Джон Кларксън
Лично правосъдие (18)

18.

Заведението се намираше точно там, където му беше казал Питър Папас. Но вратата вече не бе синя, а плътно черна, със сребристи петна от спрей, които приличаха на буквите ВКР. Беше метална и потъваше на петнайсетина сантиметра в дървената каса. Изглеждаше така, сякаш не са я отваряли от години. Имаше и брава, но Девлин дори не си направи труда да я опитва. Той се огледа и забеляза звънец от дясната страна.

Натисна го и някъде вътре се разнесе слабо звънене. Като че ли отекваше в празно пространство, но вратата изведнъж се отвори и Девлин отстъпи назад. На прага застана дребен човек с изхабено лице и вълнена шапка. Носеше плетена риза и панталони в цвят каки.

Девлин първи попита:

— Отворили ли сте вече?

Портиерът се наведе навън, огледа се наляво и надясно и каза:

— Кой си ти?

— Барман. За това място ми каза човекът, с когото работя.

Дребният продължи да се оглежда настрани и попита:

— Значи си барман. И в кой бар? Как се казва приятелят ти?

— Работя всеки понеделник, сряда и петък в „При Дойл“. В събота в „Гринич вилидж“. Какъв е проблемът?

Човекът го погледна и рече:

— Няма проблем. Няма проблем. Влизай. Влизай.

Девлин се озова в основата на стълбище, което водеше право нагоре към друга врата. Понечи да се качи, но портиерът леко го хвана за рамото.

— Чакай малко. Аз стоя горе. Първо ще пратя другия, дето е долу.

Човекът с вълнената шапка се качи по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж, и изчезна в клуба. След малко горе се появи млад мъж, толкова едър, че му се наложи да се наведе, за да излезе през вратата. Лицето му беше намусено и кестенявата му коса падаше на кичури върху раменете му. Носеше униформено военно яке, сини джинси и ботуши. Той отметна косата от челото си и заслиза надолу по стълбите. Изпълваше пространството около себе си.

— Хей — рече младежът. Девлин отстъпи назад, за да му направи място във фоайето. — Не мърдай сега.

Гласът на здравеняка звучеше така, сякаш някой беше поработил над гласните му струни с шкурка. Девлин можеше да се обзаложи, че това се дължи на удар в трахеята му.

Той разтвори спортното си ленено сако, докато гигантът го отупваше с ръце от горе до долу.

Човекът се усмихна късо и рече:

— Чист си, а?

— Да — отвърна Девлин, — само съм малко потен. Гореща нощ.

Младежът започна точно под мишниците му и прокара ръце по тялото и краката му. Изправи се, сложи огромната си длан на гърдите му, после отстрани и отзад.

Знаеше точно какво прави. Бавно проверяваше онова, което усещаше под ръцете си.

— Входът е десет кинта — каза той.

Девлин извади десетачка и портиерът измъкна от военното си яке кочан с билети. Подаде му един и рече:

— Дай билета на човека горе.

Девлин се заизкачва по стълбите, а здравенякът остана долу в очакване на следващия звънец.

Мъжът с вълнената шапка се усмихна, взе билета на Девлин и му даде знак да влезе в клуба. Заведението приличаше на стар бар, украсен за някакво тържество преди около две години и оставен така. От тавана висяха мръсни ленти и зацапаното огледало зад бара срещу вратата беше обточено с лампички.

Отляво на Девлин помещението продължаваше около шест метра и после имаше чупка, дълга още три. Точно зад ъгъла се виждаше стълбище, водещо към втори етаж. В дъното на Г-образната стая бяха електронните игрални автомати и голямото колело със зарове, описани от Питър Папас.

В клуба имаше само дванайсетина души. Очевидно три и половина през нощта беше прекалено ранен час за посетителите на това място.

Девлин седна на бара. Барманът изглеждаше трийсетинагодишен. Гъстата му черна коса бе фризирана. Носеше черни панталони и черна риза, която приличаше на копринена. Девлин се приближи до него и той веднага попита:

— Какво да ви сервирам?

Акцентът му звучеше почти също толкова ирландски, колкото и на Брайън в „О’Калахън“. Девлин беше сигурен, че портиерът с вълнената шапка също е ирландец.

— „Джеймсън“ с вода.

Барманът, без да гледа се пресегна към бутилката, напълни пластмасова чашка с лед и я допълни с уиски и вода. Девлин остави върху бара двайсетачка и получи петнайсет долара ресто.

Огледа клуба в огледалото, срещу което седеше. Таванът бе нисък, мебелировката — неподходяща и евтина. Осветлението беше слабо. Прекалено слабо, за да различи повече подробности.

От висящите по стените тонколони се носеше силна музика. Бе странно място. Нещо повече от бар, но по-малко от… От какво? От клуб? Или от казино? Странен хибрид, създаден, за да има къде да ходят хората след затварянето на законните барове.

Чувстваше се така, сякаш е на парти, което още не е започнало. В атмосферата се усещаше някаква невидима, но настойчива енергия, като че ли хората тук очакваха нещо.

През два стола вляво от Девлин седеше привлекателна жена. Имаше дълга тъмна коса, отметната назад. Въпреки горещината навън, носеше дълъг шлифер. Пушеше и бъбреше с бармана.

Две чернокожи жени сновяха из бара. Девлин не беше сигурен дали предлагат напитки, секс или нещо друго. Отпи от чашата си и се загледа в бармана, който се насочи към дамската тоалетна до входа на заведението.

Тъмнокосата слезе от стола си и го последва, стиснала в ръка голяма черна дамска чанта. Жената беше по-пълна, отколкото предполагаше лицето й.

Тя влезе в дамската тоалетна. След няколко минути оттам се появи барманът. Носеше малка кафява книжна торбичка, която приличаше на пакет с храна за обяд. Той стегнато я нави отгоре и я пъхна на една от лавиците зад бара. Минута по-късно излезе и жената, седна на мястото си и зачака следващата част от сделката.

Девлин се изправи, взе чашата си и започна да обикаля из заведението. Никой не играеше на автоматите и на голямото колело. Приближи се до стълбището, което водеше нагоре. Качи се на втория етаж и влезе в голямо помещение с пръснати кушетки, столове и няколко маси. Вдясно се виждаше малка странична стая. На кушетката в нея някой или лежеше в безсъзнание, или спеше.

В голямото помещение също се разменяха пари и малки пакетчета. Негър с дълго, черно кожено палто осъществяваше сделка с русокос тип, който приличаше на рокер — тениска, татуировки, джинси и дълга коса. Девлин не беше видял нещото за смъркане или пушене, което се продаваше, но очевидно в клуба можеха да се намерят наркотици.

Той се насочи към дъното на стаята и седна на една от кушетките. Остави чашата си върху масата и се помъчи да се слее със сенките. Звънецът на долния етаж звънеше по-често и шумът и музиката като че ли се усилваха.

Преди да бяха изтекли десет минути, чернокожият пласьор се приближи и седна на кушетката до Девлин.

— Как си бе, човече?

— Добре.

— Добре, а? Гот. Ти май търсиш нещо — имам кока, имам цигарки, всичко. К’во искаш?

Девлин протегна ръка и отпи от ирландското си уиски.

— Търся един човек, с когото трябваше да се срещнем тук. Едър човек.

— Тук идват много едри типове бе, човече. Шибани италиански жребци, тъкмо като за конкурс „Мистър Кинг Конг“.

— Не, този е ирландец. Но е облечен нормално. В делови костюм. Обикновен човек. Не мога да си спомня сега ли трябваше да се срещнем или снощи. Редовно ли идваш тук?

— Да. Постоянно, човече. По туй време. Трябва ли ти дрога, можеш ме намери тук почти всяка нощ.

— Не си ли видял сега или предишните нощи някой, който прилича на онзи, когото описах?

— Не. Не зная. Майната му. Да не съм от службата по надзора? Искаш ли кока? К’во искаш?

— Не тази нощ. Благодаря. — Девлин се изправи.

— Ако си смръкнеш малко, ще си готов за цяло денонощие.

— Някой друг път.

Девлин слезе по стълбите и преди да се върне на бара, довърши уискито си. Поръча си ново и седна.

До него се намести едно от чернокожите момичета, които обикаляха из бара. Носеше черна пола и тясна блуза, която сплескваше гърдите й и показваше очертанията на зърната й. Имаше тъмносивкава кожа. Девлин си спомни как едно чернокожо ченге веднъж му каза, че негрите наркомани се отличават по мътно пепеливия оттенък на кожата си.

Момичето беше почти хубаво, почти секси. Девлин реши, че към четири часа това „почти“ ще е достатъчно за много мъже.

Тя му се усмихна.

— Ще ми вземеш ли нещо за пиене?

— Какво пиеш?

— „Севън енд севън“.

Той повика бармана.

— „Севън енд севън“.

Барманът очевидно бе наясно с поръчката.

— Сам ли си? — попита момичето.

— Да.

— Искаш ли да си занесем чашите горе? Да се настаним по-удобно.

— Първо искам да те питам нещо — отвърна Девлин.

— Какво?

— Беше ли тук преди две нощи?

— Да.

— Виждала ли си един едър тип в делови костюм, с тъмна коса, здравеняк, около метър деветдесет и пет?

— Бял ли?

— Да.

— Не, не съм виждала толкова едър бял мъж в делови костюм. Бях тук до към шест сутринта. Не си го спомням. — Напитките им пристигнаха. Момичето се наведе по-близо към Девлин, постави длан на бедрото му и каза: — Хайде, ти си достатъчно едър за мен. Горе ще те накарам да се почувстваш наистина удобно.

— Колко взимаш?

— Това вторият ти въпрос ли е?

— Да.

— Четирийсет долара. Хубаво ще те помачкам и ще ти духам. Ще те накарам бързо да се изпразниш.

Девлин бръкна в джоба си и измъкна двайсетачка.

— Знаеш ли какво? Ето ти двайсет и нека си спестим разкарването. Просто се отпусни и ще се задоволим с това.

— О, я стига. Много си сладък. Дай ми още двайсет и можем да си прекараме забавно.

— Не, наистина, благодаря.

Тя отново го погали по бедрото и рече:

— Хайде, мили, вече ми плати половината. Дай ми още двайсет и аз ще те отнеса дотам.

— Не тази нощ, скъпа.

Девлин се изплъзна от стола си и се насочи към другия край на бара. Привлече вниманието на бармана, който продължаваше да разговаря с тъмнокосата. Мъжът прекъсна разговора си и отиде при Девлин, който му каза:

— Мога ли да те попитам нещо? Ти ли обслужваше бара по-миналата нощ?

— Всяка нощ, приятел. Снощи, по-миналата нощ, всяка.

— Помниш ли ме?

Барманът го изгледа.

— Не — отвърна той. — Трябва ли?

— Не съм сигурен — отвърна Девлин. — Беше една от онези безумни нощи. Бях с брат си и с две ирландски момчета. Хвърляхме стрелички в един бар на Второ авеню. Трябва да е било късно и обиколихме няколко клуба. Беше прекалено късно за нормалните заведения. Трябва да сме били в среднощни барове.

— И смяташ, че си идвал тук?

— Не зная. Брат ми е едър мъж. Към метър деветдесет и пет. Облечен в делови костюм. Другите типове бяха по-дребни. Големи усмивки. С много зъби. Наистина приятелски. Единият се казва Шон. Не си спомням името на другия.

— Всъщност не зная за кого, по дяволите, приказваш, пък и много не ми пука. Нервирам се, когато хората идват тук да ми задават въпроси.

— Извинявай. Просто се мъчех да запълня някои празноти в паметта си. Има ли наблизо други среднощни барове?

— Защо не се разкараш оттук и не си ги потърсиш сам?

Девлин почувства, че бушоните му ще изгърмят. Той допи уискито си и остави чашата върху бара.

— Чао, приятел. Благодаря за любезността.

— Няма защо.

Когато Девлин си тръгваше, по стълбите се качваха още двама души. Портиерът го накара да изчака, докато се качат и влязат в заведението. Едрият младеж долу се изправи от стола си и зачака Девлин. Когато стигна при него, Девлин го попита:

— Тази нощ трябваше да се срещна тук с един човек, но той не се появи. Едър тип — горе-долу колкото теб. Навярно в делови костюм.

— И какво? — попита го обработеният с шкурка глас.

— Да, смешното е, че сега не мога да си спомня дали срещата ни беше за вторник или за четвъртък. Да си виждал такъв тип по-миналата нощ?

— Не. Тръгваш ли си вече?

— Да. Благодаря.

Портиерът открехна вратата, огледа улицата и после отвори достатъчно широко пространство, че Девлин да успее да се промъкне навън.

Улицата беше тиха, почти спокойна, но уискито му бе вдъхнало енергия. Той тежко издиша през носа си и отново усети вкуса на алкохола. Искаше му се да го избълва, но вече беше прекалено късно за това, пък и се радваше, че гневът му се е поуталожил. Докато чакаше да се появи някое такси, той тръгна на запад по Трето авеню.

Пътуването до Бродуей и Сто и осемнайсета улица не отне много време. Шофьорът се носеше по пустите улици с осемдесет километра в час, което изглеждаше ужасно бързо за Манхатън.

Имаше рошава брада и коса, сплетена на безброй плитчици, напъхана под огромна плетена шапка от черна, зелена и червена прежда. От оставения на предната седалка касетофон се разнасяше реге. В Ню Йорк имаше много растафариани^[1], но този беше бял и според разрешителното му за работа се казваше Марк Рубинщайн. Девлин се зачуди колко ли евреи растафариани има в света.

Барът, за който му бе казал Питър Папас, не се намираше на Бродуей. Беше малко по на запад, на Сто и осемнайсета улица. Наричаше се „Дедууд“. Предният прозорец бе боядисан в черно. Беше оставен малък квадратен участък с неонов надпис „Светла бира“. Нямаше начин да се погледне вътре и да се разбере дали е отворено. Девлин опита дървената врата, но установи, че е заключено. Никъде не се виждаше звънец, затова почука два пъти.

Вратата незабавно се отвори. Показа се млад мъж, висок почти колкото него и с черна тениска с емблема на „Мерцедес“.

— Затворено е — каза той.

Девлин усети смърдящия му спиртен дъх и се вгледа във влажните му, пиянски очи.

— Стига бе, току-що излизам от работа. Трябва да пийна едно преди лягане.

— Къде работиш?

— В „При Тери“ на Шейсет и осма. Барман съм.

— С кого работиш?

— С никого. Сам обслужвам бара. Заведението не е чак толкова голямо.

— Добре, майната му. Влизай.

Този път претърсването не беше толкова професионално, но човекът определено би открил оръжието му, ако го носеше.

Девлин се озова в типичен ирландски бар, който по нищо не се различаваше от милиони други. Имаше онази характерна миризма, която никога не можеше да изчезне: на бира, пропила се в дървените подове, където загниваше и ферментираше, изпускайки сладникаво-кисел мирис, смесил се през годините с дим от пури и цигари, евтин лосион за коса и пот.

Барманът стоеше неподвижно. Имаше рядка, мръсносива коса, отметната назад, уморени очи и типичен подут нос с мрежа от спукани вени.

Стоеше на бара заради четирима алкохолици, седнали над вечните си последни чаши. Бира, водка, джин. Най-евтиният алкохол.

В другия край на бара седяха трима млади мъже. Навярно таксиметрови шофьори. Пиеха будвайзер от шишета с дълги шии и някаква тъмна течност.

Това беше място, където пияниците можеха да прекарат времето до следващия етап, когато щяха да се напикават в леглото си или да изпаднат в пълна забрава. Истинска дупка, но някак си много успокоителна и приятна.

Приличаше на утроба, изолираща алкохолиците в собствения им свят. Нямаше шумна музика. Не се разнасяха високи гласове или смях. Не тракаха съдове, нито пък млади келнерки с театрални наклонности, опитващи се да привлекат вниманието.

Преди много години в Куинс бащата на Девлин работеше в магазин за железария. Брат му Уейн, чичото на Девлин, притежаваше бар близо до старата им къща. Понякога баща му се отбиваше там да пийне нещо след работа. Веднъж майка му прати Девлин в бара да види дали татко му е с Уейн.

Девлин си спомняше как влезе в заведението. Уейн седеше зад бара, вдигнал крак върху мивката. Неколцина по-възрастни мъже смучеха питиетата си. Рут, жената на Уейн, тъкмо излизаше от кухнята с хамбургери в ръце. Пъстрите неонови реклами на бира и слабите лампи, които висяха от тавана, придаваха на бара задимен, уютен и топъл вид.

Бащата на Девлин изглеждаше прекалено добре облечен и улегнал за това място, но в същото време и ужасно щастлив да изпие една бира с брат си. Девлин си спомняше колко добре вчесана му се стори косата на баща му и колко спокоен му се видя той на бара.

Може би ако баща му беше продължил да пие още петдесет години, щеше да свърши на място като това тук.

Девлин седна и барманът бързо се приближи към него. Наведе глава и пусна ухо.

— Чаша „Джак Даниълс“ и наливна бира.

Барманът кимна.

Алкохолът се сервираше върху картонени подложки. Чашата беше малка. Чудесно. Девлин започваше да се уморява от опити да се съпротивлява на опиянението. Той изгълта бърбъна, който опари езика и гърлото му. Малко след това отпи от студената бира. Комбинацията изглеждаше отлична. Изведнъж го обля вълна от мъка. Внезапно почувства, че баща му ужасно му липсва. Искаше му се тримата с баща му и брат му да седят в бара на чичо му Уейн. И след десетина-петнайсет минути разтревожената му майка щеше да дойде да ги търси, щеше да ги сгълчи, а после да се разсмее и да се изпълни с щастие, че нейните мъже са седнали заедно на по чашка. Или на малко повечко.

Девлин тихо изруга и се изправи. Прокара ръка по лицето си. Насили се да не мисли за това.

Барманът пристъпи напред и Девлин му кимна. Малката чашка отново беше напълнена с кехлибарената течност и Девлин я пресуши заедно с бирата. Имаше същия сладък и успокоителен вкус.

Разбираше, че ако изобщо бе идвал тук, брат му си бе тръгнал невредим.

Този път Девлин остави върху бара цялата двайсетачка.

Той излезе, преди да е станало прекалено късно. Но през целия обратен път до апартамента в Сохо се мъчеше да се пребори с алкохолното замайване. Слънцето изгряваше. Вдигаше се и омарата на поредното нюйоркско утро. Изпитваше отчаяна нужда от сън, но не му се искаше да заспива. Не гореше от желание да се срещне с демоните, които го очакваха.