Джон Кларксън
Лично правосъдие (35)

35.

Когато портиерът му съобщи, че Месина чака долу, Уекслър седеше в дневната на Сюзън, пиеше божоле и препрочиташе любимата си част от „Възходът и падението на Третия райх“ на Уилям Ширър.

Дарил беше в спалнята и плачеше от усилието, което й трябваше, за да не крещи от болката в счупения й пръст. Дори и през заключената врата Уекслър чуваше пресекливите й хлипания и това започваше да му досажда.

Месина влезе сам и насинен.

— Какво стана?

— Попаднахме на шибан капан, ето какво стана. Онзи тип, когото търсиш, беше там и знаеше, че идваме.

— Невъзможно.

— Върви да го кажеш на двете си приятелчета.

— Джо и Еди ли?

— Направо можеш да ги отпишеш. Поне единият от тях е застрелян.

Уекслър се изправи толкова бързо, че виното се разплиска над ръба на чашата.

— За какво говориш? Откъде ще знае, че идвате?

— Дяволите да ме вземат, ако зная — отвърна Месина. — Онзи тип Девлин ги пусна в апартамента и застреля единия.

— А ти какво направи?

— Опитах се да се разкарам от там, ето какво. Едва не ме хванаха ченгетата пред хотела, докато се опитвах да се откопча от малкия скапаняк, дето работи с Девлин.

— Кой беше?

— Нямам представа, но кучият син знаеше да се бие, казвам ти. Виж, никой не ми е споменавал за патлаци и такива неща. Повече не отивам да се бия без пистолет.

— Напълно съм съгласен с теб.

— Онзи тип, когото преследваш, знае какво прави и изобщо не се страхува. Най-добре да си намериш няколко биячи, освен онези твои симпатяги.

Уекслър отново седна. Налагаше се да осмисли всичко това, но първо трябваше да реши какво да прави сега. На Девлин определено нямаше да му трябва много време, за да се сети, че той е хванал Дарил. И със сигурност щеше да дойде за нея, ако успееше да измъкне информацията от Джо или Еди.

Дарил продължаваше да хлипа в спалнята и да му пречи да мисли.

— Слушай, я иди да намериш нещо да й запушиш устата — каза на Месина. — Потърси някакво успокоително или каквото и да е. Или алкохол. Адски ме дразни.

Месина влезе в спалнята на Сюзън и затършува из аптечката й за нещо, което да успокои болката на Дарил. Намери шишенце с десетмилиграмови таблетки валиум и друго с нуприн. Взе лекарствата и бутилката с два пръста уиски на дъното, която намери в кухнята, и занесе всичко това на Дарил в спалнята.

Тя се бе сгушила на леглото, стиснала длан в скута си. При влизането на Месина Дарил потръпна и вдигна здравата си ръка.

Месина се опита да я обезоръжи с усмивка, но тя само го направи да изглежда още по ужасен и страшен.

— Стига си се гърчила и изпий това, за да млъкнеш — рече той, като й подаде уискито и таблетките. — Глътни го с малко алкохол и ще се оправиш.

Дарил не отвърна нищо. Месина остави всичко на леглото и каза:

— Побързай и стига си мрънкала. Ако не млъкнеш, Уекслър ще ме накара да дойда и да ти направя нещо много по-лошо, отколкото да ти строша кутрето.

Дарил отново не продума. Месина пристъпи напред, пъхна ръка между краката й и силно я стисна. Дарил изпъшка от болка и отвращение. Той я вдигна от леглото и каза:

— Чуваш ли ме, по дяволите?

— Да! — изкрещя Дарил.

— Тогава ми отвръщай, когато ти говоря. Вземи тези боклуци и млъквай.

После я пусна и излезе.

Дарил взе бутилката уиски със здравата си ръка и отпи голяма глътка. Алкохолът изгори гърлото и стомаха й. Това едва не я накара да повърне, но тя се насили да изпие още една глътка. После преглътна три нуприна със слюнката в устата си и отново отпи от бутилката.

Страхуваше се да пие валиум, но реши, че е по-добре да се чувства замаяна, отколкото да понася болката и се насили да глътне едно хапче. Надяваше се, че това ще й помогне да не гледа към счупения си пръст. Започваше да й се гади всеки път, когато го виждаше да стърчи под такъв странен ъгъл.

Когато Месина се върна в дневната, Уекслър тъкмо затваряше телефонната слушалка.

— Какво направи с момичето?

— Дадох й малко уиски, валиум и още нещо. Скоро ще заспи.

— Предполагам, че ще трябва да оправим пръста й, ако се наложи да я задържа. — Уекслър замълча, замисли се и после каза: — Е, сега трябва да сме нащрек в случай, че господин Девлин пристигне да я спасява.

— Ако дойде тук, най-добре да имаш още хора, които да хвърлиш срещу него.

— Подкреплението трябва да е тук съвсем скоро.

— Кой? — попита Месина.

— Полицията.

Месина се изправи удивен.

— Полицията ли? Ти какво, да не си полудял?

— Спокойно. Това е моята полиция.

 

 

Девлин слезе от таксито на Шейсет и пета улица и Второ авеню и се насочи към сградата на отсрещния тротоар.

Блокът на Сюзън представляваше висок черен обелиск с отвесни стъклени стени, които се издигаха петдесет етажа нагоре. Пред входа имаше подковообразна отбивка, излизаща на Шейсет и пета улица. Когато наближи сградата, Девлин видя двата автомобила, спрели в отбивката. Единият бе синьо-бяла патрулна кола, а вторият — необозначен полицейски седан.

В момента пред входа се трупаха униформени полицаи и цивилни детективи, други две ченгета влизаха вътре. Единият от детективите се върна в седана, а другият влезе в патрулната кола. След като я паркира, той се присъедини към колегата си, който паркира оттатък улицата.

Девлин влезе в магазина за видеокасети под наем срещу блока и се престори, че търси някакъв филм, докато се опитваше да открие начин да мине покрай двете ченгета отпред и да измъкне Дарил от ръцете на другите двама, които смяташе, че скоро ще стигнат при нея в апартамента.

Пристигна още един необозначен седан с двама детективи. Единият слезе и отиде при другите, които чакаха пред блока. Това бе ниското, набито ченге, което се беше опитало да го арестува в болницата. Девлин си помисли, че партньорът му сигурно още се възстановява от трийсетсекундната му среща с Джеймс Пони.

Четвъртият детектив влезе в сградата и застана във фоайето. Това означаваше, че има поне шестима полицаи. Прекалено много.

Девлин излезе от магазина и тръгна с наведена глава на изток по Шейсет и пета улица. На Първо авеню спря такси и пое към „Карлайл“.

Когато влезе в апартамента, почти беше един часа през нощта. Сюзън и Пони бяха пристигнали половин час преди това. Младежът тихо седеше до прозореца. Сюзън се ширеше сама на дивана.

Никой не помръдна, което изглеждаше подходящо в тази изискана обстановка. Стаите бяха по-малки, отколкото в „Мариот“, но мебелите бяха по-скъпи, а багрите — по-жизнерадостни. Жълти завеси, син килим, диван и столове в цвят слонова кост. В „Мариот“ всичко беше в нюанси на жълто-кафяво и линиите бяха прави, за разлика от заоблените ръбове тук.

— Хванали са я, нали? — попита го Сюзън.

— Така изглежда.

— Трябваше да е тя. Никой друг не знаеше, че сме там, нали?

— Не.

— Не им е трябвало много време, за да я накарат да пропее.

— Не им е трябвало много време и да я открият. Не трябваше да я пускам сама в апартамента й.

— Трудно е да се грижиш едновременно за две жени.

Девлин седна на писалището, без да й отговаря.

— Какво ще правиш сега? — попита тя.

— Трябва да я измъкна от тях.

— Как?

Девлин разтри лицето и очите си, сякаш се мъчеше да измисли нещо. Чувстваше се уморен и със забавени реакции. Схватката с Джо и Еди му струваше много. Боляха го прекалено много места — ребрата, коляното, главата, ръцете.

— Как си? — попита Пони той.

— Добре — отвърна младежът, като обърна глава към него.

— Някакви поражения?

— Най-вече кокалчетата на ръцете. И няколко синини.

— За това ли мислиш?

— Да.

— Сигурно пак ще ти се случи да го срещнеш.

— Надявам се.

— Хванали са Дарил в апартамента на Сюзън. Намира се на Източна Шейсет и пета улица, номер двеста шейсет и пет. Двама детективи седят в необозначена кола оттатък улицата, едно-две ченгета във фоайето и поне двама в апартамента. Не можем да им излезем, но все пак трябва да наблюдаваме блока, за да видим дали ще я преместят. Трябва да зная къде е. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да — бавно се изправи Пони.

— Възможно е да ти се наложи да останеш там цялата нощ.

— Зная.

— Добре. Запомни ли адреса?

— Източна Шейсет и пета улица, номер двеста шейсет и пет.

— Точно така.

Пони излезе от стаята.

— Сега какво? — попита Сюзън.

— Трябва да я измъкнем.

— Веднъж вече те попитах — как?

Девлин се отдалечи от дивана и се опита да разработи план.

От своя страна Сюзън се опита да не му пречи, но напрежението, което изпитваше, не й позволи да запази тишина.

— Откъде, по дяволите, са разбрали за нея? Как са я открили?

Девлин се обърна към нея.

— Знаят за нея от онзи проклет бар, в който започна всичко това. Онзи барман трябва да ги е упътил към някой, който знае адреса й. Дарил е била единствената им нишка към мен. Уредих да скрият брат ми и семейството му. Дарил беше единственият човек, чрез когото са могли да ме намерят.

— Предала се е ужасно бързо — отбеляза Сюзън. — Дори не искам да си мисля какво е направил с нея Уекслър.

Девлин се обърна и се приближи до телефона.

— Какъв е телефонният номер на апартамента ти?

Сюзън се сепна от внезапното му движение и без да се замисля, му даде номера си.

Той го набра. Уекслър отговори на второто позвъняване. Девлин се съсредоточи върху усилието си да не издаде яростта си.

— Уекслър, тук е Джак Девлин.

Гласът на Уекслър звучеше спокоен и зловещ.

— Джак Девлин…

— Уекслър, тази работа е между теб и мен. Искам да оставиш Дарил Оустън на мира.

— Какво каза?

— Искам да оставиш момичето на мира.

— Наистина ли си мислиш, че ми пука какво искаш ти?

— Не съвсем. Просто ще ни е много по-лесно да се разберем, ако момичето не ни се пречка. Ти искаш мен, не нея. Пусни я да си върви и аз ще дойда където поискаш.

— О, ти наистина си можел блестящо да водиш преговори. Аз я пускам да си върви и ти идваш веднага след това.

— Само кажи времето и мястото.

— Слушай, глупако, така или иначе ще те открия.

— Няма никакви гаранции.

— Добре тогава! Какво ще кажеш, вместо да ти пращам цялото момиче, да започна да ти я пращам парче по парче, докато сам не дойдеш при мен. Мога да започна с някой пръст. Един вече е счупен. Виси само на кожата й. Трябва само да го откъсна и да го сложа в плик за писмо. Къде да ти го пратя?

Девлин затвори очи и се опита да диша спокойно.

— От това няма да има никаква полза, господин Уекслър.

— Не ме отегчавай със скрити заплахи.

— Уекслър, преди всичко това да свърши, двамата с теб така или иначе ще се срещнем лице в лице. Защо не оставим другите на мира и не го направим веднага? Ти ми водиш Дарил, аз ти водя Сюзън. Жените си тръгват и двамата оглаждаме търканията си.

Уекслър не отговори.

Девлин го притисна още повече.

— Хайде, Уекслър. Ще бъде интересно. Можеш да се опиташ да ме убиеш, след като направим размяната. И без това жените са само примамка, нали така? Простата размяна ще ускори играта.

В гласа на Уекслър се долови сериозна нотка.

— Няма да се опитвам да те убия. Просто ще го направя.

— Естествено. Ще бъде забавно.

— Не се дръж покровителствено, идиот такъв, иначе няма да ти пратя даже и пръст от нея. И можеш да правиш каквото си искаш с онази пияна курва.

— Помисли си, Уекслър. По-добро предложение няма да получиш.

— Добре, приятел, обади ми се утре на този номер в шест часа. Ще ти кажа къде и кога.

— Чудесно. И още нещо.

— Какво?

— Сега, след като се договорихме, не виждам друга причина да мъчиш момичето.

— Де да мислех така.

Девлин чу изщракването и после свободния сигнал. Той затвори телефона и вдигна поглед, за да види, че Сюзън яростно се понася към спалнята. Последва я. Тя бясно запрати куфара си върху леглото. После започна да се бори с ключалките му. Но ръцете й трепереха прекалено силно, за да успее. Девлин я хвана за китката и се опита да я обърне към себе си.

— Стига, Сюзън.

Тя се завъртя към него и силно го зашлеви през лицето. После избухна в сълзи и извика:

— Не ме докосвай, кучи син такъв. Продаваш ме като парче месо. Копеле такова! Лъжец!

— Стига. Изслушай ме.

— Защо? За да можеш пак да ме излъжеш ли? Да ми кажеш как ще ме защитиш!

Тя отново се изви към него, но този път Девлин я хвана с лявата си ръка и с дясната стисна другата й китка. После внимателно я натисна надолу, докато Сюзън не седна на ръба на леглото.

Той приближи лицето си до нейното и каза:

— Моля те, стига, изслушай ме. Ако не изкараме Уекслър от дупката му, той ще убие и теб, и мен, и Дарил.

Сюзън го погледна и той бавно пусна ръцете й. После продължи с по-мек, по-спокоен глас:

— Не искам да ми викаш, да ме удряш или да бягаш от тук, докато не чуеш какво ще ти кажа. Не те продавам. Не те връщам на Уекслър. Моля те за помощ. Моля те. Ако не искаш да го направиш, можеш да си вървиш. Но аз трябва да се свържа с него. Трябва да го лиша от причина да мъчи Дарил. Той е готов да започне да реже момичето и да ми го праща парче по парче.

Сюзън се опита да се овладее. Тя разтри китката си.

— Не те лъжа, Сюзън. Чуваш ли ме?

— Да.

— Вярваш ли ми?

— Може би ти вярвам — отвърна тя, — а може би не. Това няма значение. Вече не мога да ти помагам. Не мога да съм сигурна, че си в състояние да ме защитиш. Не мога да рискувам да го оставя да ме хване. Майка ми зависи от мен. Сестра ми е тежко болна. Нуждае се от подкрепата ми. След няколко месеца ще постъпи на място, където ще се грижат за нея и ако аз не се грижа за майка ми, никой друг няма да го направи. Дори Уекслър да ме открие след няколко месеца, трябва да поема този риск. Знаеш къде е момичето. Индианецът чака да види къде ще го отведат. Обади се на шибаната полиция и я освободи без мен. Съжалявам.

Девлин опита отново.

— Полицията изобщо няма да ми помогне. Нямам доказателства. Няма как да получим заповед за арест. И дори да успея да ги убедя да направят нещо срещу Уекслър, той може да я убие, преди да я спасим. Прекалено рисковано е.

— Това не е мой проблем. Не мога да рискувам живота си заради нея.

Девлин се изправи и отстъпи от Сюзън. Той вдигна ръце.

— Добре, добре. Няма да те карам повече.

— И няма да остана тук. Ще избягам колкото мога по-далече още сега.

— Сюзън, сега е два часа през нощта. Не знаеш къде отиваш. Дори да намериш място да се скриеш, не можеш да вземеш самолет по това време. Тук си в безопасност. Никой не знае къде си.

Тя се замисли. После отмести куфара настрани, отпусна се на леглото и покри очи с длан.

— Не зная как, по дяволите, се забърках във всичко това, но утре сутринта със сигурност ще се махна.

Девлин излезе от спалнята и тихо затвори вратата зад себе си. Отиде в дневната и седна на дивана. Болеше го цялото тяло. Чувстваше се изтощен. Схватката с Джо и Еди, безсънните нощи, загубата на Дарил, а сега и на Сюзън — всичко това бе взело прекалено много от него.

Той легна по гръб и се опита да реши какво да прави. Представи си как облича бронежилетката, взима 45-милиметровия си пистолет и стреля по всеки, който се изпречи на пътя му — докато не стигне до апартамента на Сюзън и не измъкне Дарил. Беше глупаво.

Девлин стана и взе куфара си. Отвори го и намери малка кутийка с различни таблетки. Извади четири от необходимите му болкоуспокоителни. Всяко от хапчетата съдържаше 500 милиграма кофеин и силен аналгетик. После отиде в банята и ги изпи с шепа вода. Когато се върна в дневната, вече бе готов да продължи. Седна на бюрото и започна да си води бележки на тефтерче с емблемата на хотела. Обмисляше. Планираше. Отказваше да се предаде пред съня. Отказваше да се предаде без битка.