Джон Кларксън
Лично правосъдие (11)

11.

Беше близо шест сутринта, когато Девлин най-после реши, че няма какво повече да измъкне от бармана. Беше смъртно уморен. По-предишната вечер не беше спал много. А изминалата нощ му бе донесла само един час сън.

Барманът беше стигнал до етапа на умоляването.

— Моля ви, господине. Нямах намерение да се случи нещо лошо на брат ви. Приятелите ми никога никого не нараняват. Никога. Нежно мошеничество, такава им е играта. Пуснете ме и ще ви помагам в търсенето.

Девлин искаше да го докара точно до това състояние. Сега трябваше да подпечата договора.

— Знам, че ще го направиш, Брайън.

Изправи се и застана зад стола. Разряза скоча, с който беше овързал китките на Макгинти. Отстъпи назад, когато изтерзаните ръце на бармана се отпуснаха надолу, заобиколи стола и отново застана пред него.

— Сега си развържи краката — каза Девлин.

Макгинти тръсна ръце, за да възобнови кръвообращението и успя да издърпа скоча от глезените си. Остана седнал.

— Стани.

Барманът бавно се изправи. Девлин посочи една врата.

— Там има походно легло. Разгъни го и поспи, ако искаш.

— Човече, ужасно ми се пикае.

— Там има и една кана с дръжка. Използвай я. Гледай нищо да не капне на пода.

Девлин се загледа как Брайън ровичка в един малък килер зад тях. Издърпа походното легло и намери съда за уриниране. Барманът влезе в килерчето и се облекчи. Внимаваше нищо да не капне на пода.

Ако у него бяха останали някакви съпротивителни сили, Девлин знаеше, че сега беше моментът, в който щеше да избухне. Един ядосан мъж с кана урина в ръка може да направи доста поразии. Но Макгинти внимателно постави съда на пода, до стената. Без да пророни дума, той разгъна походното легло и се изпъна на него.

— Поспи сега. Ще се върна и ще обсъдим какво ще правим — тихо каза Девлин.

— Да, сър.

Барманът затвори очи. Девлин събра всичко от масата и го напъха в дипломатическото куфарче. Затвори куфарчето и излезе от стаята. Вратата автоматично се заключи зад гърба му.

Следващия половин час Девлин прекара под горещия душ, като се опитваше да отмие усилията и напрежението, което му беше коствало тероризирането на един дребен мошеник до степен на пълно покорство. Прехвърли в съзнанието си плановете, които бе нахвърлял за по-нататъшните си действия.

Нагласи будилника за 10:00 сутринта. Четири часа сън трябваше да му стигнат.

Зитър му позвъни в 9:45. Звукът от телефона подейства на Девлин като кофа студена вода. Още преди да вдигне слушалката, знаеше, че е Зитър.

— Тук Девлин — измърмори той в телефона.

— Намерих го.

— Къде?

— В една болница в Ийст Сайд.

— До парка ли?

— Ъхъ. Последното място, където биха откарали ранен човек без документи за самоличност. Не знам как по дяволите са го настанили там. Може да е била някоя частна линейка. Не е възможно да са били хората от „Бърза помощ“. Те със сигурност биха го откарали в някоя градска болница.

Зитър не можеше да се спре. Беше превъзбуден от успешното издирване.

— Сам, кажи ми какво се е случило? Как е той?

— Никой не знае какво е станало. Лекарите могат да ти обяснят по-добре от мен в какво състояние се намира.

— Ти ми кажи.

— Добре. Господи, не ме бива по тази част, така че просто слушай. Положението е лошо. В интензивното е. Накарах една сестра да ми покаже картона му. — Зитър млъкна за миг, за да прегледа бележките си. — Бил е приет в 8:11 вчера сутринта. Без документи за самоличност. Намерил го някакъв таксиметров шофьор край кръговото движение при „Батъри Парк“. Предполагам, че се е обадил на диспечера си, който пък от своя страна е повикал линейка. В спешното отделение са отбелязали, че е бил в безсъзнание от черепна травма. Има още много натъртвания и наранявания. Три счупени ребра. Подути тестикули. Строшена ръка. Някой хубавичко си е посвирил на него. Изпратили са го в хирургията. Невролозите са направили някаква операция, за да намалят натиска от черепната травма. Хвърлих поглед на бележките на хирурга, но не мога да разчета шибаните му писания. Най-отдолу пише, че брат ти е в кома. Видях го през прозорците на стаята му в интензивното. Близо е до помещението на сестрите. Вътре пускат само членове на семейството. Всичко, което успях да видя, е, че е добре бинтован и от него излизат много тръбички.

— Сигурен ли си, че е той?

— Да, той е. Отидох до стаята, където се държат вещите на пациентите, и помолих служителя да ми покаже инвентара. Нямаше портфейл, пари и ключове, но дрехите бяха същите, както ми описа. Същите обувки. Пръстен на гимназията. Венчална халка. А и описанието на външността му съвпада. Трябва да е той. Съжалявам, Джак.

Девлин приседна на ръба на леглото.

— Добре, Сам. Ти свърши това, което се очакваше от теб. Аз ще се осведомя за онова, което ми трябва да знам. Ще поддържам връзка. Благодаря.

— Виж, Девлин. Няма да оставя този случай, докато имаш нужда от нещо, което мога да свърша. Тая работа смърди. Не знам кой е подредил брат ти така, но ще ти помогна да го откриеш, каквото и да ми струва това. Дръж ме в течение, чуваш ли?

— Да. Добре. Благодаря. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя.

Девлин се изправи. Стисна зъби, за да сдържи яростта си. Независимо от това колко жестокост и безсмислено насилие бе видял в живота си, то винаги събуждаше гнева му. Така и не можа да ги възприеме. А сега те бяха докоснали и безмилостно наранили собствения му брат. Много пъти бе изживявал същата заслепяваща ярост, така че и този път успя да се сдържи и да не избухне. Отдавна се бе научил, че най-добрият начин, по който можеше да я използва, беше като гориво за решителността си. Този път всичко, което можеше да направи, бе да сдържи яростта си, да напрегне мозъка си и да определи реда на следващите си действия.

Кафе, душ, Мерилин, барманът, болницата.

Болницата изглеждаше като място забравено от бога, малка болница, пренебрегната от един град, в който нуждата от медицински грижи бе нараснала до такава степен, че се изплъзваше от контрол.

Когато Девлин влезе в интензивното, видя седем легла. На пет от тях лежаха болни от СПИН в последен стадий — млади, 20–30 годишни мъже. Едно легло бе заето от някакъв италианец, който изглежда изживяваше последните мигове от осемдесет години пушене. А на леглото в ъгъла беше Джордж.

Девлин бързо се приближи към него. Онова, което видя, беше подобие на лицето на брат му. Очите бяха затворени и подути. Под тях и в горната част на носа се виждаха грозни тъмновиолетови подкожни кръвоизливи. Носът беше толкова зле счупен, че и двете ноздри бяха подути и не пропускаха въздух. Към устата на Джордж беше прикрепена респираторна тръба. Две грозни дълги лепенки обхващаха устата и тила му, за да я придържат. Тя разтегляше устата на Джордж до странна гримаса. Джордж се бореше да диша сам, но всяко вдишване беше усилвано от механичната сила на респиратора, което правеше гледката още по-гротескна. Лявата ръка на Джордж лежеше над чаршафите. Беше подута и възпалена от убождания на игли IV-и размер. Беше в безсъзнание.

Приближи до горната част на леглото. Мониторите и дихателната апаратура сякаш му се подиграваха с безспирното повторение на кратките, обвинителни електронни звуци, които издаваха.

Девлин постави ръка на рамото на брат си и каза:

— Съжалявам, Джордж. Съжалявам.