Джон Кларксън
Лично правосъдие (5)

5.

Девлин седеше там, където го бе оставил Летери, и се беше хванал за телефона. В нито една болница нямаше пациент на име Джордж Девлин.

В шест хотела не бе отседнал човек с такова име.

Мерилин му се бе обадила два пъти, докато търсеше различни телефонни номера. Бе успял да й се изплъзне с уклончиви отговори. Не мислеше, че ще успее за трети път.

Захвърли телефонния указател на пода и увеличи звука на телефонния секретар. Ако звъннеше Мерилин, нямаше да говори с нея. Ако се обадеше Джордж, щеше да чуе гласа му и да вдигне телефона.

Набързо си взе душ, като остави вратата на банята отворена, и се преоблече в чисти дрехи. Последните свидетелства за предишната вечер бяха струпани на купчина между шкафа и стената.

Неговият по-голям брат, който беше добър като ангел и се бе грижил неведнъж за него, сега бе изчезнал. Защо? Ако някой бе направил нещо на брат му, щеше да го открие и да разбере защо го е сторил. И да го накара да си плати. Много го биваше и за трите неща.

Срещна се с детектив лейтенант Дейвид Фридман в малък парк, заобиколен от неспирен уличен трафик. Беше на Абингтън скуеър. Представляваше по-скоро детска площадка, която привечер щеше да загъмжи от невръстните отрочета на прибралите се от работа юпита. Но сега беше три следобед и наоколо беше почти безлюдно, ако не се брояха няколкото бездомници и двете жени от Ямайка, които бяха извели децата си на въздух.

Преди година Фридман бе помогнал на Девлин в един случай, който бе завършил със смъртта на много хора, но пък в очите на обществеността изглеждаше, че Нюйоркското полицейско управление се бе справило с разкриването на мащабно престъпление. Случаят бе донесъл на Фридман лейтенантски нашивки, но самият той не искаше повече да преминава през подобна мелница.

Фридман посрещна Девлин с присмехулна усмивка. Беше нисък и жилав, с чуплива черна коса. Имаше резките маниери на нюйоркско ченге, прекарало целия си живот в града. Подаде ръка и Девлин я стисна.

— Виждам, че още си жив, Девлин — бяха първите думи на Фридман.

— Засега. Как си, Дейвид?

— Все тъй на бойното поле.

— Благодаря ти, че дойде. При това толкова скоро. Знам, че сигурно си зает.

— Да, да. Изглеждаш така, сякаш си се въргалял на някой плаж или нещо такова.

— На един много слънчев плаж.

— Гот. И що си тука, а не там?

— Баща ми почина. Дойдох за погребението.

— По дяволите! Извинявай. Внезапно ли стана? На колко години беше?

— Сърдечен удар. Беше на осемдесет.

— Здрав човек ли беше?

— Да. Умрял е бързо.

— Това май не е лошо. Но все пак е загуба. Моите съболезнования.

— Благодаря.

Фридман отново се превърна в безцеремонно ченге.

— И тъй, за к’во, по дяволите, ме търсиш? Предупреждавам те, че не искам големи неприятности.

— Имам проблем, Дейвид, и искам да чуя съвета ти.

Девлин му разказа за запоя след погребението, за това как бе забърсал Дарил, как бе прекарал нощта при нея и как бе установил, че от Джордж няма и следа.

Фридман бавно поклати глава.

— Чудничко. Прекрасно. Смърт, пиячка и блондинка.

— Да… Напомня ми защо по принцип не пия много.

— Предполагам, че брат ти не е от ония чешити, дето имат навика от време на време да изчезват.

— Абсурд. Той е олицетворение на почтения гражданин. Жена, деца, кариера, къща в Уестчестър. Обикновена картинка. Позвъних в няколко болници и хотели. Нищо.

— Това хич не е добре, Джак. С какво мога да ти помогна?

— Просто ми отговори на няколко въпроса, за да не си губя времето.

— Давай.

— Ако го регистрирам официално като изчезнал, ще има ли някакъв по-значителен резултат?

— Не особено. Знаеш как е. Детективските екипи са твърде заети. Ако има замесено някакво престъпление, може и да направят нещо, но ти още не знаеш дали е така. Има шанс да се размърдат, ако изчезналото лице е дете със забавено развитие или нещо такова. Нещо, което ще накара вестниците да излязат с големи заглавия. А иначе заявлението ти се въвежда в компютъра и си стои там, докато не стане нещо, което да включи данните в активния информационен поток. Например, ако човекът е арестуван някъде, когато въведат името му в централната база данни, ще видят, че е регистриран като изчезнал. Ако до няколко дни няма нищо за твоя човек, описанието му се дава на някой екип от детективи, които и без това си имат сума ти работа. Добрите екипи все някак запомнят имената и отличителните белези и ако се натъкнат на някой, който им отговаря, отиват, проверяват и установяват, че да, правилно са запомнили, че еди-кой си се издирва от еди-кого си. Не можеш да очакваш, че като подадеш заявлението, двайсет и три хиляди ченгета ще хукнат да търсят брат ти, но все пак може да има някаква полза, пък и за опит пари не искат.

— Трябва ли да го регистрирам в участъка на района, където го видях за последен път?

— Мисля, че да. Не е като да е в неговия квартал, но смятам, че така е най-добре. Къде беше това?

— Бяхме в един бар, някъде на Второ авеню.

— А името знаеш ли?

— Не. Беше някакво ирландско кътче. Мисля довечера да се върна там. Мислиш ли, че това е важно за заявлението.

— Не чак толкова. Виж какво ще ти кажа. Ти ми дай информацията, а аз ще го регистрирам. Ще се постарая данните бързо да влязат в оперативния поток и специално да възложат случая на някого, а не просто да го прибавят към работния списък на някой екип.

— Благодаря.

— Съжалявам, че не мога да направя повече.

— Има и още нещо — каза Девлин. — Ще обикалям из болници и хотели и ще ми трябва помощ. Може да е регистриран под друго име или просто да е един безименен пострадал в някое препълнено спешно отделение. Трябва ми някой, който да провери навсякъде. Да познаваш някой частен детектив, на който може да се разчита?

— Да. Ами твоите хора в „Пасифик Рим“? Това е по тяхната част. Биха могли да те улеснят като колега, нали?

— Да, но предпочитам да не ги замесвам, освен при крайна необходимост. В момента нещата между нас не вървят много гладко.

— Защо?

— Мисля, че се опитвам да изкръшкам от работата, Дейвид. Не ми допадат някои части от нея.

— Като убиването например.

— Да. Като убиването.

— Но ако нещо се е случило на брат ти, бас държа, че с кеф ще претрепеш оня, дето му е посегнал.

Девлин се втренчи във Фридман. Погледът на ченгето беше твърд и безкомпромисен. Фридман отдавна бе решил, че някои хора заслужават да умрат и не се извиняваше за възгледа си.

— Както и да е. Най-важното в момента е да намерим брат ти. Особено сега. Баща ми умря преди две години. Чувството никак не беше хубаво. Имам брат и сестра. Повярвай ми, сега сме по-близки. Познавам човек, който може да ти помогне. Казва се Сам Зитър. Той е смрадлив стар досадник, но си знае занаята и добре се оправя. Ще ти се посвети стопроцентово. Има много контакти, които щедро компенсират възрастта му. Кантората му е съвсем наблизо. Иди при него. На Осмо авеню, точно под 14-а улица. Фирмата се казва „Интрепид Инвестигейшънс“. Кажи на секретарката да предаде, че аз те пращам, иначе сигурно няма да иска да те приеме.

— Добре, благодаря.

Фридман се изправи.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо друго.

— Благодаря. Всичко хубаво, Дейвид.

— На теб също. Дръж ме в течение.

— Добре.

— Съжалявам, заради неприятностите ти, Джак.

Девлин се загледа след отдалечаващия се Дейвид Фридман и разбра, че той искрено му съчувства. И двамата знаеха, че проблемите му едва сега започват.