Джон Кларксън
Лично правосъдие (19)

19.

Девлин се бори със сънищата почти до един следобед. Студеното мъртво лице на баща му; изкривената от лепенката уста на брат му; ужасните звуци от удари на юмруци, от трошене на кости, бръмченето на неврохирургичния свредел, който пробива черепа. В кошмарите си той дори усещаше противната болнична миризма на спирт.

Когато най-после се събуди схванат и с пресъхнала уста, той се чувстваше така, сякаш имаше нужда от промивка на мозъка.

Беше загубил всякаква ориентация. Дните се бяха превърнали в нощи и като че ли живееше в някакъв сумрачен свят.

Изкъпа се, обръсна се и закуси с кисело мляко, портокалов сок и препечен хляб. Мозъкът му се проясни достатъчно, за да работи, така че Девлин седна до телефона. Първо позвъни на Мерилин. Зададе й правилните въпроси, искайки по-скоро да долови в гласа й разбиране и прошка, а не толкова да чуе отговорите. Но получи единствено отговори. Състоянието на Джордж не се било променило. Мерилин била добре. Децата също. Механични отговори, които говореха много.

Отново се свърза с „Пасифик Рим“. Нямаше нищо за него, но той знаеше, че Уилям Чоу ще отговори на последното му съобщение.

Накрая телефонира на Зитър. Отвърна му някаква жена с изключително съблазнителен глас. Тя го свърза и последва кратък разговор с детектива.

— Добре ли си, Девлин?

— Да.

— Имам информация за теб, но не искам да я обсъждам по телефона. Най-добре да се срещнем.

— Къде и кога?

— След като свърша тук.

— Естествено.

— Ще се срещнем в едно заведение, казва се „Ъгловото бистро“. Близо е до офиса ми. На Осмо авеню и Тринайсета улица. На няколко крачки преди пресечката на Осмо със Западна четвърта улица.

— Знам го.

— Добре. Какво ще кажеш за осем часа? Имам да върша още доста работа тук.

— Хубаво.

— Дочуване.

Девлин затвори и гласно изруга. Вбесяваше го мисълта за корумпираните ченгета, които можеха да му създадат проблеми. Погледна часовника си. Беше почти пет. Реши да се освободи от ленивата, опасна летаргия, която го обземаше.

Знаеше един спортен клуб, в който можеше да се влезе и без членска карта, и към шест без петнайсет вече тренираше на гладиатора. Започна бавно и спокойно. Клубът се намираше на последния етаж на жилищен блок в западната част на „Гринич вилидж“. Бе малък и по-голямата му част на долния етаж се заемаше от кортове. Но имаше достатъчно уреди за онова, от което се нуждаеше Девлин.

До шест тича на пътеката. Когато уредът му съобщи, че е изминал осем километра, той почувства, че заедно с потта е изхвърлил почти цялата си замаяност и отпуснатост.

До 6:33 ч. атакува уредите за гребане и вдигане на тежести. Клубът започваше да се препълва, но никой не посмя да се изпречи на пътя му. Девлин беше прекалено едър и силен. Не използваше уредите — той ги атакуваше.

Знаеше, че когато не си се упражнявал известно време, не прекалено дълго, а само няколко дни, обикновено имаш много повече сили, отколкото ако си го правил всекидневно. Сега бе един от тези дни. Девлин беше на върха на силата си. Хората в клуба не бяха виждали някой толкова да натоварва уредите. Рамките тракаха, скрипците и металните въжета скърцаха. Дишаше тежко от напрягането. Минаваше от уред на уред. Носеше дебела бяла хавлиена кърпа, за да попива потта.

След всеки комплекс уреди Девлин използваше свободните тежести, за да натовари мускулите си още повече. Почивките между уредите бяха кратки. Само колкото да събере сили, за да изпълни следващите осем, десет или дванайсет повторения.

Другите мъже в залата скрито го наблюдаваха. Жените, които обикновено се упражняваха с отблъскваща мъжете сдържаност, сега хвърляха открити, макар и кратки погледи към него.

Девлин не им обръщаше внимание и продължаваше да се бъхти, докато не свърши.

После застана под душа и грижливо се насапуниса, като се опитваше да се освободи от горещината и да успокои кръвообращението си.

Знаеше, че навярно е прекалил с тренировката. Но това му беше помогнало да проясни главата си и да разпръсне донякъде гнева си. Сега бе по-спокоен. По-методичен. Беше се освободил от нервността, която можеше да го направи опасно безразсъден.

Когато излезе от фитнесцентъра, бе осем без пет. Барът, в който трябваше да се срещне със Зитър, се намираше на петнайсет минути път пеша.

Можеше да вземе такси, но Девлин бавно и спокойно измина разстоянието, за да даде възможност на тялото си окончателно да се отпусне. Ако ченгетата искаха да го открият, щеше да им се наложи да го измъкнат от другите хора, които се разхождаха в топлата лятна нощ по улиците на „Гринич вилидж“.

Когато стигна в бара, се бе поохладил достатъчно, че да престане да се поти. Зитър седеше в дъното. Беше старо заведение. При влизането му го посрещна прохладата на климатичната инсталация. В предната част се намираше барът, в дъното сервираха храна. Всичко бе старо, тъмно и дървено.

Зитър седеше пред чаша бира и преглеждаше някакви машинописни страници. Девлин се намести срещу него и остави сака с влажните си спортни дрехи върху съседния стол. Днес Зитър носеше жълто-кафяв блейзър от камилска вълна със зелено поло и кафяви панталони. Девлин се усмихна.

— На к’во се хилиш? — попита детективът.

— На дрехите ти.

— И к’во им има?

— В тон са. Наистина са в тон.

— И к’во от това?

— Бях започнал да си мисля, че си далтонист.

— Не го казвай на никого, но аз съм далтонист.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— Как тогава си издържал медицинския преглед в полицията? Не ти ли показаха онази карта с цветните точки и някакво число сред тях?

— Да, тогава разбрах и аз.

— И как те приеха?

— А, по дяволите, просто повторих онова, което каза човекът пред мен на опашката. Никой не обръщаше много внимание, но аз бях ужасно шокиран, че не виждам никакви цифри на онези карти.

— Е, предполагам, че не е имало голямо значение.

— Не. Жена ми винаги ми приготвяше дрехите. Откакто се спомина, трябва да го правя сам. Сигурно обикновено обърквам всичко, но като че ли на никого не му прави впечатление.

— Кога почина жена ти, Сам?

— Преди две години. От рак на дебелото черво, който обхвана и черния й дроб. Умря две години след началото на болестта. Не беше чак толкова тежко, поне до последните два-три месеца.

— Съжалявам.

— Да. Аз също. — Зитър довърши бирата си и рече: — Стига за това. Имаме по-неотложни проблеми.

— Какво искаш да кажеш?

— Обади ми се приятелчето ти Фридман. Онова ченге те включило в шибания полицейски бюлетин. Тази сутрин са го получили във всички управления. С пълно описание. Твърди се, че си нападнал полицай, докато изпълнявал служебните си задължения.

— Нека ме арестуват и се опитат да ми предявят обвинение. Никой прокурор няма да го направи. Ченгето не е в състояние да го подкупи.

— Проблемът не е в това. Ако той или други ченгета те забележат и решат да те застрелят или да ти направят нещо, в досието ти вече има какво да им прикрие задника.

— Това няма да ми попречи. Откри ли нещо за онези среднощни барове?

— Да. Шибана помия. Нали знаеш, стигаш до някаква следа, разпитваш някои хора за онези места — и всичко става адски странно още преди да си го проумял. Свързах се с няколко познати, но информацията им е непълна. Обикновено са толкова претъпкани с пиячка, дрога или каквото там използват, за да издържат по цяла нощ, че когато стигат там, почти не си спомнят къде са. Казват: „Да, има един в Челси“. Питаш ги къде е. Викат ти: „Майната му, не знам. Май че на Двайсет и осма улица, някъде около пресечката с Осма“. Така не става. Тези заведения са на такива места, че да не ги открият. Трябва да знаеш точно къде са.

— Имаш ли нещо повече от това?

— Нали знаеш, не е лесно да се справиш с тази гадост само за няколко часа.

— Зная, Сам. Зная, че е така.

— Разполагам с информация за четири бара, която според мен ще е достатъчна, за да ги откриеш.

Зитър му подаде машинописния лист, който четеше при пристигането на Девлин. Беше написан на фирмената бланка на детектива. Най-отгоре се виждаха името и нюйоркският адрес на агенцията му „Интрепид Инвестигейшънс“, както и адресите на клоновете в Лос Анджелис, Лондон и Мексико. Всичко беше изпълнено с доста натруфен шрифт. Изобщо не изглеждаше така, както според Девлин трябваше да изглежда нормалната бланка.

Имената и адресите на баровете бяха грижливо напечатани. Едно от заведенията нямаше име — просто „Обществен клуб“ в Ийст сайд на Осемдесет и четвърта улица. Втори бе бар „Бигин“ на Осмо авеню в Челси. Последният бар се казваше „Звездна светлина“ в долната част на Бродуей.

— Още колко бара според теб има в Манхатън?

— Най-много три-четири. Искам да кажа истински среднощни барове. Нали знаеш, такива заведения ги откриват и закриват много бързо. Трудно е да им хванеш следите. Само за да открия тези ми трябваше адски много време.

— Освен тях — продължи Зитър — има още няколко забутани клуба, които не съм включил в списъка. Малко италианско ресторантче на Съливан стрийт, за което се знае, че работи до късно. Два бара, които затварят вратите в четири сутринта и се преструват, че пускат само приятели. Едно заведение за пънкарчета в Алфабет сити. Но наистина важни са само тези, които ти давам. Според мен, ако онези типове са искали да заведат някъде брат ти, няма да са го замъкнали в някоя дупка.

— Съгласен съм.

— Колкото до това как да проникнеш в тези барове, не съм в състояние да ти дам никакви гаранции. Може да им се сториш подозрителен. Всъщност не мога да ти дам каквито и да е имена, които да ти осигурят достъп. Освен това не се опитвай да носиш оръжие. На повечето места или те претърсват, или те проверяват с детектор за метал.

— Ясно.

— Какво направи снощи? Успя ли да откриеш някое заведение?

— Да. Едно в Ийст сайд на Петдесет и шеста и друго в Уест сайд.

— И?

— Предполагам, че за успех може да се смята дори само това, че ги открих и отметнах от списъка.

— Нито следа от него и на двете места?

— Никаква. Единствената връзка беше фактът, че и в двата бара се въртят май само ирландци.

— Наистина ли?

— Да.

— Интересно.

— Не зная дали това има някакво значение. Сигурен съм, че брат ми не е бил там с онези типове.

Зитър посочи с показалец към списъка.

— Не зная дали ще откриеш нещо и на тези места.

— В момента те са единственото, което имам. Освен връзката на братята Маккой с ченгетата. Имаш ли някакви идеи за това?

Зитър поклати глава.

— Никакви. Не повече, отколкото ти казах снощи. Навярно бих могъл да проверя онова ченге, Донован.

— Провери го. Ако откриеш какво общо имат братята с ченгетата, може би ще успеем да открием какво се е случило с брат ми.

— Може би.

— Познаваш ли някой, който може да ти помогне? — попита Девлин.

— Чувал ли си за „Синовете на Ирландия“?

— Онези типове ли?

— А защо не? Нали става дума за ирландски ченгета.

— Опитаха се да ме привлекат веднага щом завърших академията.

— И ти не захапа?

— За нищо на света.

— Защо?

— Не ми трябваше да съм син на никой друг. Кого познаваш от тях?

— Великият везир или както там, по дяволите, наричат шефа си. Как мислиш, дали би разговарял с един стар евреин, при това бивше ченге?

— Защо не?

— Да, по дяволите, защо не. Най-гадни са шибаните старомодни ирландски ченгета. Но познавам Патрик Кели от едно време и той ми дължи услуга.

— Хубаво. — Девлин извади от страничния джоб на сака си някакъв плик. — Броячът продължава да работи, тъй че ето ти още хиляда за текущи разходи. Кажи ми, когато свършат.

Зитър погледна в плика и преброи десет стодоларови банкноти.

— Откъде, по дяволите, намираш всички тези стотачки? Чувствам се така, сякаш работя за някой бандюга.

Девлин не отговори.

— Добре. Не е моя работа.

— Чувал ли си някога за Гранд Кайман?

— Да.

— Там правят две неща. Гмуркат се с акваланг и укриват пари. Свърших една работа там и ми платиха в брой. Всичко е честно спечелено, Сам.

— Нали ти казах, че не е нужно да ми обясняваш.

— Зная. Съобщи ми, ако ти трябват още.

— Ще ти съобщя, благодаря. — Зитър взе менюто. — Ще хапнеш ли нещо?

— Какво предлагат тук?

— Обичайните за баровете боклуци — хамбургери, чили, сандвичи с бекон, маруля и домат.

— Ще пропусна. Ти яж. Запиши го в сметката за разходите. — Девлин се изправи.

— Къде отиваш?

— Да видя брат си.

Зитър каза:

— Като съм почнал, нека да те попитам още нещо.

— Какво?

— Ако откриеш онези типове, които са подредили брат ти, какво ще правиш?

— Не зная.

— Това не е правилният отговор.

Девлин изгледа Зитър и после отвърна:

— Добре. Ако ги открия, незабавно ще ги предам на съответните власти. Можеш да ме цитираш. Питал си клиента си и той ти е дал този отговор.

— Така вече е по-добре.

— Ще поддържам връзка.

 

 

Девлин остави сака си в апартамента, хапна пресен сандвич с пуешко, който беше купил от един деликатесен магазин, и се преоблече в черни панталони, черно поло и сиво спортно сако от коприна и лен с тъмни вплетени нишки.

После влезе в задната стая, в която бе разпитвал бармана от „О’Калахън“. В дъното имаше малък килер. Вратата беше от петсантиметрово, термично обработено дърво, облицовано с метал. По средата имаше голяма ключалка. С нея се задействаше система от зъбни колела, която блокираше отварянето на вратата с четири стоманени пръчки в тавана, пода и от двете страни на касата. Ключалката беше изобретена от един израелец и представляваше единственият начин да бъде спрян някой решителен нюйоркски крадец. Дори да огънеше касата с хидравличен лост, стоманените пръчки щяха да задържат вратата.

Разбира се, повечето крадци биха заобиколили целия механизъм и биха проникнали през стената, така че килерът всъщност представляваше железобетонна кутия, облицована със стоманени плоскости и покрита с гипсова мазилка.

Зад вратата се намираше нюйоркският арсенал на „Пасифик Рим“. Имаше всякакво оръжие — от спрейове със силен упойващ газ до мощни картечници.

Девлин не обърна внимание на нищо друго, освен на подпряната в ъгъла дълга брезентова чанта.

Извади я навън и я отвори. Вътре имаше различни пръчки от твърдо дърво, използвани от майсторите на айкидо. Пръчките се различаваха по дължина — от метър и осемдесет до петнайсет сантиметра. Девлин извади петнайсетсантиметровата пръчка и я взе в дясната си ръка.

Диаметърът й беше около пет сантиметра. Двата й края бяха тъпи. Приличаше на обикновен дървен чеп, малко по-дебел, отколкото можеше да очаква човек. В ръката на Девлин обаче пръчката представляваше смъртоносно оръжие.

Той я стисна, претърколи я в дланта си и замахна. Можеше да я използва като продължение на ръката, юмрука или дланта си. Можеше да удря, мушка или просто да даде на юмрука си основа за удар.

Пръчката бе дървена, така че детекторите за метал нямаше да я засекат. Можеше да се скрие на много места, но при внимателно претърсване щяха да я открият на повечето от тях.

Девлин реши да не я крие и просто пъхна бойната палка във външния джоб на гърдите на спортното си сако.

Погледна часовника. Беше 21:30. Интензивното отделение все още щеше да е отворено.