Джон Кларксън
Лично правосъдие (21)

21.

Девлин се беше сблъсквал с най-различни видове наранявания, но никога не бе виждал човек, получил удар точно пред очите му.

Когато се приближи до леглото на брат си, той очакваше да забележи някакво подобрение, но състоянието на Джордж се беше влошило. Кожата му изглеждаше съвсем бледа. Беше болнаво сивкава. Бяха се опитали да го обръснат, но не бяха успели да стигнат до мястото около респираторната тръба, която излизаше от левия ъгъл на устата му. Сега там стърчаха грозни къси косъмчета.

Но въпросът не бе само в бледността и лошото бръснене. Брат му се смаляваше. Вече от три дни го хранеха единствено с течности. Трябва да беше загубил поне десетина-петнайсет килограма. Мускулите му се отпускаха. Беше го напуснал прекалено много „живот“. И тогава се случи. Започна с дрезгаво задавяне. Очите на Джордж широко се отвориха и разкриха мъртъв, сепнат поглед. После тялото му се изви и веднага се стовари обратно на леглото. Появи се леко треперене. Дясната страна на лицето му бавно се отпусна и цялата дясна половина на тялото му сякаш изпусна въздуха си като надуваема топка.

Девлин извика сестрата. От сестринската стая дотича дребна филипинка. Девлин се отстрани, за да й направи път. Тя повдигна клепача му и премери пулса. После бързо провери скоростта на респиратора и интравенозните системи, обърна се и бързо се насочи обратно към сестринската стая.

— Ще повикам доктора — каза тя, когато минаваше покрай Девлин.

Той погледна към брат си и промълви:

— О, по дяволите, хайде, Джордж. Недей да правиш това. Недей да правиш това.

Всичко свърши невероятно бързо. След няколко секунди Джордж сякаш беше изчезнал наполовина.

Появи се млад лекар.

— Моля, почакайте навън — каза той.

Девлин се обърна и бавно излезе в чакалнята на интензивното отделение. Лекарят дойде при него петнайсет минути по-късно. Беше на около двайсет и пет години. Носеше бяло сако и изглеждаше така, сякаш не е спал от седмици. Девлин се изправи и го посрещна, но преди да успее да го попита каквото и да е, младият доктор вдигна ръка и заговори:

— Вижте, съжалявам. Тази седмица съм дежурен аз и е направо ужасно. През последните шейсет часа съм спал само около десет. Нямам сили за лекарски увъртания.

— Забравете увъртанията. Просто ми кажете какво стана.

Лекарят замълча и за първи път внимателно го погледна, после бързо започна да говори:

— Добре, брат ви получи удар. Често се случва при пациенти в неговото състояние. Може да е нещо преходно. Случаен исхемичен удар. А може и да е нещо по-сериозно.

— Но не можете ли да определите веднага?

— Не, не мога. Ако настоявате, ще ви кажа, че е сериозно. Доколкото видях, по-голямата част от дясната му страна е парализирана. Възможно е да се възстанови от само себе си. Съсирекът навярно е малък, останал от операцията или от травмата и заседнал някъде в мозъка му. Може да се разпръсне, може и да се освободи. Често се случва в такива случаи.

— Кажете ми каква е най-добрата и най-лошата възможност.

— В най-добрия случай парализата ще премине. В най-лошия няма. Що за въпрос е това?

— Не зная! — извика Девлин. — Какво, по дяволите, става с брат ми?

— Вижте, успокойте се. В момента не може да се каже нищо. След седмица ще е хиляда пъти по-добре. Упоен е с хепарин, за да поддържаме кръвта му рядка, така че да не се случват подобни неща. Когато лекарят му разбере какво е станало, може да коригира дозата. Не можем да направим нищо повече.

— Добре, добре. Не исках да бъда груб. Просто не мога… не зная. Благодаря ви, докторе. — Девлин се обърна и излезе навън, като свиваше и разпускаше юмруци от гняв.

Когато стигна на улицата, той погледна часовника си. Нямаше единайсет часа. Отново го обхвана цялото напрежение, което тренировката беше облекчила. Това, което видя при брат си, го бе поразило до дъното на душата му.

Беше прекалено рано да проверява откритите от Зитър среднощни клубове и Девлин изведнъж разбра, че е гладен. Упражненията и напрежението го бяха изстискали. Трябваше му гориво за нощната работа, затова тръгна на запад към италианския ресторант на Ървинг плейс. Храни се продължително и изпи две чаши капучино. Все още бе едва дванайсет и половина.

Мина през три бара, като прекара по час във всеки от тях и навсякъде бавно пиеше „Джеймисън“ с чаша кафе. В никакъв случай толкова, че да се напие, но достатъчно, за да се поуспокои.

Не преставаше да се тревожи за Джордж. Кой ли можеше да го е подредил така.

Помисли си, че му се иска да е при Дарил. Колко нетипично за него бе да остави пистолета си при жена, която едва познава. Междувременно приятелски подпитваше барманите. Един беше чувал за клубове в Бруклин, друг попадаше в категорията хора, за които бе говорил Зитър — прекалено пияни, за да си спомнят къде са били. Третият келнер не пожела да му каже нищо.

Когато свърши, почти бе станало четири часа и сетивата му бяха силно изострени от кофеина, поомекотени в същото време от няколкото чашки алкохол. Искаше да унищожи онзи, който бе осакатил брат му.

Пое към първия бар от списъка на Зитър.

Беше избрал онзи в Ийст сайд на Осемдесет и четвърта улица, защото се намираше най-близо до заведението, в което бе оставил брат си.

Мястото не му се стори много гостоприемно. Сградата изглеждаше така, сякаш на първия етаж има склад или гараж, а на трите етажа отгоре — малки търговски офиси. С изключение на единствената врата на десния ъгъл, целият първи етаж бе построен от солидни тухли. Вратата беше покрита с надписи със спрей.

Пред мрачния вход стояха трима портиери. Единият бе чернокож, плешив и се наслаждаваше на ужасния си вид. Носеше тъмни очила и дълго черно палто, което изглежда беше ушито от парашутна коприна. Вторият също беше негър. Носеше ватиран анцуг на Серджо Тачини и бейзболна шапка с козирката настрани. На нея с големи букви от огледално стъкло пишеше „Джефи Д.“. Третият портиер приличаше на италианец. Носеше черни джинси и черна тениска.

И тримата бяха над метър и осемдесет. Нито един от тях не тежеше по-малко от сто килограма, повечето от които мускули, постигнати с вдигане на тежести. Тримата изразходваха много енергия в мръщене и в опити да уплашат всеки, който се приближеше до входа.

Девлин ги огледа от отсрещната страна на улицата. През петнайсетте минути докато чакаше, всички, които се приближаваха до бара, бяха негри. Плешивият им кимваше да влизат и после един от другите двама им отваряше вратата и ги пускаше вътре.

Девлин веднага реши, че няма да проникне в клуба само с приятелско отношение към портиерите. Нито пък, ако се опита да се бие с тях.

Търпеливо изчака, докато видя от едно такси да излизат трима души. Той бързо се отправи да ги пресрещне, преди да са влезли в бара. Бяха две жени и един мъж, и тримата чернокожи. Мъжът носеше червени панталони и кафяво-червеникаво двуредно сако с широки рамене и ревери от имитация на леопардова кожа. Имаше мека къдрава коса, която падаше по тила му и беше обилно намазана с гел. И двете жени носеха тесни рокли до средата на бедрото с голи рамене.

Едното момиче бе дребно, а другото високо, пълно, със закръглен ханш.

— В бара ли отивате? — попита мъжа Девлин.

Негърът го изгледа.

— Защо питаш?

— Искам да вляза заедно с вас, ако не възразяваш. Струва ми се, че иначе няма да ме пуснат.

Мъжът неочаквано се ухили, показвайки ослепителнобелите си зъби.

— Отлично знаеш, че не можеш да влезеш в този бар. Там не ти е мястото, приятел.

Преди Девлин да успее да каже нещо, високата жена го хвана за ръката и каза:

— Можеш да дойдеш с мен, мили. Рики, взимам този мъжага със себе си. — Тя погледна към Девлин и прибави: — Какво ще кажеш, сладур?

— Много ти благодаря.

Момичето се засмя, Рики също и четиримата се насочиха към сградата.

Когато приближиха, плешивият портиер се отстрани и даде знак на италианеца да отвори вратата. Девлин влезе в малък коридор и веднага почувства прилив на горещ, зловонен въздух, който го лъхна от кънтящите тонколони.

Музиката беше толкова силна, че можеше да почувства вибрациите в гърдите си. По-скоро усещаше, отколкото виждаше потящата се танцуваща тълпа пред себе си.

После чу, че вратата се затваря зад гърба му и се обърна. Плешивият се насочваше към него, като заобиколи Рики и дребното момиче. Девлин измъкна дървената бойна палка от джоба на гърдите си. Незабавно разбра, че грамадният негър идва за него.

Едрата жена се отдръпна веднага щом портиерът се приближи.

Здравенякът застана точно пред Девлин и доближи лицето си на сантиметри от неговото. После втренчено се вгледа в него през тъмните си очила. Девлин не отстъпи назад. Бяха еднакви на ръст, но той прецени, че негърът е по-тежък поне с петнайсетина килограма. Освен това смяташе, че тъмните очила са му попречили да види как плъзва бойната палка в дланта си.

Портиерът приближи лицето си още повече и Девлин усети, че адреналинът започва да пулсира във вените му.

— Много си хитър, а, бяло момче? — тихо му каза чернокожият.

— Имаш предвид това, че се закачих за тези хора ли? — спокойно отвърна Девлин.

— Да. Точно това имам предвид. Да не си мислиш, че не те видях как висиш оттатък улицата? А?

— Бях сигурен, че няма да ме пуснеш сам.

— И си познал, момченце.

Девлин отвори сакото си и рече:

— Не съм тук, за да предизвиквам неприятности. Един мой приятел ми каза за бара. Просто исках да го видя.

— Първо дай да те видим ние.

Портиерът започна да го обискира с дланите си, които бяха достатъчно големи, че да покрият цели части от тялото му. На Девлин му се искаше сърцето му да не бие толкова силно под прилива на адреналина. Когато го опипа под мишниците, негърът се ухили и рече:

— Малко се потим тази вечер, а, момченце?

Девлин светкавично си представи удоволствието от това да разцепи лъскавото му плешиво теме с един замах на здравата дървена палка. Дали този човек се беше опитал да унижи и брат му? Дали пияният му брат не се бе ядосал и не го беше отблъснал. Брат му бе по-висок и по-едър от плешивия, но онази нощ беше пиян, пък и Джордж определено не бе бияч. Не би имал големи шансове срещу този тук, подпомаган от още две подобни горили. Дали брат му беше влязъл в тази черна дупка и вътре не го бяха пребили дотолкова, че мозъкът му да се подуе в черепа?

Може би се дължеше на животински инстинкт, но изведнъж портиерът престана да го претърсва за оръжие и полицейска значка, отстъпи назад и се ухили.

— Готов си, здравеняко. Само ме запомни следващия път. Кажи ми „здрасти“ или питай за Големия Лош Еди и ще влезеш. Може да не останеш дълго, но ще влезеш.

— Добре, приятел — отвърна Девлин и бавно издиша. Гневът му започна да се разпръсква.

Рики мина покрай него и поведе двете жени пред себе си. Те изчезнаха в навалицата от отсрещната страна. Изглежда никой от тях не искаше да има нещо общо с Девлин, ако портиерите имаха намерение да му стъжнят живота.

Той ги последва в бара, но ги остави да се отдалечат. Пред себе си видя просторно квадратно пространство, приблизително петнайсет на петнайсет метра. Помещението представляваше обикновен склад с голи тухлени стени, по които минаваха тръбопроводи и електрически кабели.

В средата на откритото пространство имаше два реда квадратни циментови колони на около четири и половина метра една от друга.

По тях бяха закачени големи рефлекторни лампи, а по тавана се виждаха други тръби. Над ярките кръгове светлина беше тъмно, но Девлин прецени, че таванът е висок поне три и половина метра.

Под звуците на настойчивия рап танцуваха стотина души.

В отсрещната част на помещението върху малък подиум стоеше диджей, който пускаше записи, танцуваше, пееше в микрофона и забавляваше тълпата. Музиката беше толкова силна, че Девлин усещаше болки в ушите. Блъскаше се в него като удари с юмрук. Не му харесваше.

До стената отдясно видя дълъг бар. Покрай него имаше страхотна навалица, но Девлин искаше да пийне нещо, преди да напусне това ужасно място, където вече знаеше, че брат му и двамата ирландци изобщо не биха успели да влязат.

Приближи се до края на бара. Барманът бързо го забеляза и също толкова бързо престана да му обръща внимание. Девлин се огледа за други бели и видя няколко жени на дансинга, но нито един мъж.

Докато чакаше възможност да привлече вниманието на бармана, той усети, че някой го дърпа за лявата ръка. Обърна се и видя високото чернокожо момиче, с което бе влязъл.

— К’во пиеш, скъпи? — надвика музиката тя.

— „Джак Даниълс“ с лед — изкрещя в отговор той.

Тя се пресегна, взе двайсетдоларовата банкнота, която Девлин стискаше в ръката си и го изблъска от бара.

— Алекс! — пронизително извика жената. — Але-е-екс!

Барманът я видя, приближи се и се наведе към нея, за да вземе поръчката. Девлин видя как негърката получи напитките и рестото.

Върна се при него, подаде му влажната пластмасова чашка с бърбън с лед и пъхна рестото в страничния му джоб. После го хвана за свободната ръка и започна да го тегли към мрака зад светлините на дансинга.

Девлин я последва. Чувстваше се неспокоен.

Тя бързо го поведе към стоманено стълбище, което водеше нагоре по стената срещу бара.

— Хайде, мили — извика жената и се заизкачва по тесните стълби.

Девлин я последва, като гледаше големия й, закръглен задник, полюляващ се пред лицето му.

Стълбището водеше към мецанин, заобикалящ дансинга от три страни. Навсякъде бяха пръснати маси, кушетки и столове. На слабата светлина Девлин успя да различи насядали двойки и групи. Усети във въздуха сладкия аромат на марихуана и лютия мирис на първокласен кокаин.

Тя го поведе към отсрещния ъгъл и го бутна на малка кушетка. Докато се настаняваше на мекия, нисък диван, роклята й се плъзна точно до под чатала. Уискито му се разля и намокри коляното и ръката му. Тя отпи голяма глътка от пластмасовата си чашка и Девлин направи същото. Силният бърбън му дойде добре.

Без предупреждение момичето го хвана за тила и придърпа устата му към своята. Устните й бяха толкова пълни и меки, че сякаш не бяха реални. Тя го целуна и плъзна влажния си език между зъбите му. После бързо се откъсна и облиза една студена капка бърбън на брадичката му.

— Казвам се Марлен и искам да зная какво прави на това място голямо бяло момче като теб. — Говореше толкова високо, че музиката изобщо не му пречеше да я чува. Момичето като че ли провлачваше и си играеше с всяка трета дума.

— Идвам тук непрекъснато — усмихнато каза той.

— Я стига си ме занасял, момче. Кажи ми к’во правиш тука и дали ще ми купиш малко хубав кокаин, а после да ме откараш вкъщи и да изчукаш голямата ми черна путка.

— Нямам време за жени, които са толкова свенливи.

Тя се изсмя и го шляпна по рамото.

— Господи, не ми обръщай внимание, мили, просто се чувствам добре. Радвам се, че мина покрай онзи зъл стар плешив кретен на вратата. Как каза, че му било името?

— Еди. Големия Лош Еди.

— Големия лош кретен. Като че ли се готвеше да му се нахвърлиш там долу. Усетих, че въздухът пращи от напрежение, леле! Имах чувството, че с удоволствие би дал един урок на онзи кретен.

— Не тази нощ.

— Защо не?

— Нямам нужната енергия.

— Хайде, кажи ми. Какво правиш тук?

Девлин реши, че може да провери дали Марлен не е в състояние да му помогне.

— Преди три нощи брат ми излязъл с други двама. Отишли в някакъв среднощен бар, не съм сигурен в кой. Някой пребил брат ми до смърт. Опитвам се да открия кой.

— А брат ти какво казва?

— Нищо не казва. В кома е.

— Тогава откъде знаеш, че е станало в бар?

— Казаха ми типовете, които са били заедно с него.

— Но не ти казаха кой е барът, така ли?

— Не.

— Значи не са ти приятели?

— Не.

— Бели ли са?

— Да.

— Не са идвали тук.

— Да, не изглежда много вероятно.

— Може да пуснат някоя бяла двойка или дори сам бял с чернокожи, както пуснаха теб, но в никакъв случай не биха оставили да влязат трима бели заедно.

— Предполагам, че е така.

— Няма начин. Не са достатъчно глупави, че да се бият с портиерите, нали?

— Мисля, че не.

— Струва ми се, че е най-добре да потърсиш някъде другаде, мили.

— И аз мисля така.

— И ще оставиш едра, хубава жена като мен?

— Не ми се иска.

Тя плъзна ръка по вътрешната страна на бедрото на Девлин и хвана члена и тестисите му. За миг той си представи, че го стиска в менгеме и го парализира от болка. Момичето усети обзелото го напрежение, наведе се към него и замърка в ухото му:

— Спокойно, миличък. Просто ме остави да ти кажа сбогом както аз си знам.

Ръката й нежно започна да го опипва и възбужда. Девлин усети, че пенисът му бързо се втвърдява. Тя почти му се беше качила и притискаше сочните си гърди към него. Започна да го целува и да ближе основата на врата му. После се повдигна и тихо каза:

— Допий си чашата, мили.

Момичето спря ръката си на рамото му и се намести обратно достатъчно надалеч, за да може да пресуши остатъка от уискито си. Когато вдигна глава да преглътне, едрите й гърди опънаха тясната рокля. Имаше големи зърна, които бяха силно набъбнали.

Девлин допи чашата си точно преди тя да залепи устните си върху неговите. Още преди той да разбере, негърката пъхна кубче лед в устата му и преди да успее да го преглътне, разкопча панталоните му. Ловко измъкна еректиралия му член. След миг Девлин усети, че пенисът му потъва в меката влага на устата й, все още студена от леда.

Скоро му се прииска да не й бе позволявал да го прави. Ластикът на гащетата му неприятно притискаше основата на члена му, жената облягаше половината от значителната си тежест върху хълбока му и той беше сигурен, че някой наблюдава спектакъла, въпреки че на мецанина бе почти съвсем тъмно.

„Но за бога — помисли си Девлин, — устата и езикът на тази жена са вълшебни.“

Преди смесицата от удоволствие и болка да стане нетърпима, той изпъшка:

— Марлен, не тук. Хайде. Стига.

Тя бавно плъзна устни по щръкналия му пенис и го остави с влажна целувка.

— Разбира се, скъпи. Просто исках да видя дали всички вие, бели момчета, имате такива мънички курчета.

Момичето изчака, докато Девлин отново се скрие в панталоните си.

— Онази ти работа направо блести тук в тъмното, нали, мили?

— Тя просто е единственото бяло нещо в този бар.

Жената се изсмя.

— По дяволите, мили, няма от какво да се срамуваш.

Тя хвана ръката му, обви я около себе си и постави дланта му върху дясната си гърда. После внимателно намести показалеца му върху зърното си и бавно го задвижи около него.

— Знаеш ли, бялото ми момче, двамата с теб можем добре да се позабавляваме тази нощ.

— Не бих могъл да се справя с теб.

— Ами, разбира се, че можеш. Аз съм направо котенце. Но ти трябва да обикаляш из тези гадни среднощни барове.

— Знаеш ли други барове?

— Зная няколко в Харлем. Наистина диви места. Но не зная други в Манхатън.

— Ъ-хъ.

Тя плъзна ръката му дълбоко между гърдите си. Кожата й беше мека и хлъзгава от пот. Трябва да имаше четирийсетина градуса.

— Господи, ти направо ми размътваш мозъка.

— Все още ли искаш да се откажеш от тези големи цици, които ужасно копнеят за теб, а, мили?

Девлин освободи ръката си и седна изправен.

— Да! Ти ме убиваш. Трябва да се махам от тук.

Момичето се изправи и оправи роклята си.

— Е, струва ми се, че тази нощ няма да ми падне бяло месце.

— Съжалявам. Какво ще кажеш за някой друг път?

— Не обичам да правя планове, ангелче. Изпускаш ме, просто ме изпускаш. — Тя се обърна и се доближи на сантиметри от лицето му.

Девлин усети парфюма й, примесен с мирис на джин.

Негърката заговори толкова тихо, че едва я чуваше.

— Миличък, през остатъка от живота си ще трябва да си представяш какво е щяло да бъде, ако беше прекарал нощта с Марлен.

И после си тръгна. Висока, съблазнителна жена, бавно изчезваща в мрака.

Девлин бързо опипа джобовете си, просто за да се увери, че парите и ключовете му са все още на мястото си. После се засмя.