Джон Кларксън
Лично правосъдие (25)

25.

Когато портиерът й позвъни от фоайето, Дарил тъкмо се канеше да става. Не се изненада, че е Девлин, но видът му, когато влезе, я порази. Гърбът на коприненото му спортно сако беше подгизнал от кръв. Натъртванията и драскотините му започваха да почервеняват и да се подуват.

— Господи, какво ти се е случило? — ахна тя.

— Спокойно. Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

— Кой те подреди така?

— Същите, които са пребили и брат ми.

— Кои?

— Почакай малко — каза той, като постави длан на рамото й. — Успокой се. Помогни ми да спра кръвта и ще ти разкажа.

Дарил се насили да престане с въпросите и го последва в банята. Девлин свали подгизналото сако и ризата си. Дори панталоните му бяха изцапани отзад с кръв. Той ги събу и Дарил видя, че в горната част на слипа му се е образувал кървав полумесец.

— Още ли ти тече кръв?

— Не зная. Виж и ми кажи колко е голяма раната на тила ми. Навярно не чак толкова. Раните по главата кървят много.

— О, господи!

— Хайде. Погледни я.

Когато мина зад гърба му, Дарил присви очи. Застанал с лице към огледалото над мивката, той й каза:

— Хайде, раздели косата и разгледай раната.

Тя се подчини.

— Божичко. Изглежда около пет сантиметра.

Девлин раздалечи палец и показалец на разстояние от пет сантиметра и я попита:

— Толкова ли?

— Не. Не съвсем.

— Добре. Хубаво. Можем да я затворим и без шевове. Още ли кърви?

— Не, като че ли сълзи съвсем леко.

— Добре. Имаш ли ножица?

— Да.

— Отрежи ми косата. Не я допирай до кожата, просто я отрежи колкото можеш по-късо. Опитай се да не направиш прекалено голяма дупка. После обръсни мястото, така че да има достатъчно гола кожа, върху която да залепим лепенка.

Дарил се хвана на работа. Отначало й се гадеше от гледката, но скоро толкова се задълбочи, че видът на раната престана да й прави впечатление. Когато го подстрига достатъчно, Девлин я накара да облее мястото с кислородна вода, а той отряза две лепенки, показа й как да притисне раната. Тя изпълни инструкциите му, после залепи отгоре голямо парче марля.

— По-добра си от някои лекари — каза Девлин и се обърна към нея.

— Сигурен ли си, че не трябва да те зашият?

— Нямам време.

— Какво става?

— Ще ходиш ли на работа?

— След около час.

— Чакай да взема един душ и преди да излезеш, ще ти разкажа каквото зная.

Под душа Девлин внимателно се огледа за други наранявания. Дясното му ухо беше подуто и го болеше. Болеше го и челюстта от удара на Бърни. Коляното, с което бе блокирал ритника му, се движеше малко трудно, но щеше да се оправи. От удара в колата бяха натъртени кокалчетата на ръцете му, левият му лакът и левият му хълбок.

Онези двамата бяха невероятно силни. И очевидно бяха в състояние да понасят толкова много болка, че като че ли беше невъзможно да ги спреш с нещо друго, освен с куршум. Навярно с два.

Бе получил няколко рани, но нямаше нищо счупено. Девлин знаеше, че е имал късмет дори само затова, че е останал жив.

Когато си изми косата и свали мръсотията, потта и кръвта от дългата нощ, Дарил вече се бе облякла и приготвила за работа.

Девлин излезе гол. Носеше хавлиена кърпа, с която покри възглавницата на леглото й и седна на ръба му. Единственото, което му се искаше, беше да легне и да проспи част от болката и изтощението.

— Мога ли да поспя тук известно време?

— Разбира се.

— Открих хората, които са пребили брат ми.

— Кои са?

— Пазачи в един среднощен бар в центъра. Но съм абсолютно сигурен, че не са го направили на своя глава. Трябва да им е наредил собственикът на заведението.

— Те ли се опитаха да те пребият?

— Да.

— Откъде са разбрали, че ги търсиш? Нали не си ги нападнал ти?

— Не, не съм чак толкова глупав. Причакаха ме.

— Защо? Откъде са разбрали?

— Още не съм сто процента сигурен.

— Джак, просто трябва да идеш в полицията и да сложиш край на всичко това, преди да са те убили.

— Не е толкова просто.

— Защо искаш да се забъркам в такова нещо? Идваш тук пребит и окървавен. Скрил си онзи проклет пистолет в кухнята ми. Джак, това е лудост.

— Виж, върнах се, за да си взема пистолета. Ще се махна. Съжалявам, че те забърках, но това вече е факт и не мога да направя нищо. Само не ме изхвърляй, докато не се пооправя.

— О, господи, не те изхвърлям, разбира се. Искам да ти помогна, но никога през живота си не съм правила такова нещо.

Девлин се отпусна назад на леглото. Чувстваше се прекалено пребит, за да обсъжда повече въпроса.

— И какво от това?

Дарил погледна слабото му, стройно тяло, умореното му лице и изтощените му очи. Знаеше, че ще направи всичко за него.

— Ще се оправиш ли?

— Да. Върви на работа. Просто имам нужда от малко почивка.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. По кое време ще се върнеш?

— Към шест.

— Добре. В шест е чудесно. Или ще съм тук, или ще ти се обадя. И престани да се тревожиш.

— Най-добре да разговаряме, когато се върна — рече Дарил.

— Добре.

— Сложих ти ризата и панталоните в пералнята. Ще трябва да ги пуснеш на сушилнята. Не зная какво да правя със сакото ти.

— Благодаря — измърмори Девлин.

Тя се обърна и излезе от спалнята, после се върна да му каже нещо, но той вече спеше. Единият му крак беше на пода. Дарил се приближи, вдигна го на леглото и го покри със завивката.

След това намали климатичната инсталация, за да не му стане прекалено студено и тихо затвори вратата.

 

 

Джо бавно подкара колата обратно към бара. Еди притискаше носна кърпа към окървавения смазан нос. Не му пукаше за кръвта и болката, но беше бесен, защото знаеше, че дясното му око навярно ще се подуе и ще се затвори от ударите за цяла седмица.

— Какъв копелдак, а, приятел? — каза той.

— Шибан копелдак — потвърди Джо.

— Трябваше да го последваме право при ченгетата и да го убием от бой пред шибаните им очи.

— Нямаше да ни позволят, Еди.

— Следващия път ще трябва десет шибани ченгета да гърмят по мен, за да ме спрат.

— Ама и онзи копелдак си го получи, а?

— Направо се задави с шибаните си топки.

— Знаеш ли защо ми е най-кофти? — попита Джо.

— Защо?

— Защото ще трябва да го кажем на Уекслър.

— Майната му на Уекслър! — изрева Еди.

Когато влязоха в бара, беше десет и половина. Заведението бе почти празно. Уекслър все още седеше в края на бара. Той ги погледна и веднага разбра, че са се провалили. Никога не ги беше виждал дори и с драскотина, а сега и двамата изглеждаха пребити. Лицето на Еди вече се подуваше.

Преди шефът им да успее да каже нещо, Джо го изпревари:

— Не го отупахме така, както ни се искаше.

— Защо? — кисело попита Уекслър.

— Много е хитър. Скри се във фоайето на сградата, докато отпред не спря празно такси. Трябваше да избутаме таксито от пътя и да му се нахвърлим на улицата. Опита се да се бие и преди да можем да го размажем, дойдоха ченгетата. Трябваше да се измъкнем.

— Значи сте избягали от ченгетата?

— Да, сър.

— Къде?

— Близо до Блийкър и Десета.

— Колко зле е наранен?

Джо сви рамене.

— Не толкова, колкото искахме. Все още можеше да ходи.

— Ченгетата арестуваха ли го?

Джо отново сви рамене.

— Майната му, ако знам.

Уекслър ги освободи с махане на ръка.

— Вървете. Аз ще се оправям със случая.

Еди понечи да се отдалечи, но Джо не помръдна.

— Господин Уекслър — попита той, — можете ли да ни кажете къде да го открием?

Уекслър вдигна очи.

— Не. Махай се.

После взе безжичния телефон от бара и набра номера на Патрик Кели.

Отговори му енергичният глас на заместник-инспектора.

— Кели слуша.

— Тук е Уекслър.

— Да. Какво мога да направя за теб?

— Имам проблем с онзи човек, за когото ми съобщи Маккой.

— Аз казах на Маккой да те предупреди.

— Предупреди ме. Човекът се казва Девлин. Оказа се по-жилав, отколкото очаквахме.

— Ти беше предупреден.

— Я пак ми го повтори.

— Понякога не съм сигурен, че чуваш какво ти говорят, момчето ми.

— Без нравоучения, моля. Човекът се казва Девлин. Възможно е тази сутрин да са го арестували в шести участък. В такъв случай искам ти да се заемеш със случая.

— Възможно ли?

— Да. Не съм сигурен. Може и да се е измъкнал.

— Ще проверя.

— Ако още е на свобода, някой трябва да се погрижи за този човек. Трябва да науча за Девлин всичко, което мога, и се нуждая от съвета и помощта ти, за да се избавя от него. Оказа се адски досаден.

— Нима?

— Да. Ако просто иска да отмъсти за брат си, няма проблем. Съвсем друго е обаче, ако работи за някого, за да провали бизнеса ни.

— Какво те кара да мислиш така?

— Справя се с онези твои братя Маккой. Предизвиква ченгето, което са повикали. Идва в бара ми, осакатява портиера ми и успява да избяга от Джо и Еди. Струва ми се, че тук става нещо, което е много по-голям проблем, отколкото би трябвало.

— Навярно.

— Да. Навярно. Но в едно нещо няма никакво съмнение — моите проблеми са и твои. Тук е заложено прекалено много, за да допуснем това да продължи.

— Добре, съгласен съм. Ще се погрижа.

— Моля те, дръж ме в течение. Дочуване.

Уекслър изключи телефона и се загледа в празното пространство. Погледът му се рееше там, където седеше Сюзън. Очите му се присвиха, докато обмисляше нещо, което да разсее отново надигащата се в него тъмна ярост.