Джон Кларксън
Лично правосъдие (12)

12.

Девлин седя до леглото на Джордж около два часа, докато чакаше Мерилин да дойде от Ларчмънт. Девлин се чувстваше напрегнат и потиснат. Сестрата от интензивното му каза, че докторът, който бе поел случая, щеше да направи визитация към един часа и би могъл по-добре да обясни какво е състоянието на Джордж. В интензивното нямаше ограничения за посещенията на роднините, така че на Девлин му бе позволено да чака там.

В 12:25 сестрата отиде при Девлин и му каза, че Мерилин е дошла. Тя седеше приведена, с отпусната надолу глава на ръба на малък сиво-бежов диван. В стаята имаше още двама души. И двамата бяха хомосексуални мъже, обвити в пашкула на личната си мъка. Не си разменяха много думи. По-дребният мъж, в джинси и светлосиньо поло, пушеше една след друга цигари „Марлборо“, като че искаше да каже на света, че не е болен от СПИН и може да прави с тялото си каквото поиска. Другият мъж беше облечен в спретнат костюм с вратовръзка. Седеше неподвижно. Двамата също чакаха обедните визитации на лекарите. Щяха да поговорят с тях, а после щяха да си тръгнат, след като получат някакво уверение, че любовниците им няма да умрат точно в този ден. Да бъдат до партньорите си в мига на смъртта беше най-важното нещо, което можеха да направят. За съжаление трябваше да са големи късметлии, за да улучат точния момент.

Мерилин се изправи при влизането на Девлин. Изглеждаше объркана и наранена. Той протегна ръце, за да я прегърне, но тя не му позволи. Отстъпи назад и попита рязко:

— Какво, по дяволите, стана, Джак?

Девлин се стегна. Не беше в настроение да го хокат. Изражението му се втвърди и отчужди, а очите му се превърнаха в две горящи кълба от гняв.

Не бе искал гневът да го отдалечи до такава степен от Мерилин, но стана точно така. Видя как тя пребледня и за няколко секунди съзря страх в очите й. Тя бе забравила с кого говори. Бе твърде привикнала да бъде майка, която може да хока децата или мъжа си. Девлин не беше нито едното, нито другото и изражението на лицето му я уплаши. Девлин се овладя и опасността за двама им премина. Мерилин се опита отново да заговори.

— Джак, аз… Разстроена съм, нямах намерение да…

Девлин я прекъсна.

— Знам. Просто ме изслушай. Джордж е много зле ранен, Мерилин. Не знам как е станало, нито защо. Няма много смисъл да говорим за това сега. Лекуващият му лекар ще дойде скоро. Той би трябвало да ни каже повече.

Мерилин погледна към него.

— Той добре ли е? Искам да кажа, колко зле е ранен?

— Много зле. Не би искала да видиш как изглежда сега. Той е натъртен и подут. Лицето му… всичко. Но ще трябва да го надживееш.

— О, господи.

— Проблемът не е в начина, по който изглежда. В безсъзнание е. Получил е тежка черепна травма. Трябвало е да направят операция.

— Защо? Какво се е случило?

— Ще разберем повече, когато дойде лекарят. След около половин час. Няма да имаш нужда от мен, когато влезеш при него. Опитай се да не обръщаш внимание на всичките му синини, превръзки и апарати.

Девлин отведе Мерилин до интензивното. На входа тя затвори очи и пое дълбоко дъх. Дълбокият майчински инстинкт и желязната воля, които се крият във всяка жена, се надигнаха в гърдите й. Тя влезе в стаята.

Няколко минути по-късно лекуващият лекар се отби в сестринското отделение. Девлин го пресрещна, преди да влезе в интензивното. На табелката с името му беше написано: „Д-Р И МИН У“. Девлин обясни, че Джордж му е брат. Докторът го изгледа смръщено. Сякаш за него беше лоша новината, че накрая се бе изяснила самоличността на пациента му. Носеше кръгли очила със стоманени рамки, синя риза и стилна вратовръзка на Джорджо Армани. Беше облякъл късо бяло сако вместо дълга лабораторна престилка. Когато се ръкуваха, Девлин усети, че кожата му бе мека и гладка.

— Господин Девлин, аз съм неврохирургът. Може ли да обсъдим състоянието на брат ви, след като приключа с визитациите си?

— Колко време ще ви отнеме, докторе?

— Около един час.

Още преди да бе изтекъл часът, Девлин, Мерилин и доктор У застанаха прави в коридора, на няколко крачки от сестринското отделение.

Доктор У заговори с тих глас. В изговора му се долавяше остатък от китайски акцент и от време на време той бъркаше предлозите — грешка, характерна за чужденците, говорещи английски.

— Вашият съпруг и брат е в критично състояние. Няма да е лесно да изслушате детайлите. Вие сигурни ли сте, че искате да ви обясня?

Девлин остави Мерилин да отговори първа.

— Да.

— Добре. Имаше много сериозна травма на главата. И доста други наранявания, но не толкова сериозни, колкото това на главата. За щастие, мислим, че са го намерили относително скоро след случилото се. Подуването не застрашаваше живота му, когато го докараха, но бързо нарастваше. Така. На главата има два типа травми. Първата е причинена от пряк удар. Ако ударът е силен, се получава определен тип кървене и подуване. Мозъкът остава на едно място, а главата се измества бързо заради удара. Преди мозъкът да се центрира отново, той изтиква кръвоносните съдове, които се намират между него и черепа и се удря в черепната кутия. Получава се кървене, хематом или подуване. Зависи колко силен е бил ударът. Вторият тип травми е при падане и удряне на главата. В този случай травмата на мястото на контакта на главата с твърдия предмет е по-незначителна, усложнението е в точката, противоположна на точката на контакт, защото мозъкът бива тласнат назад и докосва черепа. Смятаме, че брат ви е получил силен удар отзад — травма номер едно — след което е паднал напред, удряйки главата и лицето си в земята — мозъчна травма номер две. Носът му беше счупен, предните му зъби бяха избити, а челото натъртено… Така че първата травма е била придружена от втора, като и двете са засегнали една и съща област. Това е най-лошото.

Мерилин не можеше да си намери място. Погледът й блуждаеше. Доктор У беше приключил с най-тежката част и продължи:

— За щастие хирургът, който направи операцията, е един от най-добрите в този град. Дойдох специално да уча в тази малка болница, защото се случва Литигер да прави операции тук. Онази сутрин, когато докараха брат ви, той имаше дежурство. Наистина голям късмет за брат ви. Аз присъствах на операцията. Беше безупречна. Литигер освободи голяма част от натиска, премахна голям съсирек и направи всичко както трябва. Бих казал, че травмите на задната част на главата са за предпочитане пред тези на предната, но никоя травма не е добра. Какви са пораженията и каква част от тях (ако има такива) ще останат неизлечими, не мога да кажа преди господин Девлин да дойде в съзнание. В този момент комата му се дължи отчасти и на лекарствата за спадане на подуванията, които му дадохме. По мое неокончателно предположение той ще е в безсъзнание още два-три дни. Когато се събуди, със сигурност ще бъде дезориентиран. Няма да знаем каква ще е степента на постоянните увреждания и от колко терапия ще се нуждае (и дали изобщо ще му трябва), докато не измине седмица, след като дойде на себе си. Естествено, ще трябва много внимателно да го наблюдаваме за рецидиви, подувания или усложнения. Понесъл е още доста травми, но те са лечими. Счупените ребра са нещо сериозно. Надяваме се да няма поражения на дробовете или сърцето. Предварителните изследвания показват, че не са засегнати. Има ли друго, което бих могъл да ви кажа?

Мерилин бе останала без дар слово.

— Как е получил тези наранявания? — попита Девлин.

— Не знам.

— Все ще можете да разберете нещо от качеството на нараняванията.

— Няма смисъл да се правят предположения. Може и да е полезно да се знае дали се е случило при автомобилна катастрофа, падане или каквото и да е там. Но на този етап от това познание няма никаква полза, така че безсмислено за мен е да правя предположения.

— Докторе, искам да зная какво мислите, че се е случило с брат ми.

Девлин не задаваше въпрос. У го погледна в очите и реши да не му се противопоставя.

— Добре. Мисля, че двама, може би трима силни мъже са пребили брат ви. Той е едър човек. Вероятно доста усилено се е съпротивлявал. Кокалчетата на пръстите и на двете му ръце са зле ожулени. Едната му ръка е счупена на две места. Мисля, че са го ударили по главата, за да го обезвредят, а после са го били и ритали, докато им е омръзнало. Не е било автомобилна катастрофа, нито падане по стълбите. Съжалявам.

Мерилин им обърна гръб и ги остави.

— Благодаря ви — каза Девлин. — Как мога да се свържа с вас, ако имам въпроси?

— Позвънете в болницата.

— Няма ли да ми дадете и друг телефон?

— Не. Виждам, че сте много ядосан, но това няма да помогне на брат ви.

Девлин не отговори.

— Ако това е някаква утеха за вас, мога да ви кажа, че брат ви няма да си спомня нищо от болката при случилото се.

Девлин погледна лекаря и тихо каза:

— А какво ще стане, когато дойде в съзнание? Кажете ми, че няма да му се наложи да живее в болка, когато се съвземе. Кажете ми, че ще може да ходи без проблеми. Кажете ми, че няма да изпитва ужас да излиза нощем по улиците, че няма да е прикован към някоя шибана инвалидна количка, без да може сам да се храни, да се облича или да се мие.

— Моля ви…

— Кажете ми, че нищо от това не може да му се случи. Кажете ми го сега и аз няма да изпитвам гняв. Кажете ми, че онези, които са му сторили това, са също толкова пребити, а не си развяват някъде задника. Кажете ми това и ще престана да се ядосвам.

Девлин обърна гръб на доктор У и излезе от болницата, преди да е ударил някого.