Джон Кларксън
Лично правосъдие (3)

3.

Към девет часа Мерилин Девлин вече мислеше същото. Телефонното й обаждане я бе накарало да преживее всичките етапи на тревога, през които бе преминал и Джак. Първо бе направила внимателен опит да събуди братята, после бе креснала гневно на телефонния секретар, а накрая бе започнала да изпитва тревога и объркване.

Накрая реши да седне и да чака. Децата бяха на училище до три часа. Джордж си беше взел почивен ден за след погребението. Не й се налагаше да ходи никъде до три, когато трябваше да прибере децата. И през ум не й минаваше, че нямаше да се види или чуе с Джордж дотогава.

Джак седеше в ресторант „Елефънт енд Касъл“ на Принс стрийт, пиеше си чая и започваше да се дразни от тихата музика — нещо от Моцарт — която звучеше за фон. Не беше докоснал омлета си. Внимателно отхвърли всички логични обяснения, които му минаха през ума. Каквото и логично обяснение да му хрумваше, винаги завършваше с това да се обади в дома на Джордж. Но ако не беше там? Мерилин сигурно ще полудее.

Стана и отиде до платения телефон във фоайето на ресторанта. Трябваше да се обади на справки, за да научи номера на Джордж. Мерилин вдигна при първото позвъняване.

— Да?

— Джак се обажда.

— Къде сте? Поболях се от тревога. От апартамента ти никой не вдига.

Джордж не беше там.

— Знам. Заключен съм отвън.

— Какво стана?

— Дадох ключовете си на Джордж. По едно време се разделихме. Мисля, че е горе и спи. Забравил е да сложи ключовете под изтривалката, за да мога да вляза.

— Какво искаш да кажеш с това, че сте се разделили?

— Виж какво, не се тревожи, Мерилин. Седи си спокойно. Ще извикам ключар и ще вляза. Ще ти се обадя от апартамента.

— Джак, нищо не разбирам. Какво не е наред? Какво става?

— Мерилин, не се безпокой. Ще ти се обадя.

Той затвори телефона преди тя да успее да каже нещо.

Час по-късно ключарят паркира пред сградата. Беше между петдесет и шестдесетгодишен. Рошавата му черна коса беше прошарена със сиви кичури. Беше облечен с панталони цвят каки и евтина риза с къс ръкав. Изглеждаше като човек, видял милиони строшени врати и разбити ключалки.

— Вие ли сте Девлин?

— Да.

— Тежка нощ, а?

— Да.

— И сте си загубили ключовете?

— Точно така.

— Длъжен съм да ви попитам дали имате някакъв документ, удостоверяващ правото ви да влезете в помещението, към което след малко ще открия достъп.

Думите прозвучаха сериозно, но изражението на ключаря подсказваше друго. Това беше изречение проформа, което той изрецитира, за да се подсигури. Девлин извади портфейла си и показа шофьорска книжка и няколко кредитни карти.

— Тая книжка не е издадена в Ню Йорк.

— Това е фирмен апартамент.

Ключарят сви рамене.

— Какво пък, изглеждате ми почтен гражданин. Не се притеснявайте.

— А вие имате ли официален документ? В случай, че някой попита — не се стърпя Девлин.

Ключарят го погледна със смесица от изненада и удоволствие.

— Абсолютно. За деветнайсе години никой не е поискал да ми види разрешителното. Веднъж само ме попитаха какво правя, докато блъсках някаква врата и ровичках по ключалката. А когато им казах, че съм ключар, веднага ме оставиха на мира. Дори не ми поискаха документ.

Той извади един износен портфейл и зарови в едно от отделенията, претъпкано с книжа и визитки.

— Винаги си нося копие от разрешителното. Все си мислех, че някой полицай със сигурност ще ми го поиска, ама това никога не става, а, ето го. Виж го, мой човек — издадено от щата и града Ню Йорк, разрешително да разкатавам фамилията на всяка ключалка, която ми се изпречи на пътя.

Разрешителното беше преснимано на хартия, използвана от копирните машини отпреди петнадесет или двадесет години. Девлин хвърли поглед към дебелия мазен лист. Толкова дълго бе стоял сгънат в портфейла, че ръбовете му никога нямаше да се изгладят. Внимателно го разгъна. Беше попитал само на шега, но сега не би посмял да не го погледне.

Името на ключаря беше Алфонс Летери.

— Е, господин Летери, изглежда ми напълно в ред.

— Дяволски си прав, синко.

Летери измъкна за секунди цилиндричната ключалка на асансьора и ключалката „Медеко“ на вратата. Евтината ключалка над бравата му създаде най-много затруднения. Бургията взе да върти целия цилиндър и Летери трябваше да откърти целия обков.

Девлин бе принуден през цялото време само да стои и да гледа. Действията на ключаря не бяха дотам интересни, че да погълнат вниманието му, така че той се замисли какво би трябвало да направи, ако брат му не беше вътре — вече знаеше, че нямаше да го намери в апартамента. Дори Джордж не би продължил да спи на целия шум, който се вдигаше при разбиването на ключалката.

След един бърз оглед на апартамента на Девлин му стана ясно, че Джордж изобщо не е стъпвал вътре. Беше 10:48.

Гневът и тревогата сякаш удариха Девлин в стомаха. Бързо отиде до спалнята, където беше телефонът. Лампичката на телефонния секретар сигнализираше, че са оставени съобщения.

Натисна бутона, нетърпелив да чуе гласа на брат си, който щеше да му каже къде е и какво се е случило. Вместо това апаратът изписука и пусна запис на собствения му глас и този на Мерилин.

— О, боже, а сега какво? — промърмори Девлин.

Седна на ръба на леглото. Искаше му се да започне да звъни по хотели, но знаеше, че първите обаждания трябваше да са до полицията и болниците.

Летери се върна от камиона си с нов комплект ключалки на входната врата. Девлин изпита абсурдния порив да го запита какво да прави.

Летери му хвърли един поглед и разбра, че нещо не е наред.

— Какво е станало?

— Брат ми трябваше да отседне тук снощи. Дадох му ключовете. Явно не е успял да стигне дотук. Може да е решил вместо това да отиде на хотел.

— Ако в тоя град някой ти изчезне, трябва да започнеш да проверяваш.

— Я по-добре да се хващам за телефона.

Летери се затътри обратно към вратата. Джак се пресегна под нощната масичка и измъкна указателя. Разгърна откъм края. На една карта бяха очертани границите на всички полицейски райони.

Кварталът, в който се намираше последният бар, в който бяха влезли, беше в обсега на Деветнайсето районно. Той набра телефона. Женски глас отговори механично:

— Деветнайсето районно, Колинс.

Девлин попита дали има доклад във връзка с мъж на име Джордж Девлин. Когато го запитаха защо се интересува, той отговори, че човекът е изчезнал. Свързаха го с друг полицай, който прие неговата информация и го помоли да почака на телефона.

Летери се върна в стаята.

— Готово ли е? — попита Девлин.

— Ъхъ.

Летери му подаде комплект ключове.

— Ето ви новите ключове.

— Колко ви дължа?

Летери извади от задния си джоб правоъгълна метална папка с размерите на табакера. Надраска разписка и откъсна горното копие. Подаде я на Девлин, а едно жълто и едно розово копие прибра в задната част на папката. Девлин погледна сумата — четиристотин и един долара и шестдесет цента.

Летери видя изражението му и каза:

— Гуляят излезе скъп.

Девлин заразглежда описаните услуги. Бравите, ключовете, работата, обковите, данъка. Събра ги наум. Сметката беше точна. Извади четири стодоларови банкноти и една петдесетачка. Точно в този момент отново се обадиха от полицейския участък. Той задържа парите и се заслуша.

— Няма доклад за произшествие, свързано с човек на име Девлин. Ако не се появи до два дни, можете да попълните формуляр и да го регистрирате като изчезнало лице.

— Два дни?

— Точно така.

— Добре, благодаря. Мога ли да ви оставя телефонен номер, за да се свържете с мен, ако получите някаква информация?

— Да, но докато официално не сте го регистрирали като изчезнал, телефонът ви няма да е включен в оперативните ни данни и не можете да очаквате автоматично да се свържем с вас. Така че няма да помогне много.

— Ясно. Благодаря.

Девлин затвори телефона и подаде банкнотите на Летери.

— Ето, заповядайте.

Летери затършува по джобовете си за ресто. Девлин го спря:

— Задръжте остатъка. Ценя бързата услуга.

— Благодарско. Хей, работата ще се оправи. Той ще се появи отнякъде. Сигурно хърка в леглото на някоя мацка.

Девлин се втренчи в Летери и осъзна, че ситуацията бе толкова дяволски типична, че дори отруденият ключар се бе досетил за отговора. Само дето бе сбъркал кой точно от двамата братя бе осъмнал в леглото на мацката.