Джон Кларксън
Лично правосъдие (8)

8.

На Девлин му отне малко повече време, отколкото очакваше, за да намери бара. Това беше още една причина да проклина себе си, задето бе толкова пиян предишната нощ.

Изкривените му от алкохола спомени му казваха, че заведението се намира някъде на номер седемдесет. Така че той тръгна по източната страна на Второ авеню, като започна от 69-а улица. Барът се оказа чак на 82-а улица. Казваше се „При О’Калахън“. Беше по-изискан вариант на ирландски бар — тъмно дърво, месинг и мрамор. Дървени столчета край бара, дървени сепарета, трици, покриващи дървения под. Вътре имаше две сервитьорки, които поднасяха храна и напитки на хората, седнали в сепаретата отпред, както и на двама души, настанили се на една от масите в дъното на помещението. Зад бара се трудеха двама бармани. Единият се грижеше за клиентите, а другият подаваше напитки на сервитьорките.

Беше десет вечерта и заведението беше пълно.

Това не попречи на Девлин да подложи на разпит бармана, когото позна от предишната вечер. Усмихна му се и попита:

— Как се казваш, барман?

Винаги готовият да се усмихне млад ирландец с буйна кестенява коса му протегна ръка и каза:

— Брайън, сър. Добър вечер.

Девлин стисна ръката му.

— Здравей, Брайън. Вчера вечерта бях тук. Късно.

Барманът заговори със силен ирландски акцент.

— Да, сър, помня ви. Наистина беше късно. Бяхте с един едър господин. Той играеше на стрелички с някои от момчетата.

— Да. Това беше брат ми.

— Аха.

— Помниш ли по кое време си тръгна?

Някой си поръча питие, барманът се извини и се извърна, за да обслужи клиента си. Девлин търпеливо го изчака да изпълни още три поръчки. Когато ирландецът се върна, се извини отново. Девлин се зачуди защо беше толкова учтив. Човек, който работи в нюйоркски бар в пиковия час, не дължи никому много от времето си.

— Та значи, нека да помисля… Кога си тръгна брат ви ли? Не съм много сигурен, но вече бяхме пред затваряне.

— В четири ли затваряте?

— Да, но ако върви слабо, затваряме след един или два. Брат ви си тръгна точно по времето, когато щях да помоля останалите от играещите да приберат стреличките.

— Значи са си завършили играта?

— Да. Точно така. Да ви кажа, доста се бяха понаквасили. След като си свършиха играта, им казах, че трябва да затварям. Освен тях нямаше други клиенти.

— Всички заедно ли си тръгнаха?

— Дали си тръгнаха всички заедно? Ами да, предполагам. Не мога да кажа със сигурност. Всички излязоха горе-долу по едно и също време. Не знам дали са останали заедно. Не мисля, че щяха да намерят много отворени барове по онова време на нощта, ако са искали да продължат да пият.

— Към колко часа беше?

— Колко часа ли? Ами сигурно към три. Когато затворих и си тръгнах, беше близо три и половина.

— Благодаря, Брайън.

— На вашите услуги. Искате ли нещо за пиене?

— Чаша сода.

Девлин седеше и отпиваше от содата си. Опитваше се да разбере защо не харесва бармана. Беше твърде любезен. Твърде често повтаряше въпросите му, преди да отговори, което беше един от похватите, които лъжците използват, за да печелят време. Девлин хвърли поглед на часовника си. Беше 10:45. Следващата му стъпка беше или да изчака да се появи някой от играещите на стрелички предишната вечер, или да тръгне да проверява по другите барове в района.

Изпи си содата, остави пет долара на тезгяха и тръгна да си ходи. Точно в този момент влезе Дарил Остин. Носеше сини дънки, боти от мека кожа и зашеметяваща бяла риза. Девлин имаше чувството, че нарочно се е облякла толкова обикновено, но на нейното тяло дънките и бялата риза изглеждаха секси и елегантно. На врата си имаше проста перлена огърлица, а бялата риза беше разкопчана толкова, колкото да разкрие леко горната част от прекрасния й бюст. Тя тръгна право към Девлин, сякаш се бяха уговорили да се срещнат.

— Чудех се дали ще се върнеш тук тази вечер.

— Не очаквах да те видя.

— О-о. Пък аз си помислих, че си дошъл заради мен.

— Ъ-ъ, не.

— А защо тогава? Аз дойдох заради теб.

Девлин не отговори.

— Хей, Девлин, какъв е проблемът? Мисля, че тази сутрин се разделихме в доста добри отношения. Брат ти прибра ли се благополучно вкъщи?

— Не.

— Не ли? Какво се е случило?

— Не знам. Затова съм тук. Опитвам се да го намеря.

— Господи, това е ужасно.

— Познаваш ли някой от мъжете, с които вчера той мяташе стрелички?

Тя замислено се намръщи, после лицето й се проясни.

— Да, всъщност познавам един. Казва се Ричард Майснер. Често идва тук. Забавно човече. Развеселява ме, защото винаги разиграва вариации на една и съща тема — сваля ми се, а като види, че не му обръщам внимание, почва да се преструва, че това е моят начин да му се слагам. Невъзможно е да не се разсмееш. Той дори го направи една вечер, когато бях с Бил. Вероятно си мисли, че никой няма да го удари, защото е твърде дребничък.

— Бил бившето гадже ли е? — попита Девлин.

— Да.

— А този Майснер да ти е давал телефонния си номер?

— Около петдесет пъти. Пишеше го на салфетки, но аз ги изхвърлях.

— Номерът му вписан ли е в телефонния указател?

— Можем да проверим. Мисля, че каза, че живее някъде около 50-а улица. Ще звънна на „Справки“.

Девлин се загледа след нея, докато тя се отдалечаваше към телефонните автомати в дъното на бара. Рошавата й коса стигаше до средата на гърба й. Дънките стояха идеално на дългите й крака и на закръгленото й дупе. Девлин забеляза, че не беше единственият в бара, който я гледа.

Тя се върна бързо. Седна на едно от високите столчета до Девлин и обяви:

— Майснер каза, че ще дойде след петнайсет минути.

— Не те занасяше, нали?

— Не. Разбра, че говоря сериозно.

Девлин се намръщи, но не каза нищо. Махна с ръка, за да си поръча още една сода.

— Какво има? — попита Дарил.

— Не съм сигурен, че искам да се замесваш в това.

— Защо?

— Не знам.

— Нали не си ядосан, че дойдох да те потърся тази вечер?

— Не. По-скоро мисля, че се радвам. Спести ми време, като намери един от мъжете, с които брат ми беше снощи.

— И как така не чух поне едно „благодаря“?

— Благодаря ти.

— Не ми звучиш много благодарен.

— Виж, съжалявам. Мисълта, че нещо може да се е случило на брат ми, направо ме побърква.

— А ти какво мислиш, че се е случило?

Въпросът й сепна Девлин. Дори Зитър не беше толкова директен.

— Откъде си, Дарил? — внезапно попита Девлин.

— От Питсбърг, защо?

— Не ми звучиш като нюйоркчанка.

— Да не би да избягваш отговора?

— Да.

— Девлин, да не си ченге или нещо такова?

— Какво те кара да ми задаваш такъв въпрос?

— Не знам, звучиш като човек, който и преди е минавал през подобно нещо.

— Не съм ченге. Може да се каже, че съм „нещо такова“. Работя за частна охранителна фирма на Източния бряг. Да, минавал съм през подобно нещо и преди.

— Частна охранителна фирма? Какво е това? Нещо като детективска агенция ли?

— Нещо такова.

— Съжалявам за гадостите, които ти се струпаха. Баща ти, брат ти… Просто исках да помогна.

— Знам, благодаря.

— Можеш да ме черпиш една бира, докато чакаме.

Девлин й поръча бира, а за себе си още една сода. Майснер се появи скоро. Беше нисък и мършав, със зализана назад тъмна коса. Носеше бяла риза и яркожълти бермудки, които му бяха твърде големи. Вървеше с наведена глава и леко залиташе при всяка стъпка. Приближи се към Дарил и сложи ръка на рамото й.

— Привет, Дарил, миличка.

Дарил слезе от столчето си край бара. Беше с цяла глава по-висока от Майснер. Той погледна към Девлин, който също се беше изправил, и каза:

— Не си ме привикала тук, та този гигант да ми разкаже играта, задето ти трових живота, нали?

— Не, Ричард, наистина имаме проблем — отвърна Дарил.

Девлин се представи и попита Майснер дали има нещо против да поговорят на някоя маса в дъното на ресторанта.

— Готово. Както кажеш, господин великански.

Тримата се настаниха край една маса. Веднага щом седнаха Девлин се постара да предразположи Майснер.

— Съжалявам, че ви накарахме да дойдете, но имам неприятности. Дарил беше така любезна да ми помогне, а сега бих искал да помоля и вас за съдействие.

Майснер се опита да изрази съпричастие.

— Няма проблеми. За какво става дума?

— Снощи бях тук с брат ми. Беше късно. Спомняте ли си едрия мъж, с когото играхте на стрелички?

— Ъ-ъ, да. Това брат ви ли беше?

— Да.

— Симпатяга.

— Благодаря.

— Вие си тръгнахте, а той остана тук да играе.

— Точно така. Тръгнах си преди него. — Майснер хвърли на Дарил бърз кос поглед, за да й покаже, че му е известно с кого си бе тръгнал Девлин. — Проблемът е в това, че брат ми е изчезнал.

— Какво искате да кажете?

— Щеше да преспи при мен в града. Той самият живее в Ларчмънт. Трябваше да се срещнем в апартамента ми, но той така и не се появи.

— Изобщо ли?

— Изобщо. Трябва да го намеря. Или поне да разбера какво му се е случило. След играта компанията остана ли заедно?

— Човече, това би било доста странно. Не, не останахме заедно. Поне аз си тръгнах. След играта изпихме по едно питие и си отидох вкъщи. Беше доста късно. Трябваше да поспя. Брат ви и останалите още бяха тук, когато си тръгнах. Здраво се наливаха.

— Кои бяха мъжете, с които остана той? Познавате ли ги?

— Не. Никога преди не ги бях виждал. Мисля, че бяха ирландци, единият от тях май се казваше Брит. Бяха заедно. Аз и брат ви… Джордж ли му беше името?

— Да.

— Та аз и брат ви се съюзихме срещу тях.

— Кой победи?

— Те.

— На пари ли играхте?

Майснер сви рамене.

— Да. По пет долара на игра. Всеки от нас загуби по пет. Нищо особено.

— Никакви лоши чувства?

— Ами, изключено! Че защо? Всеки от нас им даде по петарка, а след играта те черпиха пиенето. Всички бяха наистина приятелски настроени. Освен ако брат ви нещо се е заял с тях, след като си тръгнах. Ама хич не ми се вярва.

— И кои бяха онези мъже? От квартала ли са?

— Не знам. — Майснер замислено сбърчи чело. — Май единият от тях живее тук наоколо. Обаче хич не съм сигурен.

— Помните ли имената им?

— Единият беше Шон. Как, по дяволите, се казваше другият?

— Хайде, Ричард, тебе те бива да помниш имена — насърчи го Дарил.

Майснер погледна към нея и за миг сякаш загуби нишката на мисълта си. След което обяви:

— Бил! Мисля, че името му беше Били. Другият го наричаше ту с цялото, ту с умалителното име. Като Уилям и Били или Робърт и Боб. Не помня точно. Аз самият бях доста фиркан.

Девлин прерови собствените си спомени. Хич не му харесваше фактът, че беше толкова пиян предишната нощ.

— Значи, доколкото знаете, брат ми е бил тук с двамата ирландци, когато сте си тръгнали.

— Точно така. Още бяха тук. Продължаваха да пият. Купонът течеше.

— Имате ли някаква представа къде може да живеят онези двамата?

— Тц. Изобщо не съм ги питал къде живеят.

— Добре. Благодаря, Ричард. Наистина оценявам помощта ви. Да ви почерпя едно питие?

— Ами, не знам. Като почна да пия тука с Дарил, нещата излизат от контрол. Трябва да внимавам — не се сдържа Майснер. Дарил го изгледа строго и той спря да се занася. — Прощавайте. Нямах намерение да се закачам в такъв момент. Не, благодаря, господин Девлин. Ще пасувам. Трябва да се връщам вкъщи. Тъкмо се бях захванал да работя.

— Още веднъж благодаря.

— Няма проблеми. Надявам се брат ви да се появи жив и здрав.

Дарил също му благодари и дори му позволи да й стисне ръката. Той задържа дланта й и се втренчи в очите й, сякаш й предаваше съкровено чувство, което и двамата разбираха. Противно на волята си, тя вдигна очи към тавана и се усмихна. След като бе успял да изтръгне усмивка, Майснер каза:

— До скоро, мила — и излезе със залитащата си походка.

— А сега какво? — обърна се Дарил към Девлин.

— Не можем да направим много, докато не затворят този бар.

— А какво ще стане, след като затворят?

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен или не искаш да ми кажеш?

— Не искам да ти кажа — Девлин знаеше със сигурност какво щеше да се случи. Информацията, която му бе дал Майснер, се беше оказала полезна поне в едно: сега Девлин със сигурност знаеше, че барманът Брайън го беше излъгал. Не беше подканял играчите да си тръгват. Продължил е да им налива пиене много след края на играта.

— След като не искаш да ми кажеш какво ще правиш, поне ще ме изпратиш ли до вкъщи?

Девлин се поколеба за секунда и после каза:

— Да.