Джон Кларксън
Лично правосъдие (38)

38.

Когато видя мъжа с черната лекарска чанта да излиза от таксито пред блока на Шейсета улица, Ханк разбра, че това е най-добрата му възможност.

Взе малкия микрофон и предавателя и бързо пресече улицата. Разчете влизането си в сградата съвършено. Направи го тъкмо когато мъжът с лекарската чанта отвори автоматично отключилата се врата. Ханк държеше в ръката си връзка ключове, сякаш се готвеше сам да я отключи. После избърза напред и хвана вратата, преди да се е затворила.

Лекарят се обърна и го видя зад себе си, но ключовете в ръката му като че ли разсеяха евентуалните му съмнения.

Ханк бавно тръгна нагоре по стълбите, като остави другия да го изпревари с един етаж. Когато чу, че лекарят завива по коридора, той спря. После внимателно заслушан зачака на стълбището. Не можеше да греши. Мъжът отиваше в апартамента, в който държаха момичето.

Човекът влезе. Когато вратата се затвори, Ханк се качи на следващия етаж и тръгна по коридора към апартамента. Разчиташе разговорът на мъжете вътре да им попречи да чуят стъпките му.

Тихо изчака пред вратата, като се напрягаше да чуе дали гласовете им ще се отдалечат към другата стая.

В апартамента Месина и Донован отвеждаха лекаря при Дарил, която неподвижно лежеше на леглото. Беше изпила толкова хапчета аспирин и валиум, че ушите й бучаха. Кутрето й все още я болеше. Не можеше да задържа никаква храна или течности. От два дни не се бе къпала и мила. Кожата й изглеждаше сива и потна.

Държеше ръката със счупения пръст върху хълбока си, пъхнала палец под колана, за да закрепи неподвижно дланта си. Кутрето й стърчеше под такъв странен ъгъл, че сочеше към краката й. По-голямата му част беше станала морава. Пръстът се бе подул три пъти повече от нормалното.

Мъжът беше пенсиониран полицейски лекар и се казваше Макдермът. Кели разчиташе на него в случаите, когато не можеше да използва болница. Парите, които му даваше, допълваха пенсията му.

Когато видя пръста й, Макдермът сбърчи вежди. Той остави чантата си върху леглото и бързо се захвана за работа. Първо обезболи цялата й длан с новокаин. После внимателно огледа обезформения й пръст. Беше толкова подут, че лекарят едва успя да намести костите в положението, което му се струваше правилно. След това направи подвижна превръзка. Не можеше да рискува да сложи лепенка, защото болката от подуването щеше да е непоносима. Знаеше, че кутрето няма да оздравее добре без операция, а може би дори и след нея.

Когато свърши с превръзката, той отиде в банята и намокри два бинта с гипс. После се върна в стаята и гипсира цялата й длан.

Накрая внимателно събуди Дарил.

— Изслушай ме, мила — каза Макдермът. — Направих за ръката ти каквото можах. Когато свърши действието на новокаина, ще започне да те боли. Оставям ти болкоуспокоителни. Казаха ми, че са ти дали уиски и валиум. Не пий повече алкохол и не взимай повече валиум. Ако не можеш да издържаш болките, пий по едно от тези хапчета на четири часа. Това е тиленол с кодеин. Но не го взимай, ако няма нужда. И дръж ръката си нависоко. Трябва да спреш подуването.

— Добре — отвърна Дарил. — Кога ще изляза от тук? Какво става?

— Сигурно скоро. После иди на ортопед, за да се погрижат за теб както трябва. Аз наместих костите, но това е само временно. Разбираш ли?

— Да.

Когато Макдермът отново излезе на Шейсета улица, Винс вече седеше в микробуса и слушаше микрофона. Беше го монтирал в малкия отвор между касата и горния край на вратата. Не можеше да разбира думите. Но ако някой извикаше или се разнесеше какъвто и да е друг висок звук, щеше ясно да го чуе.

 

 

В десет часа Девлин поръча да донесат в стаята вечеря за него, Сюзън и Джеймс. Ако Сюзън не пиеше, можеше поне да яде.

Пони и Девлин хапнаха малко. Тя изяде повече храна и от двамата.

После се отпусна назад на дивана и каза:

— Дори да имах нещо за пиене, няма къде да го вместя.

— Нали такава беше идеята.

Девлин се изправи и отиде в спалнята. Остана там почти цял час. Когато се върна, Сюзън го попита:

— Кога ще излизаш?

— След около час.

След това почти не разговаряха. Пони задряма. Сюзън отново се зачете в „Таймс“. Девлин тихо седеше, потънал в размисъл. Малко преди един часа той повика Пони в спалнята.

Даде му знак да седне на стола до прозореца. После бръкна под леглото, извади куфара си и го постави върху леглото.

— Тази нощ ще се бием — каза той, като се обърна към младежа.

— Добре — усмихна се Пони.

Девлин седна на леглото с лице към него.

— По пътя ще ти обясня какво ще правим. Не съм сигурен за всичко, но просто ме следвай. Ще разбереш точно какво искам на самото място. Трябва да действаме бързо. Удряй силно. Те ще се съсредоточат върху мен. Но ще имам нужда от теб, за да ми прикриваш гърба.

— Какво точно ще правим?

— Ще направим така, че всеки да съжалява, че си е имал някаква работа с Уекслър.

Девлин се изправи, обърна се към куфара и отвори капака. Вътре имаше цял склад с оръжие. Той извади два осемдесет и пет грамови спрея със зашеметяващ газ, по-силен от сълзотворния, два месингови бокса, седемдесетинасантиметрова бойна палка и къса верига с тежести в двата края, наречена „манрики гусари“. Подреди всичко това върху леглото и взе лека бронирана жилетка.

— Не мога да ти предложа нито едно от тези оръжия, нито пък жилетка — каза той. — Веднага ще ги открият, когато те претърсват.

— Не ми и трябват.

— Ако имаш възможност, винаги носи бронирана жилетка. Така не могат да те застрелят и е много трудно да те намушкат с нож.

— Нямам нужда от това.

Девлин вече събличаше ризата си и си слагаше жилетката. Тя плътно прилепваше по тялото му и се залепваше с лентички отстрани.

Пони гледаше осеяната му с белези кожа.

— Колко пъти са те ранявали? — попита младежът.

— Два пъти с пистолет. Няколко пъти с нож. Веднъж доста тежко.

— И не искаш да те раняват повече, а?

— Не. В момента на раняването не усещаш почти нищо. Особено раните с нож. Все едно, че силно са те ударили. Разбираш едва когато дрехите ти подгизнат от кръв, но известно време не боли много. После обаче минава адски много време, докато раните ти зараснат.

— Как се справяш, когато ти извадят нож?

— Доста добре, струва ми се. Ножовете направо ме ужасяват.

— Хубаво. Като че ли във всяка тълпа някой винаги има нож.

Девлин погледна към него. Пони беше облечен почти като предишната вечер. Закопчана догоре черна копринена риза, черни панталони, черни обувки.

За миг си помисли, че не трябва да го води на предстоящата им битка без оръжие или предпазна жилетка. Знаеше, че по кожата на младежа под ризата му все още няма белези. Надяваше се тази нощ да си остане такава.

— Кога тръгваме? — попита Пони.

— Веднага.

Заедно се насочиха към вратата, но Пони изчака в коридора, докато Девлин се раздели със Сюзън.

— Ако не се върна, вземи парите и иди някъде, докато нещата се поразминат.

— Ще чакам да се върнеш на разсъмване — отвърна тя. — И недей да приказваш такива неща.

— Само за всеки случай. Ако не се върна до сутринта, изчезвай. Остави ми съобщение къде си. Подпиши се като господин Джонсън.

— Казах ти — изобщо недей да приказваш такива неща.

Девлин кимна и излезе.

Навън ги чакаше кола, но този път хората на Чоу им бяха намерили друга. Беше сив шевролет „Каприс“ с четири врати, нает под измислено име чрез „Пасифик Рим“. Ако се наложеше да го изоставят, нямаше да успеят да открият наемателя.

Шофьор бе Майк Трей. Девлин му даде първия адрес. Беше на бар, който се намираше на Западна Двайсет и първа улица, номер петстотин, и се наричаше „Гробницата“. Едно от шестте заведения от доклада на Паркър, собственост на Уекслъровата корпорация „Колвил“.

Когато Майк спря пред входа на бара, бе 02:15 ч.

— Паркирай на пет-шест метра нататък така, че да можеш да потеглиш веднага — каза му Девлин. — Остави двигателя да работи. Затвори задните врати, но не ги заключвай. Паркирай така, че да имаме достатъчно място да влезем от двете страни.

— Дадено, шефе.

Двамата слязоха от колата.

— Върви напред и влез преди мен — рече на Пони Девлин. — Изглеждаш както трябва и би трябвало да те пуснат. Щом влезеш, остани близо до входа и чакай да се появя. Когато ме видят, ще стане лудница, така че ако ми се нахвърлят на входа, помогни ми да ги задържа настрани и да проникна вътре.

— А какво ще стане вътре?

— Дръж настрани от мен колкото можеш повече горили. На излизане ми помогни да си пробия път. Имам пистолет и други оръжия, така че ме остави аз да разчиствам пътя.

Без да го разпитва повече, Пони тръгна нататък по улицата.

Пред оградения с кадифени въжета вход на бара стояха трима пазачи. На столче до вратата седеше дребен мъж в торбест костюм с лице на пор. Той беше главният и казваше на биячите кого да пуснат вътре и кого не. Тъмната му коса бе намазана с гел и завързана отзад на опашка. Гримираните му очи постоянно скачаха насам-натам из тълпата.

Когато Пони се приближи до входа, портиерът кимна на пазачите и те откачиха въжето пред него. Имаше още поне дванайсетина чакащи, които се надяваха също да им кимнат, но портиерът дори не ги погледна.

Пони влезе в сумрачния вход и се озова в малко фоайе. Друг пазач по черни панталони и официална риза прокара по тялото му детектор за метал. Когато свърши, той отупа младежа със свободната си ръка, просто за да се увери, че не носи други оръжия. Пони стоеше и търпеливо чакаше, докато широката длан на пазача опипваше тялото му. Опита се да прецени силата му, без да му оказва каквато и да е съпротива. Това бяха грамадните мъже, за които му бе казал Девлин. Очевидно стратегията беше около тези заведения да разполагат достатъчно човешка маса, която автоматично да укротява всеки. Пони реши, че мъжът, който го претърсваше, тежи поне сто и десет килограма.

Девлин изчака младежът да влезе вътре. После дълбоко си пое дъх и бавно издиша. Изправи рамене и тръгна право към входа на бара.

Когато го видя, дребният, нервен портиер каза на пазачите:

— В никакъв случай. Този тип никога.

Тримата едри мъже се оживиха като огромни кучета, подушили месо. Най-якият от тях застана точно зад една от стойките, които държаха въжетата. Той преднамерено закачи кукичката на въжето точно когато Девлин се приближи. Носеше кожено яке, черна тениска и черни джинси. Девлин реши, че е около два метра и че тежи към сто и десет килограма. Здравенякът скръсти ръце, за да изглежда по-едър и изпъчи гърди.

Вторият пазач стоеше точно до него. Беше доста по-нисък, но много набит и с извънредно широки плещи. Приличаше на скинхед: бръсната глава, тениска без ръкави, черни джинси с тиранти и кубинки. Огромните му ръце бяха покрити с плътна синя татуировка.

Третият пазач стоеше до вратата точно отдясно на портиера. Той бе последната линия от защитата пред бара. Девлин не си направи труда да погледне към когото и да е другиго, освен към най-едрия, който беше впил очи в него.

Без да откъсва поглед, Девлин го чакаше да мигне. Той остави яростта да се надига в гърдите му — за да разпали онзи огън, който щеше да му даде сила.

Продължаваше да върви към входа, без да забавя крачка.

Бойната палка бе в задния му джоб под сакото му. И двете му ръце бяха заети. Девлин не преставаше да гледа здравеняка право в очите, така че той нямаше да види какво носи.

Едрият пазач му даде знак да спре. Девлин дори не се поколеба. Протегна спрея със зашеметяващ газ на сантиметри от носа му и го напръска в лицето. Биячът извика и залитна назад, като отчаяно търкаше лице и се мъчеше да си поеме дъх.

Девлин ритна стойката и събори кадифеното въже. По-ниският пазач вече летеше към него, навел глава и широко разперил ръце, за да го сграбчи и повали на земята. Девлин леко отстъпи назад и наляво, след което заби страхотен ляв удар в бръснатата глава на мъжа. Силата на удара го накара да се закове на място. Юмрукът на Девлин щеше да се разбие в черепа му, ако не стискаше месинговия бокс. Въпреки това той усети ужасна болка по цялата дължина на ръката си чак до рамото и врата. Скалпът на пазача се разцепи, той се завъртя във въздуха и падна на колене. По тротоара плисна кръв. Още не беше съвсем победен, но стоеше на колене и се олюляваше.

Девлин го изрита в гърдите и мъжът се преви на две. После падна на четири крака, като се мъчеше да си поеме дъх. Девлин го изрита със същия крак зад ухото и пазачът се просна в безсъзнание.

Портиерът вече викаше помощ в радиостанцията си. Първият пазач продължаваше да се бори с последиците от спрея, но също беше побеснял. Той се хвърли срещу Девлин, яростно размахвайки дясната си ръка. Девлин се приведе, обърна се, хвана протегнатата ръка на мъжа и заби десния си юмрук в ребрата му точно под мишницата. После подсили тласъка му напред и го блъсна в една от паркираните коли. Главата на пазача пое по-голямата част от удара и той загуби съзнание.

Третият от охраната изведнъж се оказа сам срещу човек, който току-що се бе справил с двамата му колеги за по-малко от минута.

Девлин тръгна към входа и портиерът се затича покрай пазача, за да се скрие вътре.

— Размърдай се — изръмжа на последния от охраната Девлин.

Той имаше достатъчно смелост да вдигне ръце, готов за бой, затова Девлин го напръска със спрея, изрита го в слабините и го блъсна настрани.

Пазачът с детектора за метал беше предупреден от портиера. Когато Девлин влезе във фоайето, той го блъсна с рамо и го запрати в стената. После обаче допусна грешката да се изправи срещу него, за да го удари, като смяташе, че е омаломощен от болка. Девлин заби чело в носа му, отблъсна го назад и му нанесе страхотен ъперкът с месинговия бокс в гърлото и брадичката. Челюстта на пазача се строши и Девлин бързо влезе в бара.

Вътре портиерът викаше за помощ. Заведението представляваше една огромна зала с бар отстрани и оркестър в отсрещния край. Музикантите свиреха оглушителен хеви метъл, но виковете на портиера за помощ някак си бяха чути и Пони успя да види, че към вратата се насочват неколцина едри мъже, които разбутваха и поваляха хората по пътя си. Тълпата се отваряше пред тях и ги пропускаше, но после се затваряше и тръгваше по петите им. Възбудата от предстоящия бой привличаше всички към входа.

Пони излезе от тълпата и пресрещна първия бияч, който се бе втурнал към вратата. Имаше преимуществото на изненадата и му нанесе мощен въртелив удар с опакото на дланта си, който попадна отдясно на челюстта му и го накара да се строполи на пода толкова тежко, че главата му отскочи от бетона.

Вторият пазач се отдръпна от падащия си колега и се хвърли към Пони, като се мъчеше да го хване за шията. Младежът се приведе и изрита краката му изпод него. Мъжът силно се стовари на земята. Третият нападател хвана Пони в смазваща мечешка прегръдка изотзад.

Пони го хвана за ръката и рамото и го претърколи напред. Двамата се строполиха на пода. Младежът се измъкна от хватката му и се претърколи настрани.

Пони се опита да проникне по-навътре в бара, за да отвлече нападателите от Девлин, но вторият бияч вече се беше изправил на крака и го хвана за ръката, преди да успее да се отдалечи. Пони се обърна и избухна в порой от удари и ритници, насочени към гърдите, ребрата и брадичката на противника му.

Когато още двама от охраната успяха да стигнат до входа, Девлин вече бе вътре. Той извади бойната палка и я заби право в основата на носа на един от връхлитащите мъже. После го удари с нея в корема, застана приклекнал и с бейзболно завъртане жестоко изрита в пищялите втория нападател, който моментално загуби равновесие.

Девлин извади 45-милиметровия си пистолет, насочи го към тавана и два пъти натисна спусъка. Изстрелите отекнаха в тухлените стени и циментовия под на бара.

Бяха толкова оглушителни, че незабавно постигнаха резултат. Стотици хора закрещяха и се хвърлиха на земята. Един барман замръзна на мястото си, но другият бе толкова луд, че нападна Девлин с вдигната бухалка. Девлин се приведе, избягна удара и го удари в челюстта с тежката цев на автоматичния пистолет. Барманът припадна.

Девлин прескочи бара, извади бойната си палка и започна да вършее с нея по лавиците, като разбиваше всички бутилки, които се изпречеха пред очите му.

После тръгна обратно, трошейки огледала и чаши по пътя си. Двата изстрела бяха накарали оркестъра да утихне и хората започваха да се стичат към всички възможни изходи. Девлин видя, че в предната част на заведението се отварят две врати. Двама от биячите бяха дошли на себе си и се приближаваха към бара, за да го хванат в капан. Той насочи към тях пистолета и извика:

— Лягайте долу.

Двамата вдигнаха глави и спряха на място.

— Лягайте на земята. По лице. Веднага!

Мъжете се подчиниха. Девлин се огледа. Към него не се насочваше никой друг. Залата беше опустошена, а откакто бе успял да влезе вътре, бяха изтекли по-малко от пет минути.

Пони продължаваше да се бие с първия бияч, на когото беше попречил да нападне Девлин. Довърши го с лакът в гръкляна и тръгна към предния вход, за да открие Девлин.

Девлин се опита да види къде е младежът, но черните му дрехи му пречеха да го забележи в сумрачния бар. Най-после видя, че си пробива път към него. Махна му и му посочи към предния изход. Все още бе нахлузил месинговия бокс на едната си ръка, а в другата държеше автоматичния пистолет. Двамата биячи до бара го следяха с поглед, но не помръдваха от пода.

Девлин се затича към изхода, като разбутваше всеки, изпречил се на пътя му. Пони го следваше и прикриваше гърба му. Девлин прибра пистолета в кобура и изскочи от опустошения бар заедно с изливащата се от изхода тълпа.

Преди да успее да се освободи от тълпата, Девлин усети, че някой го удря отзад и го блъска в група хора. Всички изпопадаха. Най-отгоре беше първият пазач, когото Девлин бе напръскал със спрей.

Като крещеше и псуваше, мъжът хвана Девлин за косата и се опита да блъсне лицето му в земята. За щастие под него имаше още двама души и вместо в тротоара, лицето му се блъсна в нечий гръб. Но въпреки това го заболя.

Пони изскочи навън и видя Девлин. Беше допуснал тъкмо онова, което му бяха наредили да предотврати — нападение в гръб.

Обзе го умопомрачителна ярост. Той се хвърли към просналия се върху Девлин бияч и заби коляно в бъбрека му. Мъжът изпъшка от болка, но продължи да стиска косата на Девлин. Младежът го сграбчи за гърлото и започна да го стиска. Пазачът пусна Девлин и отчаяно се вкопчи в ръцете, които го душаха. Пони използва цялата си яростна сила, за да го вдигне от Девлин, после го пусна и му нанесе два удара с разперени длани в двете уши, които пукнаха тъпанчетата му. След това два пъти го удари в ребрата, хвана го за панталоните при глезените, силно го дръпна и го събори. Мъжът се просна в цял ръст на паважа. Девлин се изправи, хвана Пони за ръка и двамата се насочиха към колата.

Девлин не бе чул сирени, но ги очакваше всеки момент. Той си проби път и забеляза шевролета паркиран там, където беше наредил на Майк да ги чака. Двамата с Пони се затичаха към автомобила и се вмъкнаха вътре.

— Карай! — извика Девлин.

Майк потегли и се насочи към ъгъла. Улицата бе задръстена, затова той се качи на тротоара, заобиколи спрелите коли, слезе от бордюра и пое на север по Уестсайдската магистрала.

— Мамка му, добре ли сте, момчета? — попита ги Майк, като се обърна към тях.

— Гледай си пътя — спокойно му отвърна Девлин.

Шофьорът ги погледна в огледалото, за да види дали са ранени.

— Господи, какво стана там вътре?

— Карай към Осмо авеню и Трийсет и пета улица — рече Девлин.

Майк престана да задава въпроси.

 

 

Докато колата пътуваше по Уестсайдската магистрала, в „Звездна светлина“ позвъниха на Уекслър и му докладваха за случилото се. След две секунди Уекслър разбра, че човекът му описва Девлин. Той прекъсна разговора и набра домашния номер на Кели, като в същото време мислено набелязваше баровете си, които трябваше да предупреди.

 

 

Девлин седеше на задната седалка и дишаше дълбоко. Бяха близо. Съвсем близо. Опипа тила си, за да види дали раната не се е отворила. Нямаше му нищо. Свали месинговия бокс от ръката си и сви длан. Кокалчетата му бяха протрити, но нямаше сериозни поражения. Рамото му леко го наболяваше, но иначе беше наред. Утре щеше да получи още удари.

— Добре ли си? — обърна се към Пони.

Младежът кимна.

— Да.

— Как са ръцете ти?

— Добре — усмихна се Пони. — Трябват адски много силни удари, за да повалиш някой от тях.

— Не можеш да ги удряш по лицето или главата. Няма никаква полза.

— Трудно е да намеря достатъчно място, за да използвам краката си. Съжалявам, че оставих онзи да те нападне отзад.

— Ти го свали от мен, това е важното. Справи се страхотно, Джеймс. Абсолютно невъоръжен. Направо страхотно.

Пони кимна и потъна в мислите си.

Девлин затвори очи. Искаше му се сърцето му да спре да препуска, чудеше се дали могат да оцелеят след още една битка като онази, която току-що бяха преживели.

Когато спряха на Трийсет и пета улица и Осмо авеню, той погледна часовника си. Беше 02:45 ч. Каза на Майк да паркира десетина метра след бара, наречен „Смъртоносния капан“.

Девлин бързо тръгна към входа. Пони го следваше по петите. Вратата на клуба изглеждаше така, сякаш е на някоя ферма в Мисисипи. На нея бе закован капак от автомобилно колело, а под него с червена боя бяха изписани инициалите СК.

Отвън не пазеше никой. Нямаше и въжета. Никаква тълпа не чакаше. Девлин и Пони влязоха в бара. На входа ги изгледа един пазач, но нито им каза нещо, нито ги претърси. Беше около метър и деветдесет и щеше да прилича на студент спортист, ако не бяха прическата и бакенбардите в стил Елвис.

Девлин бързо се огледа. Отляво имаше дълъг бар. Стената срещу него бе покрита с табелки от селски кръчми, провинциални бензиностанции и железарски магазини, съществували през четирийсетте и петдесетте години. Десетина метра нататък помещението се разширяваше. Имаше маси и столове. В дъното на малка естрада петчленен оркестър свиреше кънтри. Заведението беше пълно с юпита и очевидно носеше доста пари на империята на Уекслър и Кели.

— Просто се погрижи онзи бияч да не се опита да се прави на герой — каза на Пони Девлин.

Младежът кимна. Девлин си проби път през тълпата и се насочи към тоалетните, които се намираха вляво, точно преди дансинга.

Влезе в мъжката тоалетна. Млад мъж с тиранти и вратовръзка беше заел единствения писоар. Кабинката бе свободна. Девлин му каза да се маха. Човекът го погледна и реши да не спори.

С помощта на бойната палка и манрики гусари, металната верига, Девлин разби тръбите на тоалетната, писоара и мивката. Навън потекоха стотици литри вода.

После влезе в дамската тоалетна, викна на всички да се махат и повтори същата операция. Жените крещяха. Барът започна да се наводнява. Хората, които стояха близо до тоалетните, започнаха да се блъскат, за да се спасят от наводнението. Появи се управителят на заведението, като се мъчеше да разбере какво става. Пазачът, който стоеше пред входа, се насочи към тълпата, но Пони го пресрещна.

— Връщай се навън — каза му той.

Човекът сложи длан на гърдите му и се опита да го отблъсне. Пони хвана ръката му, изви я назад и я дръпна надолу, спирайки точно преди да му строши китката. Болката го обездвижи. Младежът завъртя едрия си противник и му изви ръката зад гърба. После спокойно му рече:

— Значи не искаш да се върнеш навън, така ли? Просто излез през вратата и няма да се налага да ти причинявам болка.

Биячът разбра и се подчини.

Водата стигна до ресторанта. Хората започнаха да скачат от местата си и да се мъчат да се измъкнат. Оркестърът замлъкна. В опита си да избягат от наводнението, трима пияни се блъснаха в една от масите и навсякъде полетяха храна и напитки. Избухна пожар. Бяха преобърнати още маси. Музикантите изключиха инструментите си и се затичаха с тях към кухнята.

Девлин се зае да хвърля бирени бутилки по огледалата и шишетата зад бара, като викаше на всички да се махат. Неколцина души се отдръпнаха и започнаха да го наблюдават, но повечето избягаха. Барманът прескочи бара и изчезна.

— Какво правиш, по дяволите? — извика управителят. — Ще повикам ченгетата, кретен такъв! Ще повикам ченгетата!

Девлин преобърна джубокса, разби с бойната си палка саундборда и запрати един стол към лампите над малката естрада.

Управителят изпадна в истерия и крещеше, без да спира. Девлин взе телефона от бара, блъсна го в корема му и каза:

— Добре тогава, млъкни и ги повикай!

Ударът накара управителя да се превие на две и той се свлече на колене в мръсната вода, която продължаваше да залива пода.

Девлин тръгна по дължината на бара, като по пътя си събаряше с палката чаши и бутилки и въртеше металната верига към лавиците отзад. Когато наближи изхода, взе едно от високите столчета и излезе навън през предната врата.

Заведението беше опустошено. Управителят се изправи на крака. Повръщаше му се. Панталоните и обувките му бяха мокри. Целият под бе във вода, храна, натрошено стъкло и алкохол.

Тъкмо в момента, в който започна да набира номера на полицията, Девлин запрати столчето към предния прозорец, строши неоновия надпис на бара и отново накара управителя да се просне във водата, за да донамокри и останалите си дрехи.

Всичко това отне не повече от десет минути.

 

 

Когато Девлин излизаше от „Смъртоносния капан“, Кели вече се беше свързал с три от детективските си екипи и ги бе пратил в различни барове. Уекслър седеше в „Звездна светлина“, методично телефонираше във всичките си заведения и ги предупреждаваше да внимават за Девлин.

 

 

Пони и Девлин седяха на задната седалка на колата и пътуваха по Осмо авеню. Девлин погледна часовника си. Наближаваше 03:20 ч. Следващото място от списъка му бе „Вечност“, среднощният клуб на Петдесет и шеста улица.

— Карай колкото можеш по-бързо — каза на Майк.

После се обърна към Пони.

— Още един. Отиваме само още в един и след това изчезваме. Ако имаме късмет, ще ги изпреварим. Следващото заведение е много по-опасно от предишните. Типовете, които го пазят, със сигурност имат оръжие, така че гледай да стоиш настрани и само разкарвай зяпачите, които се опитат да ми застанат на пътя. Наистина гледай да стоиш настрани, разбра ли?

Пони кимна.

— Искаш ли пак да вляза първи? — попита той.

— Да. И ще те последвам пет минути по-късно, така че никой да не те свърже с мен. Глътни една бира на някоя маса. Заведението е на два етажа. Не се качвай горе. Остани някъде около бара.

Пони кимна и за първи път почувства, че сърцето му леко се разтуптява.

Във входа младежът бе претърсен от същия мъж с вълнената шапка, когото Девлин видя при първото си посещение. Пони предположи, че е ирландец. От дъха на алкохол и неуверените му движения той реши, че човекът определено е пиян. Нямаше да представлява проблем, ако се стигнеше до бой. После хвърли поглед нагоре по стълбите и видя действителния проблем — огромният дългокос хлапак с военното яке. Някак си не се чувстваше спокоен, докато биячът застрашително се надвесваше отгоре.

Веднага щом ирландецът го претърси, Пони плати десетте долара вход и побърза нагоре по стълбите. Искаше да се махне от стълбището и едрия пазач колкото може по-скоро.

За първи път тази нощ той усети тревога. Девлин му бе казал да стои настрани, сякаш последната схватка щеше да е прекалено опасна за него. Но тогава защо го пращаше вътре, щом не искаше да прави нищо? Да му пази гърба, беше казал Девлин. Да разкарва зяпачите. Това не обясняваше много нещо, но едно бе сигурно — нямаше начин Девлин да се качи по стълбището, когато пазачът го претърсеше и откриеше оръжията му.

Дали не идваше без тях? Накрая Пони силно разтърси глава, за да изхвърли въпросите от ума си, приближи се до бара и си поръча бира. Барманът постави пред него изпотена кутия будвайзер и взе десетдоларовата му банкнота.

Пони прибра рестото си и потърси маса. Намери място до отсрещния край на бара и седна.

Масата му се намираше в ъгъла на Г-образното помещение. Виждаше цялото пространство от входа до стълбите, които водеха до втория етаж.

Барът по нищо не приличаше на предишните две места, които бяха посетили тази нощ. Беше полутъмно и посетителите като че ли не се поддаваха на класова характеристика. Имаше както работници по тениски, така и бизнесмени в костюми. Един от седналите на бара приличаше на травестит. Бе шумно на моменти. Шумът идваше най-вече от дясната част на заведението, в която неколцина души играеха на голямото колело и на ротативките.

Близо до игралните автомати седеше мъжът, който отговаряше за хазарта. Беше висок и слаб с клюновиден нос. Носеше кафява мека шапка, бяло копринено шалче, лек пуловер и маркови джинси. Имаше черни очила и повече гледаше, отколкото разговаряше.

Движенията му бяха резки — бързо се изправяше и отиваше до голямото колело, за да плати печалбите и да събере парите за чиповете. После се връщаше на мястото си и сядаше, без да изпуска от очи игралните автомати.

Оправяше се с парите изключително бързо и опитно, като прибираше чиповете и жетоните в кутия от пури. Пони изпитваше определеното усещане, че ако мъжът реши да не плати на някого, просто няма да го направи и толкова.

Започваше да разбира какво е имал предвид Девлин. Тук опасността направо се усещаше във въздуха. Навярно тъкмо поради тази причина идваха толкова много хора.

Пони седеше и чакаше Девлин. Не откъсваше очи от вратата, за да не пропусне влизането му. И с всяка изтекла минута се чувстваше все по-неспокоен.

Изведнъж видя, че биячът с военното яке скача на крака. Чу стъпките му надолу по стълбите и после откъм стълбището се разнесе стрелба.

Барманът и отговорникът за хазарта също се раздвижиха веднага щом чуха изстрелите. Барманът извади пистолет изпод бара, а другият се изправи и измъкна собственото си оръжие от кобура на кръста.

Долу във фоайето Девлин бе свършил работата си съвсем бързо. Когато пияният портиер го пусна да влезе, той го изчака да затвори вратата и щом се обърна, за да го претърси, силно го удари с прав десен ъперкът. Ударът отхвърли ирландеца нагоре, блъсна го в стената и го повали на земята в безсъзнание.

Огромният хлапак вече летеше надолу по стълбището с бейзболна бухалка в ръка, когато Девлин извади пистолета си, обърна се, внимателно се прицели и простреля дясното му бедро. Кракът на бияча се подгъна и той се затъркаля надолу по стълбите. Беше толкова грамаден, че Девлин нямаше как да го заобиколи. Въпреки ужасното падане, продължаваше да стиска бухалката, готов да удари противника си.

Той се строполи в краката му и Девлин силно го удари в гърдите. Въпреки че кракът му бе прострелян, огромният хлапак имаше достатъчно сили и ярост, за да замахне с бухалката към лицето му. Девлин беше коленичил върху гърдите му и блокира удара с лявата си предмишница, но не успя да хване бухалката, за да му попречи да го удари отново.

Лявата му ръка се бе вцепенила от болка и той не искаше това да се повтори, затова преди биячът да успее отново да замахне, заби цевта на пистолета си право между очите му.

Това изобщо не забави хлапака и бухалката отново полетя към Девлин.

Този път се опита да я блокира с дясната ръка на противника си и успя, но бухалката беше достатъчно дълга, за да го удари отстрани по главата и по рамото. Това бе достатъчно. Не можеше да губи повече време. Черепът му можеше да бъде разцепен всеки момент. Той опря дулото на пистолета си в дясната раменна става на бияча и натисна спусъка.

Рамото на хлапака се отдели от тялото му, ръката и бухалката се стовариха на земята и цялото му желание за борба се изпари. За миг Девлин се изправи на крака. Взе бухалката и се затича нагоре по стълбите.

Почти всички в бара лежаха на пода или се опитваха да се скрият зад масите. Барманът беше приклекнал зад бара, насочил пистолета си към входа. Високият, гаден на вид отговорник по хазарта се скри зад ъгъла на бара, без да обръща внимание на хората, върху които стъпваше по пътя си. После извика на бармана да включи осветлението. Искаше да се прицели по-добре.

Пони знаеше, че ако Девлин се появи на входа, и двамата ще стрелят по него. Пистолетите го плашеха, но трябваше да направи нещо. Беше точно зад отговорника по хазарта. Младежът безшумно се изправи, мина зад него, хвана главата му изотзад, силно го дръпна, изби краката му изпод него и го повали на пода. Мъжът стреля и куршумът излетя право нагоре, като одраска дясната ръка на Пони, преди да се забие в тавана.

Човекът тежко се строполи на земята. Преди да успее да се съвземе, Пони хвана горещата цев на пистолета и рязко дръпна оръжието от ръката му. После заби юмрук в слънчевия му сплит и след това в слепоочието му. Накрая, просто за да е сигурен, че няма да се изправи, Пони го изрита в коляното.

Изстрелът накара барманът да обърне глава към тях. Той се опита да се прицели в младежа, но тъкмо в този момент Девлин се появи на входа и с всичка сила запрати бухалката към бармана. Тъпият й край го уцели в главата в момента, в който се готвеше да стреля по Пони. Ударът прозвуча така, сякаш две бухалки се бяха сблъскали една в друга.

Мъжът падна зад бара, но успя да натисне спусъка и куршумът мина през прозореца до Пони. Боядисаното в черно стъкло се пръсна на парченца върху пода.

Девлин прескочи бара като огромна котка. Изрита пистолета от ръката на бармана и започна да го удря в лицето с месинговия бокс в лявата му ръка, докато онзи не се отпусна неподвижен.

Пони усещаше изгаряща болка в ръката си, но си запробива път през изпадналата в паника тълпа към изхода. Девлин го видя и му махна да продължава. От мястото си зад бара той насочи големия си 45-милиметров пистолет към един от игралните автомати и натисна спусъка два пъти, с което разби ротативката и прати обратно на пода всеки, който се готвеше да се прави на герой.

После отново прескочи бара и изтича навън преди Пони.

Точно когато излезе на стълбището, пияният ирландски портиер се мъчеше да се изправи на крака и да извади малкия си револвер с рязана цев.

Девлин успя да се наведе преди първият куршум да се забие в стената.

— Копеле такова — изръмжа портиерът. — Ще те убия, мамка ти. — На тясното стълбище изкънтяха още два изстрела и върху Девлин се посипаха парчета мазилка и трески.

Девлин си помисли дали първо да не го изчака да изстреля шестте си патрона, но ирландецът трябва да се бе досетил за тази възможност, защото престана да стреля. Но не престана да вика:

— Хайде, мамка ти. Мъртъв си. Направо си мъртъв.

Девлин и Пони бяха попаднали в капан на вратата. Младежът стискаше пистолета на отговорника по хазарта и го насочваше към тълпата, за да предотврати нападение в гръб. Девлин не можеше да позволи да губят повече време. Изстрелът, който беше разбил прозореца на втория етаж, със сигурност щеше да докара полицията. А ченгетата на Кели навярно вече бяха на път.

Той прехвърли пистолета в лявата си ръка и хвана в дясната столчето, върху което бе седял хлапакът.

После се прицели надолу достатъчно високо, за да не убие случайно ирландеца, и стреля два пъти. Портиерът се наведе. В този момент Девлин скочи на стълбите и запрати столчето по него. Стълбището беше толкова тясно, че столът отскочи от лявата стена, но все пак се стовари върху портиера и го повали на пода.

Докато падаше, той натисна спусъка на револвера и едва не застреля хлапака, който лежеше на стълбите. Девлин се хвърли надолу, като прескачаше по три-четири стъпала.

Но ирландецът не се предаваше. Въпреки че столчето и окървавеният пазач му пречеха, въпреки строшената си от удара на Девлин челюст, той се изправи на крака, дръпна петлето на пистолета си и успя да стреля, преди Девлин с всичка сила да забие юмрука си в него. Куршумът одраска левия му хълбок и потъна в стълбището.

Девлин не усети раната, но почувства как се завърта, след като блъсна ирландеца с дясното си рамо. Ударът беше невероятен. Бе използвал цялата си тежест, подсилена от инерцията надолу по стълбите. Портиерът отскочи и се блъсна във вратата. После се свлече на пода. Девлин също едва не падна, но Пони го следваше по петите и му помогна, докато отчаяно сваляше резето и отваряше вратата.

Двамата тъкмо излязоха навън, когато пред бара спря необозначен полицейски седан. От него изскочиха двама от детективите на Кели с извадени пистолети. В далечината виеха още полицейски сирени.

— Бягай! — каза Девлин.

Пони се затича на изток и Девлин изстреля останалите му три патрона над главите на детективите. Те се хвърлиха зад паркираните пред бара автомобили и Девлин се вмъкна обратно във входа. Остана изненадан, че шофьорът им Майк е паркирал колата точно там, където го бяха оставили. Момчето беше смело. Ако успееше да се добере до шевролета, може би щеше да има шанс.

Той смени пълнителя на пистолета и се обърна към детективите на Кели. Двамата надничаха иззад автомобилите, зад които се бяха скрили. Между тях беше отворената врата на полицейския им седан.

Девлин тръгна срещу тях и прати към ченгетата два внимателно насочени изстрела. Куршумите се забиха в метала на колите. Разчиташе, че детективите няма да имат смелост да се изправят и да отвърнат на човек, който се приближава към тях и стреля. Оказа се прав. Но дали щеше да успее да стигне до шевролета, когато пълнителят му свършеше? Преди да изстреля последния си патрон, Майк Трей отново го изненада.

Шофьорът беше на около три метра пред седана. Превключи на задна и потегли с пълна скорост. Тежкият автомобил се заби в полицейската кола и я блъсна с метър назад. Отворената врата откъм мястото на шофьора се удари в единия детектив. Другият се изправи и се опита да избяга, но Девлин спокойно изстреля последния си куршум в ръката му, в която стискаше служебния си пистолет.

Дланта и пистолетът бяха отнесени и полицаят се строполи на земята. Девлин се хвърли към колата. Задната врата откъм неговата страна бе смачкана и затворена, затова заобиколи и се метна на предната седалка. Майк натисна газта до дупка точно в момента, в който два синьо-бели патрулни автомобила завиха по Петдесет и шеста улица откъм Второ авеню.

Светофарът на Второ авеню светеше червено и Девлин извика:

— Спри!

Майк натисна спирачката. Девлин се молеше ченгетата да спрат пред бара, преди да тръгнат след кола, която е спряла на червен светофар. Беше познал. Ченгетата спряха пред клуба точно когато от входа започна да се излива тълпата от клиенти.

В този момент задната врата се отвори и Пони безшумно се вмъкна в колата. Девлин се усмихна за първи път тази нощ.

Светофарът светна зелено. Той се наведе напред и каза на Майк:

— Добра работа — каза Девлин на Майк. — Сега давай направо и после наляво обратно към „Карлайл“. Бавно и спокойно.

По средата на кръстовището забеляза, че ръцете на шофьора треперят.