъня точно един час, след като Чоу беше затворил.

— Пращам по факса в служебния ти апартамент информация за Уекслър — без предисловие каза шефът му. — Може да ти е от полза. Какво възнамеряваш да правиш?

— Да науча колкото мога повече за него и за бизнеса му и да го унищожа.

— Отлично. Каква помощ ти трябва?

— Трябват ми опитни и бързи хора, които да ми помогнат в събирането на информация. Трябват ми и връзките ви, за да намеря някой бияч — за ръкопашен бой. Нуждая се от подкрепление.

Компютърните клавиши затракаха в далечината и Чоу отвърна:

— Ще се свържа с един човек в Ню Йорк. Казва се Одзава. Дай ми няколко минути и после му телефонирай. Номерът е 572–6172. Ако не съм успял да го намеря, преди да му се обадиш, дай му моето име и му кажи какво искаш. После да прати сметката на мен. Колкото до хора за издирване на информация, в Ню Йорк има отлични ресурси. Използвай ги. Ще стане по-бързо, отколкото ако се опитаме да го направим оттук. Агенцията се казва „Уилям Паркър Инвестигейшънс“. Свържи се с нея от името на „Пасифик Рим“.

— Благодаря.

— Телефонирай ми след три дни. Дотогава ще мога да ти кажа подробностите за случая на Хаваите.

— Ясно.

През следващия час Девлин остана на телефона. Когато свърши, бе успял да си уговори срещи с Одзава за девет вечерта и с Уилям Паркър за девет сутринта.

Вече беше станало пет часа. Следващата му работа бе да позвъни на жената от „Звездна светлина“ в шест, но първо набра номера на Зитър.

Отговори му направо детективът.

— „Интрепид Инвестигейшънс“.

— Сам, Девлин е.

— Добре ли си?

— Да.

— Опитвах се да се свържа с теб и по номера, който ми даде, и по пейджъра. Успях само да оставя съобщение на телефонния секретар.

— Чух го. Забравих да взема пейджъра ти.

— По дяволите. Тревожих се. Прецаках работата. Макар и без да искам, но я прецаках.

— Как така?

— Някой от списъка ми е знаел, че идваш.

— Точно така.

— Съжалявам. Адски шибано съвпадение.

— Какво искаш да кажеш? Мислех си, че са братята Маккой.

— Не. Според мен информацията е дошла от по-високо място.

— От кого?

— От Патрик Кели.

— Кой е този, твоят човек в „Синовете на Ирландия“ ли?

— Да. Помня го като арогантно копеле, но когато го попитах какво прави в управлението, очаквах да чуя големи работи. Вместо това той се измъкна. Не ми отговори нищо конкретно.

— И какво?

— Това ме накара да се зачудя с какво, по дяволите, се занимава. Позвъних на неколцина познати в първи полицейски участък.

— И?

— Научих, че освен всичко останало, шибаното ирландско копеле отговаря за екипите, които се занимават със среднощните барове.

— Детективите, които би трябвало да ги затварят ли?

— Да.

— И този тип Кели отговаря за тях?

— Между другото.

— Значи са оставили лисицата да пази курника.

— Така изглежда. Кой, по дяволите, би вложил пари в добър среднощен бар, ако не е свързан с ченгетата?

— В противен случай рискува много.

— Точно така. А с теб какво става? Успял ли е да предупреди на онези места, че ще ходиш там?

— Да. В последния бар от твоя списък. Влязох вътре и не видях никакви мускули. Когато излязох обаче, ме чакаха.

— Не си застрелял никого, нали?

— Не си носех пистолета. Не бих могъл да вляза на онези места въоръжен.

— Да, прав си. Добре ли си?

— Успях да се измъкна без прекалено много поражения. Та значи този тип Кели осигурява защита на някои от среднощните барове? Как смяташ, че го прави?

— Предполагам, че просто насочва детективите другаде. Кара ги да се концентрират върху етническите клубове и бандитските сборища. Освен онези, които закриля, има много други заведения, към които да отклони усилията. Да речем, че някой разбере за някое от тези места. Ще трябва да докладва на Кели. Той ги предупреждава и те затварят, докато отмине бурята, после всичко си продължава както преди.

— Да.

— Кой знае, Кели навярно притежава няколко такива бара. Казваш, че си открил заведение, управлявано от ирландци? Кели вероятно има свои хора сред шибаните „Синове на Ирландия“, които се занимават с баровете. Онова ченге Донован, на което се натъкна ти. Отрепки като него.

— А как се вместват в картинката братята Маккой?

— Кой знае? Кели трябва да има хора и извън полицията. Проклетата малка ирландска мафия се ръководи от заместник-инспектор.

— Все същата история, Сам. Типове с пари и власт, които си мислят, че могат да правят каквото си искат.

— Като например да пребият до смърт брат ти.

— Да.

— Откри ли какво му се е случило?

— Не точно. Попаднал е в някаква разправия и горилите са го изхвърлили. Може би онези братя Маккой са го обрали и са го оставили без пари, с които да плати сметката. Навярно е побеснял и е налетял на бой. Ако го е направил срещу типовете, които ме преследваха, направо е късметлия, че още е жив.

— По дяволите. Какво ще правиш? Не можеш да тръгнеш срещу тях.

— Нима? Само гледай.

— Ти си луд.

— Слушай сега какво искам да направиш. До девет часа утре сутрин искам да събереш колкото можеш повече информация за Кели. Дата на раждане, домашен адрес, регистрационен номер на колата му, номер на социалната му осигуровка, на банковата му сметка, изобщо всичко, каквото успееш да откриеш.

— О, я стига. Да не си мислиш, че ще можеш да намериш улики срещу него? И защо?

— Защото си струва. Ще го направиш ли?

— Вече ставам прекалено стар за такива работи.

— Направи каквото можеш. Къде да се свържа с теб към осем и половина утре сутрин?

— Ще бъда тук.

— Ясно.

— Добре.

— Хей, Сам?

— Какво?

— Докато не ти кажа, недей да говориш с никой друг, не се доверявай на никого.

— Виж, Девлин. Съжалявам, че предупредих онези типове за теб. Случва се. Може би подсъзнателно съм знаел, че Кели е подлец. Разбирам, че не можеш да си позволиш никакви рискове, но не се притеснявай за мен. На твоя страна съм.

— Добре.

— По дяволите, и двамата с теб знаем, че единственият начин да решим този случай е да си сложиш главата в торбата и да видим кой ще се опита да я отсече.

— Да, но тази сутрин вече едва не я загубих.

— Зная. Прав си. Бъди предпазлив. И не ми казвай нищо, което може да ти навреди.

— Ще ти телефонирам утре.

Девлин затвори и отиде да извади дрехите от сушилнята.

Още бяха топли. По-голямата част от кръвта се беше изпрала, но панталоните бяха в ужасно състояние. Бяха се смачкали и свили от топлината. Бяха му прекалено къси и тесни, което не облекчаваше болката в хълбока и коляното му.

Докато се обличаше, той се опита да обмисли следващите си ходове. Нямаше място за грешки.

Върна се в кухнята и отвори шкафа, в който бе скрил пистолета. После си сложи кобура, макар да знаеше, че не може да го прикрие с окървавеното сако, което висеше на облегалката на стола.

Чу, че външната врата се отваря. Дарил влезе в кухнята. Имаше изтощен и раздърпан вид от жегата навън.

Дигиталният часовник на микровълновата печка показваше 17:46 ч. Почти беше станало време да телефонира на жената от бара. Имаше номера и името й — Сюзън. Сега само трябваше да убеди Дарил да й позвъни.