Джон Кларксън
Лично правосъдие (41)

Епилог

Трябваше им по-голямата част от нощта само за да започнат да разчистват цялата каша. Четирите трупа, един от които на заместник-инспектор от полицията, накараха много хора да задават въпроси. Зитър и Девлин казаха, че ще окажат пълно съдействие на разследването, но само в присъствието на адвокатите си. Пръв пристигна адвокатът на детектива. Всички седнаха и в продължение на няколко часа играха на тънката игра, състояща се в това да съобщят на полицията и окръжния заместник-прокурор каквото трябваше да знаят за лошите типове, без да вредят на добрите.

Когато освободиха Девлин и Зитър, вече беше станало ясно, че изпод килима ще се покаже много мръсотия и че много ченгета, свързани с Кели, или ще попаднат в затвора, или ще загубят работата си.

Девлин за пореден път завършваше една дълга нощ и присъстваше на още едно нюйоркско разсъмване. Докато двамата със Зитър стояха пред полицейския участък в северен Мидтаун и се сбогуваха с адвокатите си, Джеймс Пони тихо се приближи и застана до тях. Девлин му се усмихна.

— Какво правиш, нас ли чакаш? — попита той.

— Да — отвърна Пони.

Девлин се обърна към Зитър.

— Сам, това е Джеймс Пони. Той е изключително забележителна личност. Истински боец. Ако някога се нуждаеш от някой наистина добър, да знаеш, че няма равен на себе си.

Зитър стисна ръката на младежа.

— Приятно ми е.

— Добре ли си? — попита го Девлин.

Пони кимна.

— Да, благодарение на съвета ти за жилетката. — Той разкопча ризата си, за да покаже следата от куршума на Месина.

— Биячът на Уекслър ли? — мрачно попита Девлин.

— Да.

— Успя ли да избяга?

— Не.

— Мислиш ли, че ще успее да стреля по някой друг?

— Не, поне за дълго. — Пони им разказа подробностите.

Девлин го увери, че ченгетата ще заловят Месина и ще го пъхнат там, където няма да е в състояние да безпокои когото и да било за много дълго време.

— Ами Сюзън и Дарил? — попита накрая той. — Избягаха ли?

— Да.

— Добре.

Девлин погледна към Зитър и Пони.

— Много съм задължен и на двама ви.

— Адски си прав — отвърна детективът. — Почакай да ми видиш сметката.

— Знаеш какво искам да кажа, Сам. Държахте се така, като че ли Джордж е ваш брат. Като че ли аз съм ваш брат.

Пони просто кимна. Зитър сви рамене.

— Не забравяй, че мразя лошите ченгета повече от теб. Особено онзи шибан Кели. Хайде, да се ръкуваме и да се махам от тук. Не понасям сбогуването.

Тримата си стиснаха ръце. Пони и Зитър си тръгнаха заедно. Младежът вървеше леко. Детективът се тътреше с усилие. Девлин се насочи към уличния телефон на ъгъла.

 

 

Сюзън му беше оставила съобщение в „Карлайл“, без да забравя да използва името „Джонсън“. Откри я в чакалнята на травматологичното отделение в нюйоркската университетска болница.

Сюзън незабавно беше установила пълен контрол над Дарил като загрижена по-голяма сестра. Беше отвела Дарил направо в болницата.

Часове преди да пристигне Девлин, Сюзън бе събудила дежурния лекар и го беше притискала, убеждавала и молила, докато Дарил не бе приета, снимана на рентген и подготвена за операция. Лекарят вече бе готов да й обещае какво ли не, но тя го накара само да се закълне, че ще направи всичко, за да излекува ръката на Дарил.

Операцията продължи четири часа. Когато се събуди, Дарил видя, че Девлин и Сюзън стоят до леглото й и се разплака.

Девлин остана неподвижен, докато Сюзън я галеше по косата и я утешаваше.

— Всичко е наред, Дарил — постоянно й повтаряше тя, — всичко е наред. Докторът каза, че ръката ти ще се оправи. Всичко е наред.

Най-после Дарил се успокои. Девлин се приближи до леглото. Сюзън го погледна, после погледна Дарил и без да каже нищо, излезе от стаята.

— Изглеждаш уморен — рече Дарил.

— Уморен съм.

— Благодаря ти, че ме спаси.

— Благодари на Сюзън. Без нея нямаше да успея. Съжалявам, че те въвлякох. Трябваше да те скрия някъде, докато всичко свърши.

— Не. Не. Ти се опита. Предупреди ме. Просто се радвам, че ме спаси. Не можех повече да издържам.

— Всичко свърши.

— Дали онзи тип няма отново да ме безпокои?

— Не. Никога. Никога повече.

— Ами другият, който ми счупи пръста?

— Всичко свърши, Дарил.

Тя затвори очи за миг и като че ли се готвеше отново да заспи. После погледна към Девлин. Хвана ръката му и каза:

— Джак, някак си трябва да забравя всичко това. Нищо не трябва да ми напомня за него. В момента просто искам да ти кажа сбогом. Не мога да направя друго. Може би по-късно, много по-късно, но не и сега. Става ли?

Девлин сведе очи към нея, преди да отговори. Изглеждаше крехка, слаба и уязвима. Беше се сблъскала с онова, което съществуваше под приятната повърхност на обществото и не искаше повече да е част от него. Тръпката бе угаснала. Отдавна.

Той стисна здравата й ръка.

— Ще стане така, както искаш. Но не ми казвай сбогом. Ще те оставя. За колкото искаш време. Но ще се видим отново. Дължа ти прекалено много.

Дарил се усмихна, кимна, затвори очи и потъна в целебен сън. Девлин пусна ръката й и излезе от стаята.

Сюзън седеше в чакалнята в края на коридора. Пушеше трети пакет „Парламент“.

Тя извади цигарата от устата си и го посрещна.

— Сега какво?

— Ще поостанеш ли при Дарил известно време?

— Да.

— Държа се чудесно с нея.

— Изпитвам истинска загриженост. Онзи шибан звяр Уекслър… Направо не е за вярване.

— Уекслър е мъртъв.

Сюзън млъкна и го зяпна.

— Ти ли го уби?

— Има ли значение кой е натиснал спусъка?

— Наистина ли е мъртъв?

— Да. Съвсем мъртъв.

— Хубаво. Радвам се, че не е между живите. Не го заслужаваше. Няма ли да ми кажеш какво се случи?

— Не.

— Добре ли е Джеймс?

— Да. Нищо му няма.

— Какво ще прави сега?

Девлин сви рамене.

— Просто ще продължи да си бъде Джеймс. Всичко свърши.

— Всичко свърши…

— Да.

— С мен също ли?

— Не, с теб не е свършило.

— Защо? Искаш да останеш и да се погрижиш за мен ли?

— Сама можеш да се грижиш за себе си.

— Наистина ли смяташ така, а?

— Да. Така смятам.

— Е, предполагам, че ще разберем.

— Предполагам, че да.

— Кога? — попита тя.

— Какво означава това „кога“?

— Кога ще разбереш дали мога да се грижа сама за себе си?

— Ти кажи.

— След шест месеца.

— Добре. Шест месеца.

— Как ще ме откриеш?

— Ще те потърся в телефонния указател.

— Под какво име? — попита Сюзън.

— Ферленгети.

Тя се усмихна и двамата се прегърнаха. Силно. После Девлин се обърна и излезе от болницата. Беше прекарал достатъчно време в болници.

Прибра се в апартамента в Сохо и телефонира в „Пасифик Рим“. Докладва на Уилям Чоу, поговориха за това как адвокатите ще се справят с разследването и се разбраха да се срещнат в Хонолулу след два дни.

Спа в продължение на петнайсет часа, почисти апартамента, събра си багажа и взе самолета до Бостън. Нае автомобил и пристигна в Тръроу в Кейп Код точно по залез-слънце. Джордж седеше на верандата на голяма дървена къща с изглед към плажа.

Мерилин и децата останаха вътре.

Джордж бе отслабнал толкова много, че кожата висеше по лицето му, но когато видя Джак, той се усмихна с разкривената си уста.

Носеше избелели джинси и стара червена риза с петна от бяла боя. Краката под леките му обувки бяха боси. Дрехите му висяха. Изглеждаше прекалено крехък, за да е големият му брат Джордж, но беше започнал да добива слънчев загар, който му придаваше здрав вид.

Двамата нежно се прегърнаха. Девлин седна до него с лице към червения залез.

— Как си, Джордж? — попита той.

Дясната половина на лицето на брат му не се движеше в пълен синхрон с лявата и думите му бяха леко провлачени.

— Ами, зная, че видът ми предизвиква съжаление, но се оправям. Всичко ще бъде наред.

— Можеш ли да ходиш нормално?

— Да, с бастуна. Трябваше ми известно време да накарам единия си крак да стъпва пред другия, но от ден на ден става все по-добре. Докторът казва, че след година няма да се забелязва абсолютно нищо, освен ако не се вгледаш съвсем отблизо.

— Джордж, ужасно съжалявам.

Брат му кимна.

— Да, зная — отвърна той. — Знаех, че ще пристигнеш тук разкаян. Вината не беше твоя, Джак. Наистина не беше.

— Не трябваше да си тръгвам и да те оставям сам, Джордж. Извинявай.

Брат му махна с ръка.

— Мерилин ми каза, че си открил кой го е направил.

— Да.

— Съобщи ли в полицията? Можеш ли да докажеш нещо?

— Всичко е уредено, Джордж.

— Какво искаш да кажеш?

— Не би трябвало да разговаряме за това, Джордж.

— И няма да ми кажеш какво си направил, така ли?

— Лекарите не искат да си мислиш за това.

— Мисля през цялото време, Джак.

— Казаха, че няма да си спомняш нищо.

— А, трябваше ми малко време да подредя нещата, но вече си спомням. Когато се свестих, не знаех нищо. Само, че съм ранен. Свестих се в онази болница и просто исках да затворя очи и отново да заспя. Исках да спя колкото мога повече и да не мисля за нищо. После, когато окончателно се събудих, просто исках да разбера какво ми е. Не можех да ходя. Не можех да сядам. Почти не можех да говоря.

Девлин гледаше Джордж и отново го обзе предишното чувство за вина. Слушаше неподвижно, докато слънцето продължаваше да се спуска по червеното небе. Не знаеше как да утеши брат си.

— Но когато дойдоха Мерилин и децата и най-после ме преместиха от онази градска болница — продължи Джордж, — започнах да идвам на себе си. Облаците се разкъсаха, нали ме разбираш? Докторът в Кънектикът ме вдигна на крака. Започнах да подреждам нещата в главата си. Спомних си всичко съвсем бързо. Спомних си онзи тип, който каза на двете огромни копелета да ме изхвърлят от бара му. Спомних си и какво направиха с мен. И оттогава насам постоянно си мисля как да ги открия. Как да накарам ченгетата или когото и да е да направи нещо по въпроса.

Когато слънцето се спусна зад хоризонта и ги заслепи с червения си сумрак, Девлин се обърна към големия си брат.

— Аз ги открих, Джордж — каза той. — Всичките. И накарах и последния от тях да си плати за онова, което направиха с теб. Повярвай ми, Джордж, и последния.

Джордж погледна брат си и бавно кимна. От очите му като че ли бе изчезнало малко от болката, яростта и объркването. Той кимна още веднъж и отвърна:

— Хубаво. Няма да забравя случилото се, но сега поне мога да престана да мисля за него. Сега наистина всичко свърши.