Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Девлин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
And Justice for One, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джон Кларксън. Лично правосъдие

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, 1997

Редактор: Ани Николова

История

  1. — Добавяне

15.

Таксито откара Девлин до „При Хуанита“. Той зачака на бара мини пейджърът му да завибрира или Зитър да влезе през вратата.

Поръча си чаша кафе и се пребори с изкушението да помоли бармана да му капне малко бренди в него. Седна и се замисли защо желанието му да пие взе да се събужда толкова често. Още преди да си изпие кафето, мини пейджърът завибрира в джоба му. Той го изкара и се взря в номера, който се беше появил на дисплея. Слезе от столчето край бара, откри къде са телефоните в задната част на ресторанта и набра номера. Зитър вдигна при първото позвъняване.

— Къде си?

— В „При Хуанита“.

— Ще дойда с колата след пет минути. Не излизай, преди да си видял колата ми. Трябва да се изметеш от този квартал. Ако онова ченге се сдуши с партньора си, ще те търсят.

— Ако искаха да ме арестуват, щяха да го направят.

— Може да искат просто да те гръмнат, за бога. Не се показвай много, докато не дойда.

Зитър затвори телефона без повече приказки. Девлин се върна край бара и си уреди сметката. Загледа се през прозореца, докато не видя да се появява зеленият додж на Зитър. Пъхна се в колата и Зитър незабавно зави по Трето авеню, в посока на изток.

— Смъкни се надолу в седалката. Не искам да си имам работа с онези момчета — каза Зитър.

На Девлин това хич не му харесваше, но не можеше да вкарва Зитър в беля заради собствения си гняв.

— Кажи ми какво се случи там — попита Зитър.

— Победиха ме, Сам. И за секунда не ги уплаших.

— Така ли? Отстрани изглеждаше, че си пуснал тежката артилерия.

— Не беше достатъчно за тях.

— Как така се появи ченгето?

— Когато строших носа на по-ниския, те попитаха дали може да отиде до тоалетната, за да спре кървенето. Не трябваше да му позволявам да ми се изплъзва от поглед. Някак се е свързал с онези полицаи. Не им се е обадил барманът, нали?

— Не. Изключено. Край него нямаше телефон.

— По дяволите. Сигурно са сключили някаква сделка този полицай да ги закриля.

— Така ли мислиш? — попита Зитър.

— Да. Ченгето ги познаваше. Не влезе в бара, за да види какво става, нито за да ме арестува. Не направи опит да ме задържи дори когато го предизвиках. Не искаше никой да знае, че между него и онези двамата има някаква връзка.

— Не е за пръв път полицай да помага на някой мошеник. Може би те са негови информатори, които се опитва да защитава.

— Не мисля, че случаят е такъв. Какво стана, след като си тръгнах?

— Нищо. Застанах между него и теб. Някои от посетителите взеха да се събират наоколо. Ченгето хвърли поглед на състоянието на ирландците, вдигна глава и видя, че между него и тебе съм аз и тълпа хора, така че просто отиде до колата и се хвана за радиостанцията. Може би, за да каже да те издирват. Май си прав. Ако всичко му беше в ред, щеше да се втурне след теб.

— Благодаря ти, че се намеси. Май толкова го вбесих, че сигурно щеше да ме застреля в гръб, ако ти не се беше изпречил помежду ни.

— На ченгетата им се отелва волът, когато трябва да обясняват изстрели в гърба. Просто го позатрудних. И така, какви са резултатите?

— Имаме две отрепки, които имат куража да се изправят срещу мен, както съм си поставил пистолета на масата, и които са се сдушили с ченгетата да ги закрилят.

— Измъкна ли нещо от тях?

— Казаха, че са завели брат ми в някакъв среднощен клуб, а после го оставили, като станало ясно, че не могат да го напият така, че хубавичко да го пребъркат.

— Вярваш ли им?

— Не мисля, че високият ме лъжеше. И не смятам, че те са пребили брат ми.

— Защо?

— Не мисля, че щяха да се отърват без никакво нараняване. Може и да са ударили Джордж изотзад и да са го бъхтили, докато е бил в безсъзнание, но просто не са от такова тесто. А и ако бяха направили това на брат ми, никога нямаше да се изправят лице в лице с мен. Когато ме видяха, не се опитаха да избягат.

Зитър сви рамене.

— Звучи правдоподобно. Не знаеха, че съм им завардил пътя към вратата. И сега какво?

— Засега тия двамата са ми твърде далече. Единственото, което научих, е, че трябва да намеря среднощния клуб, в който са го завели. Знаеш ли някой такъв клуб в квартала?

— Не. Всъщност не.

— Може би по-точно — „не“ или „всъщност не“?

— Известни ми бяха някои такива местенца преди години, но съм сигурен, че вече са затворили врати. Знаеш, че не мога просто ей така да вляза в едно от тези места, а още по-малко да задавам въпроси.

— Можеш ли да разучиш къде се намират някои от тях?

— Вероятно. Но не тази вечер. Трябва да звънна на някои мои познати.

— Има ли полицейски отдел, който да се занимава с тези заведения?

Зитър зави по „Ню Йорк авеню“ и подкара към номер 65, за да излезе на магистралата.

— Имаше пет или шест следователи, които трябваше наред с други неща да проверяват кварталите за нелегални заведения. Работеха прикрепени към екип на централното градско полицейско управление. По-късно, след пожара в един незаконен клуб, при който загинаха много хора, в работата се включиха жилищните инспектори, пожарникарите и редовите полицаи. Но доколкото си спомням, полицаите първи правят претърсванията. Ако открият нещо, звънят на жилищните инспектори и на следователите в пожарната служба. Не знам кой ръководи този екип в Манхатън. Предполагам, че мога да открия.

— От тези заведения дават ли подкупи на следователите, за да могат да продължат дейността си?

— Не знам. Мисля, че повечето от тях просто постоянно сменят местонахождението си. Ако трябва да подкупват някого, това няма да са само следователите, а някой инспектор или заместник-инспектор. По-висшестоящият ще се погрижи редовите да не припарват до някои определени места.

— Спри за момент, Сам.

— Какво ще правиш?

— Ще почна да изравям тези клубове.

— Слушай, приятел, онези две ченгета няма да те оставят да се измъкнеш след онова, което надроби в бара. На твое място не бих се мотал по улиците.

— Хайде, Сам, спри и ме остави да сляза.

Зитър спря колата в една отбивка и се обърна към Девлин.

— Къде ще търсиш? Само в Манхатън сигурно са пет-шест. Има още в Харлем. И кой знае колко в Бруклин.

— Не, трябва да е бил някой клуб в Манхатън. Брат ми не би тръгнал да се вози някъде надалеч с ония двамата, независимо колко приятно си е прекарвал.

— По дяволите, биха могли да се сврат в някой редовен бар. Много заведения спускат кепенците и продължават да сервират алкохол на постоянни клиенти. Онези двамата сигурно познават поне десетина бармани, които биха ги оставили да пият след часа за затваряне.

— Не. Казаха, че е било среднощен клуб. Барманът предположи същото.

— Той сигурно яката е загазил.

— Ъхъ. Надявам се приятелчетата му да му откъснат главата.

— И така, ти си решен довечера да опиташ да намериш някой от тези клубове? — попита Зитър.

— Да. Можеш да смяташ работния си ден за приключен. А утре сутрин почни да проверяваш за тия клубове.

Зитър си погледна часовника. Беше стар и износен. Показваше 23:40.

— Едва ли ще открия нещо тази вечер. Ще започна утре сутринта. Гледай да не те убият.

— Благодаря за грижата.

— Пак заповядай.

Девлин излезе от колата и тръшна вратата. Зитър се приведе през предната седалка до шофьора и подвикна през прозореца от страната на пътника:

— Може би онова ченге е просто приятел на двете момчета. И той беше ирландец.

Девлин се наведе към прозореца и каза:

— Никое ченге не довтасва толкова бързо, ако е просто приятел. На онзи му плащаха. Ще ти се обадя сутринта.