Джон Кларксън
Лично правосъдие (4)

4.

В апартамента на Сюзън Фърлонг беше студено. Климатикът бе твърде усилен. Студът я караше да си стои сгушена в леглото. Навън температурите надхвърляха тридесет градуса. Беше четири и половина следобед.

През последните осем години тя се бе казвала Сюзън Франклин, Сандра Фрост, Сюзън Фриш и Сара Фройнд.

Сюзън Фърлонг беше брюнетка. Такава беше и Сюзън Фриш. Сандра Фрост имаше светла червеникава коса. Сара Фройнд беше блондинка, което я доближаваше до истинската Сюзън, чийто естествен цвят на косите беше светлокестеняв.

А истинската Сюзън се казваше Сюзън Ферленгети. Въпреки че сега, в здрачния миг между съня и пробуждането, проблемът беше в това дали изобщо вече съществуваше „истинска“ Сюзън Ферленгети.

Понякога Сюзън трябваше да поспира и да убеждава сама себе си, че й е ясно коя е, къде е и защо е на мястото, където се намира. Това се случваше твърде често и винаги й напомняше онзи не твърде отдавнашен ден, когато се бе събудила с нос, кървящ от смъркането на твърде много кокаин, без да знае кое име използва, къде се намира, нито как е попаднала там. И цели пет минути не бе успяла да възстанови ориентацията си. Преживяването беше наистина, ама наистина ужасяващо.

Това беше денят, в който тя взе твърдото решение никога вече да не позволява да загуби до такава степен контрол над живота си. Бяха й необходими само четири години, за да му отпусне края. Но процесът бе започнал отдавна. Вероятно от момента, в който бе осъзнала, че е толкова необикновено красива, че с подходяща усмивка, повдигане на вежда или втренчен поглед на проницателните си зелени очи, би могла да получи почти всичко, каквото си поиска.

На дванадесет години Сюзън знаеше, че притежава почти плашеща сила върху момчетата. В цялото училище нямаше нито един седмокласник, който би й отказал нещо. Умните й даваха домашните си. Силните й даваха закрила срещу всеки, който би се осмелил да я безпокои.

Сюзън беше от онзи тип момичета, по който момчетата се зазяпваха, без да им пука дали ги виждат. Направо побъркваше горката сестра Мария Агнеса Тереза. Монахинята често я хокаше за дързостта й. Разхлабваше колана на ученическата й униформа, за да не подчертава извивките на тялото й, което беше вече по-пищно и зашеметяващо от фигурите на много жени.

А Сюзън си беше Сюзън, без да влага особени усилия. Възприемаше външността и тялото си такива каквито бяха. Приемаше силата, която притежаваше, без особено да се замисля за нея. Имаше други неща, за които да мисли. Имаше майка си, Мари, която трябваше да блъска робски, понеже съпругът й беше отрепка и рядко се вясваше вкъщи, а когато се появеше, неизменно беше пиян. Имаше сестра си Розали, която беше най-умното дете в училището, но също така беше мършава, нервна и крехка. Имаше и Сесилия.

В онези дни деца като Сесилия не ги наричаха „специални“, „с недъзи“ или „страдащи от синдрома на Даун“. Викаха им монголоиди или просто идиоти.

Сиси никога съзнателно не би причинила болка или затруднения, но дори на дванадесетгодишна възраст Сюзън знаеше, че някой ден някой ще трябва да се погрижи за Сиси.

А Сюзън обичаше Сиси твърде много, за да позволи да й се случи нещо лошо. Обикна я от деня, в който се роди. Тя беше толкова мила. Толкова сладка. Сюзън и Розали си играеха с нея часове наред. В продължение на доста години Сиси си остана дребничка, игрива и забавна. Като маймунка. Като играчка. Като кукла. Сюзън често си мислеше, че само ако Сиси можеше да си остане такава — мъничка и сладка — то винаги щеше да има някой да се грижи за нея и да я обича.

Монахините позволиха на Сиси да учи в „Света Корнелия“ до седми клас. През по-голямата част от времето децата се отнасяха добре с нея. Докато Сюзън беше в училището, никой не се осмеляваше да й се присмива. Ако някой разплачеше Сиси, имаше повече от дузина по-големи момчета, готови да докажат на Сюзън, че никой не би извършил подобно нещо безнаказано. Сиси си имаше свое място в училището и в квартала. След основното училище Сиси остана у дома при Мари. А след като Мари се споминеше… Сюзън знаеше, че на нейните плещи ще легне отговорността да намери място за Сиси.

Вече гимназистка, Сюзън се отнасяше много прагматично към красотата си. Използваше я, за да си осигурява подходящите кавалери. За да попада на най-важните купони. За да се вози в най-хубавите коли. Външността й винаги бе такава, че всяко момче имаше желание да хукне след нея и да започне да я сваля.

Но тя съзнаваше, че това са само детинщини. Знаеше, че някой ден щеше да се наложи лицето й, тялото й, проницателните й очи и лъскавата й коса да изкарат достатъчно пари, за да може да се грижи за Мари и Сиси. Особено за Сиси.

На шестнадесет години Сюзън реши, че най-добре за нея би било да стане актриса. Филмова звезда. Когато сподели с майка си своя план, Мери се отнесе към него като към всичко друго в живота си… просто нещо, което се случва в момента, но скоро ще отмине. Розали искаше да свири в джаз формация, Сиси искаше да лети със самолет, Сюзън искаше да стане актриса.

— Добре — каза Мари. — След като завършиш гимназия и получиш висше образование, за да си намериш добре платена работа, можеш да станеш актриса.

Сюзън бе твърде умна, за да спори. Седна и изслуша майка си, но си знаеше, че ще постъпи както намери за добре.

Сюзън завърши гимназия. След това се записа в Манхатънския общински колеж и Мари й позволи да си наеме апартамент в града. След шест седмици престана да посещава занятия и започна работа на пълен ден.

До януари на следващата година бе успяла да се запише в Американската академия за драматични изкуства на ъгъла на „Мадисън авеню“ и 36-а улица, бе поела живота си в свои ръце и преследваше мечтата си.

Беше твърде късно за Мари или за някой друг да направи каквото и да било, тъй като тя разполагаше със свое жилище и свои пари, и всеки месец, независимо от обстоятелствата, изпращаше по петдесет долара у дома. Дори ако трябваше да живее на консерви, да закъснява с наема и да пере на ръка, тя не пропускаше да изпрати тези пари на Мари и на Сиси.

Мечтата й даваше сили. Изглеждаше толкова лесно. Помнеше точно как се бе почувствала, когато Лойд Кътлър, директорът на Академията, й бе казал, че е била одобрена на прослушването и й бе подал договор за подпис. Договор. Вече бе в редиците на бъдещите звезди. Февруари 1979 година. Оставаше само да бъде заснет филмът, който щеше да й донесе слава.

В деня, когато се записа, беше толкова развълнувана, че трябваше да седне в едно заведение на „Мадисън авеню“ и да изпие чаша кафе. Направо сияеше. Искаше й се да се засмее с глас. Не можеше да спре да се усмихва. Сервитьорката, която й поднесе кафето, подозрително я изгледа.

Мечтите и вълнението изтраяха около два месеца, след което помръкнаха.

Апартаментът й беше на приземния етаж на една стара жилищна кооперация, която се намираше между Лексингтън и Трета улица. Ако човек влезеше за първи път в нея, сградата би могла да му се стори в известна степен дори очарователна. Но ако поживееше няколко седмици в нейния полумрак, чарът се изпаряваше.

А бе трудно всеки месец да се събират парите за наема.

Сюзън работи последователно като сервитьорка, като продавачка в магазините „Марси“ и „Блумингдейл“ и после пак като сервитьорка. Работеше здраво по цял ден. А четири вечери в седмицата ходеше на занятия в Академията.

Не след дълго осъзна, че само ням и сакат не би могъл да изкара онова „прослушване“.

Пък и кой знае защо нейните преподаватели като че подчертано се стараеха да не позволят на Сюзън да си помисли, че е нещо особено. Тя нарочно не подчертаваше външността си пред тях. Искаше да я забележат заради таланта й. Знаеше, че я наблюдават. Знаеше, че се взират в лицето и тялото й, но така и не й се случи нещо по-специално. Сякаш й обръщаха по-малко внимание именно защото беше красива. Изглеждаше като че грозните момичета щяха да станат истински актриси, а тя — евтина водевилна звезда.

Но най-лошото от всичко беше, че никой от съучениците й не проявяваше по-особено внимание към нея.

Посещаваше лекциите. Изтърпяваше упражненията по актьорско майсторство. Но винаги имаше чувството, че плува срещу течението на един постоянен поток от самовлюбеност и егоцентризъм. Никой нямаше и най-малкото желание да обърне внимание на когото и да било друг, защото всички искаха те самите да са в светлините на прожекторите. Всичко това беше много различно за момичето, което винаги бе било център на вниманието, без да полага особени усилия.

Извън Академията, разбира се, на Сюзън Ферленгети й отдаваха дължимото. Извън Академията бяха мъжете и това бе едновременно спасение и проклятие за Сюзън.

В ресторантите, където работеше, й се сваляха собствениците, барманите и сервитьорите. Понякога и клиенти. В магазините ухажори й бяха началниците на отдели и мъжете, които пазаруваха на щанда й. Мъжете, които най-усилено се опитваха да изкопчат от нея обещание за среща, докато ги обслужваше, бяха или най-забавните, или най-досадните. Началниците обикновено най-много ги биваше в това да й предлагат най-добрата храна. А с колегите неизменно беше най-зле.

През онази първа година Сюзън внимателно подбра трима мъже, с които излизаше постоянно. Единият беше Уилям, заможен женен мъж, който й купуваше най-добрата храна, много дрехи и от време на време бижута. Понякога се случваше да я изведе извън града за уикенда. Вторият беше Ричард. Беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Тя направи първата крачка. Бе го забелязала, докато вечеряше сам, четейки книга. Ричард се оказа хомосексуален, което се оказа облекчение. Нямаше нужда да спи с него, а същевременно той винаги бе готов да й прави компания. От него научи много повече, отколкото от който и да е мъж, с когото бе излизала. Срещаха се обикновено през съботните или неделните следобеди — време от седмицата, когато Сюзън никак не обичаше да е сама. Ходеха по музеи, галерии, театрални матинета. От Ричард тя се научи как да клюкарства. Как да подбира обекта, как да бъде шик, как да направи точната остра забележка или да смени темата, като подхвърля уклончиви отговори. Той дори я научи как да чете списание „Ню Йоркър“.

Третата й постоянна връзка беше Брус. Изглеждаше нормален. Беше ерген. Беше хубав. И нямаше никаква причина Сюзън да не се отпусне и да не се наслаждава на компанията му. За съжаление Брус беше алкохолик, който не искаше да признае зависимостта си. Когато излизаха заедно, ходеха на боулинг, на кино или в дискотеката, която затваряше най-късно. Но всяко излизане започваше с вечеря, а всяка вечеря завършваше с напиване. Брус се наливаше с достатъчно алкохол, за да скъса всяка връзка с действителността. Дори си сипваше по двеста грама уиски в кока-колата, когато ходеха на кино. Брус беше единственият, с когото бе вълнуващо в леглото. Нямаше никакви задръжки. Опитваше всичко. Пиенето го караше да подивява.

Между срещите й с постоянните партньори понякога Сюзън излизаше и с други мъже, които можеха да й доставят онова, от което се нуждаеше в момента. Храна. Билет за пиеса, която искаше да гледа. Возене в лимузина. Някой и друг грам кокаин. Достъп до най-модните клубове. Понякога две-три стотачки. Все пак трябваше да си плаща наема. И да праща пари на Мари и на Сиси. И да плаща все по-набъбващите сметки за медицинско обслужване на Сиси. И да попълва формуляри за кандидатстване в различни специализирани държавни заведения. И да се надява, че Мари ще издържи на артрита, на проблемите със сърцето и на подутите глезени, докато успее да настани Сиси в добро специализирано заведение. Казаха й, че е в списъка на чакащите — можеше да се намери място след около пет години.

Заряза занятията по актьорско майсторство. Престана да се явява на безкрайните прослушвания. И постепенно взе да се отказва от постоянната работа, която си намираше преди. Без да се замисля, че вече бе станала платена компаньонка — проститутка от по-висока класа. И ако имаше някакви съмнения, то Робърт Уекслър веднъж завинаги й наби в главата истината.

Сюзън погледна към електронния часовник до леглото си. Червените цифри показваха 17:27.

Уекслър щеше да дойде да я вземе за вечеря към осем и половина. Щяха да хапнат в някой ресторант докъм десет. След това, между десет и три часа Уекслър щеше да наобиколи различни клубове и нощни свърталища. В три и половина Сюзън щеше да си е на мястото като домакиня в среднощния клуб на Уекслър и щеше да е погълнала достатъчно количество алкохол, за да може да посрещне гостите. Знаеше, че алкохолът бе заменил навика й да смърка кокаин. Но си казваше, че държи нещата под контрол. Пък и алкохолът не можеше да пробие дупка в носната й преграда.

Сюзън Фърлонг стана от леглото и започна ритуала по привеждането си във форма за Робърт Уекслър.