Джон Кларксън
Лично правосъдие (17)

17.

Когато Девлин излезе от ресторанта на гърка, беше 01:15 ч. Прекалено рано, за да започне търсенето из среднощните клубове и прекалено късно, за да се опита да поспи преди това.

Беше на Кълъмбъс и Осемдесет и първа улица. Нощта изведнъж му се стори малко по-свежа и по-студена. Бе изтекло достатъчно време и бетонът се беше освободил от част от дневната жега. Девлин се насочи към центъра на града. Трябваше да се разходи. Да раздвижи схванатите си мускули и да проясни главата си.

Въпреки че беше късно, по улиците имаше много хора. Размина се с мъж на петдесетина години, който разхождаше малък пудел. Срещу него се зададоха трима двайсетинагодишни младежи. Бяха облечени небрежно — джинси, къси панталонки, поло, тениски. Единият носеше на главата си военно кепе с килната надясно козирка. Другият държеше отворена бутилка бира. Високите им гласове сепнаха Девлин.

Той продължи да върви и ускори крачка, за да раздвижи мускулите си. Остави мислите си да се зареят назад към последните три дни. Беше погребал баща си и едва не загуби брат си. И всичко се бе случило ужасно бързо. В продължение на години почти не беше поддържал контакт със семейството си, после изведнъж се беше върнал при него. Ако загубеше брат си, всичко щеше да свърши. Мерилин и децата вече нямаше да имат никаква връзка с него. И вече знаеше, че брат му никога няма да е същият. Можеше да остане осакатен за цял живот. Най-малкото щяха да му останат белези и рани. И Джордж в някаква степен щеше да мрази брат си затова, че онази нощ го е оставил сам.

Девлин спря при един уличен телефон и вдигна слушалката, за да набере номера на интензивното отделение в болницата „Грамърси“, но вместо обичайния сигнал чу механично прещракване.

Той върна слушалката на мястото й и се огледа за друг телефон. Видя три на стената на следващата сграда. Внезапно срещу него излезе чернокож мъж в окъсани кафяви панталони, бос, с мръсна тениска и протегна картонена чашка за кафе.

Девлин все още държеше в ръка монетата от двайсет и пет цента, която беше извадил за телефона, и я пусна в смачканата чаша. Тя не се удари в други монети.

Не можеш да се разхождаш по нюйоркските улици и да не те спрат, за да ти искат пари. Някои от просяците бяха наркомани, други пияници, трети просто бяха бездомни и отчаяни. Нещо фатално се беше объркало, помисли си Девлин, но като че ли всички просто се примиряваха. Как ли бе станало? Възможно ли беше чак толкова много хора да грабят пари, вещи и имоти за себе си, а хиляди други да се окажат на улицата, за да им направят път? Толкова силна ли бе алчността? Наистина ли хората смятаха, че това ще остане безнаказано?

И после си помисли, че някой е решил, че безнаказано може да пребие брат му почти до смърт.

Той стигна до трите телефона. Първият даваше свободно, но в отвора за монетата беше натикана пластинка. Вторият работеше и Девлин най-после успя да набере номера. Разбитите телефони, бездомниците и мислите за жестокостта бяха достатъчни, за да разбудят отново гнева му. Не можеше да се овладее. Гневът просто не искаше да го остави на мира.

Свърза се с дежурната сестра в интензивното отделение и по гласа й се опита да си представи как изглежда. Старшата сестра, с която бе разговарял при първото си посещение, беше дребна, руса и прегърбена. Тогава не разбра дали е прегърбена, защото не харесва фигурата си, или от умората, или просто защото бремето на фаталните болести я е износвало ден след ден.

Сестрата го остави да чака около минута. Когато се върна на телефона, тя каза:

— Състоянието на господин Девлин е стабилно. Днес следобед реакциите му изглеждаха по-активни. Има слаба треска. Възможно е да е от операцията или от интравенозното вливане. В момента го подлагаме на лечение с антибиотик. Дробовете му са чисти. Мозъчният оток продължава да спада.

— Още ли е на изкуствено дишане?

— Да, но мисля, че утре докторът ще започне да го отбива.

— Какво означава това?

— Че постепенно ще отслабва действието на апарата и накрая, когато вече диша сам, съвсем ще го изключи.

Интонацията и скоростта, с която говореше, подсказаха на Девлин, че жената няма никакво желание да отговаря на повече въпроси.

— Само още нещо.

Последва лаконично:

— Да?

— Когато го изключат от респиратора, ще извадят ли онази тръба от устата му?

— Не. Поне за известно време. Трябва да е интубиран, докато се уверим, че вече не се нуждае от обдишване. Освен това, ако дробовете му се претоварят, така ще му е по-лесно да диша.

— Благодаря ви.

— Дочуване.

Изглежда за нея беше важно да затвори първа.

Девлин си помисли дали да не телефонира на Мерилин, но знаеше, че е прекалено късно. После реши да позвъни в офиса на „Пасифик Рим“ в Лос Анджелис и да свърши с тази работа. Набра кода и номера, а когато чу сигнала, набра и номера на кредитната си карта.

Знаеше, че от централата ще му отговорят веднага, тъй като в Ел Ей минаваше единайсет.

— „Пасифик Рим“ — разнесе се женски глас.

— Обажда се Джак Девлин. Имам съобщение за господин Чоу.

— Да.

— Предайте му, че съм се забавил в Ню Йорк. Брат ми пострада и е в болница. Ще използвам служебния апартамент още известно време. Утре отново ще телефонирам.

— Ще му предадем съобщението.

Девлин благодари, затвори слушалката и продължи да се разхожда с ускорена крачка.

През деня щеше да събира информация за среднощните клубове — щеше да използва Зитър, Дейвид Фридман, а може би дори и „Пасифик Рим“. Засега щеше да провери данните, дадени му от Питър Папас.

Тогава се сети. Той спря и рязко пъхна ръка под лявата си мишница. Трябваше да се избави от оръжието си. В тези клубове щяха да го претърсват. Нямаше начин да проникне вътре с 45-милиметровия си пистолет.

Можеше да вземе такси и да се върне в апартамента на „Пасифик Рим“ в Сохо, за да остави пистолета, да вземе душ, да се преоблече и да хапне нещо. Но вместо това спря до друг телефон, набра „Справки“ и получи номера на Д. Оустън на Шейсет и трета улица.

Набра номера и изчака три поредни позвънявания. Запита се как ли щеше да й се отрази телефонен звън по това време.

Нямаше „ало“. Тя попита:

— Кой е?

— Извинявай, Дарил. Аз съм, Джак. Трябва да дойда при теб.

Последва кратко мълчание.

— Защо?

— Трябва да оставя накъде пистолета си.

— Какво? Опитваш се да си правиш майтап в два през нощта?

— Слушай, искам да те видя. Имам нужда да поостана някъде за малко. Отговори ми с „да“ или с „не“.

Пауза.

— Да. Портиерът си тръгва в полунощ. Звънни ми от входа. — Девлин чу затварянето на телефона.

Остави слушалката и спря такси. За миг се замисли дали да не потича през парка, за да проясни мислите си и да разсее донякъде гнева си. Но не искаше да се поти. Нямаше с какво да се преоблече.

Когато пристигна при блока на Дарил, откри звънеца й на таблото пред входа и натисна веднъж бутона. Тя автоматично му отключи вратата отгоре.

Когато излезе от асансьора, видя, че е застанала на прага и го чака. Носеше бял къс копринен халат, напомнящ на кимоно, с щамповани бледорозови люляци. А може би бяха рисувани на ръка.

Беше боса. Дългите й крака изглеждаха гладки и подканващи.

Косата й падаше свободно и изражението на лицето й можеше да означава, че е бясна. Девлин не знаеше дали когато се приближеше до нея, щеше да му се усмихне.

Тръгна направо, за да види какъв ще е резултатът. Реши, че ако се наложи, може да се върне долу и да вземе същото такси до центъра.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Да.

Дарил постави длан на гърдите му и каза:

— Не си дошъл тук, за да се чукаме набързо, нали? Защото ако е така, можеш веднага да си тръгнеш.

— Не. Не съм. Исках да те видя. И се нуждая от още една услуга.

Тя спусна ръката си и Девлин разбра, че досега му е пречила да влезе вътре. Дарил се обърна и той я последва в апартамента. Изотзад видя, че под копринения халат не носи нищо и въпреки всичко, го изпълни непреодолимо желание да се люби с нея.

Дарил влезе в кухнята.

— Искаш ли кафе?

— Да.

Девлин не искаше да я гледа как прави кафето, затова влезе в банята.

Той изпразни мехура си, изми си лицето и се избърса с чиста хавлиена кърпа. Изстиска малко паста за зъби върху пръста си, пъхна го в устата си и после я напълни с вода. Силно се изжабурка и я изплю. Отново се избърса и отиде в кухнята.

Чашите с нескафе бяха на масата. Водата беше готова и Дарил ги напълни.

Двамата седнаха на малката маса и известно време отпиваха от кафето. После Дарил каза:

— Разкажи ми.

— Открих брат ми.

Очите й се разшириха.

— Къде?

— В болницата. Някой го е пребил до смърт. В кома е.

— О, господи, ще се оправи ли?

— Ще разбера след няколко дни. Докторът каза, че е възможно да не е получил трайни увреждания, но в момента изглежда ужасно. Трябвало е да го оперират, за да се справят с мозъчния му оток.

— Боже господи. Какво е станало?

— Никой не знае. Но имам намерение да разбера.

— Как?

— Ще проследя какво се е случило с него, като започна от онзи бар, в който го оставих.

— Господи, чувствам се ужасно. Ние изчезнахме и оставихме брат ти сам.

— Вината не е твоя. Аз съм виновен.

— Глупости. И аз съм виновна. Чувствам се отговорна. Стоях си в онзи бар с изкусително изражение на тъпото си лице.

— Не си знаела какво ще стане.

— Защо не оставиш случая на ченгетата? Искам да кажа, защо се излагаш на опасност?

— Наистина ли смяташ, че ченгетата ще направят нещо?

Дарил го погледна над ръба на чашата си.

— А ти можеш ли?

Девлин се наведе към нея.

— Предполагам, че ще разбера, нали?

— Да не си луд?

— Защо? Защото искам да направя нещо ли? Безумното е, че ако аз не го направя, няма да го направи никой друг.

— Не вярвам.

— Не вярваш ли? Ще ти кажа аз пък в какво не вярвам. Не вярвам, че ченгетата изобщо ще открият кой го е извършил. А ако имат късмет и открият, не вярвам, че ще намерят достатъчно доказателства, та окръжният прокурор да може да го даде под съд. И даже ченгетата да открият копелетата, даже прокурорът да има достатъчно доказателства, не вярвам, че в този град има съдия, който може да ги накара да платят цената.

— Значи ти трябва да заместиш правосъдието, така ли?

Девлин гневно повиши глас.

— Докажи ми обратното. Наистина ли си мислиш, че само защото хлапетата в училище си слагат ръка на сърцето и рецитират клетвата за вярност, тази страна може да гарантира свобода и правосъдие за всички? Ами личното правосъдие? За брат ми?

— Разбирам те, но каква полза, ако свършиш…

— Ако свърша като брат ми ли? — прекъсна я Девлин.

— Да. Отричаш ли такава възможност?

— Не. Но ще повлека със себе си много други. — Девлин се отпусна назад на стола и овладя гнева си. — Виж, не искам да си го изкарвам на теб. Няма смисъл да се караме. Просто не мога да оставя такова нещо безнаказано.

Дарил се изправи и изля кафето си в мивката.

— Това е лудост. Как успях да се забъркам и аз?

— Не си се забъркала. Не би трябвало. Аз не би трябвало да съм тук, само че просто исках да съм при някой, който…

— Какво „който“?

Предизвикателството в гласа й му попречи да отговори.

— Какво „който“? — повтори тя.

— Не зная. Може би просто някой, който не е част от цялата помия.

Дарил се обърна.

— Господи, аз дори не те познавам. — Тя поклати глава. — Как се оставих да се забъркам? Може би защото си толкова ужасно красив? Защото имаш такова страхотно тяло? Защото гаджето ми ме остави? Това е лудост. Нямам представа кой си всъщност.

Девлин се изправи и съблече лененото си сако. Докато разкопчаваше ремъците и сваляше кобура с огромния си 45-милиметров автоматичен пистолет „Каспиън“, тя видя петната от пот под мишниците му.

— Разбира се, че знаеш. Имаш очи, имаш инстинкт. Познаваш ме достатъчно, за да разбираш, че съм прав. Вече от двайсет години съм на страната на добрите. Работил съм в нюйоркската полиция, във военната полиция, в секретните служби, а сега в частна компания, управлявана от човек, който знае какво е добро и няма нищо против да се бори за него. Ето какъв съм. Човекът, с когото спа в собственото си легло, човекът, при когото дойде повторно в онзи бар, човекът, когото пусна тук в два часа през нощта. Познаваш ме и отлично разбираш, че няма бездейно да седя до брат си в онази проклета болница.

Девлин беше увил ремъка на кобура около пистолета и го остави между двама им върху кухненската маса.

— Права си да не искаш да се забъркваш. Не би трябвало да съм тук. Но исках да те видя и ти каза „да“, така че ето ме. Ако искаш да си тръгна или да си легнеш, кажи ми да се разкарам и върви да спиш.

— Добре — отвърна Дарил. — Радвам се, че дойде. Просто всичко е така отвратително странно, че не зная какво да кажа. Да, наистина ми се иска да удуша онзи, който е пребил брат ти. Но се тревожа за теб. А съвсем лесно бих полудяла заради теб. Така че ми кажи какво искаш да направя с този твой ужасен пистолет и за бога, единственото, което ти забранявам, е да ме превръщаш в още един от проблемите си. Не бих могла да го понеса. Сега ти вярвам. Направи каквото трябва.

— Добре.

— Ако от цялата тази бъркотия се получи нещо, тогава ще се питаме какво е добро и какво не.

— Благодаря ти.

— Моля.

Девлин се изправи.

— Отново благодаря. Ако не възразяваш, искам да се пооправя малко, преди да изляза.

— Разбира се.

Той взе пистолета и се приближи до шкафа над хладилника. После измъкна оръжието от кобура и извади пълнителя, върна пистолета на мястото му и обви ремъка около кобура и пълнителя. Пресегна се над хладилника и отвори шкафа. В него Дарил държеше неща, които рядко използваше — кафеварка, кутия с прибори за хранене, бродирана покривка за маса. Девлин напъха пистолета най-отзад и затвори шкафа.

— Опитай се да забравиш, че е тук.

Той се изкъпа, отново се обръсна с дамската й самобръсначка, използва хавлията й, дезодоранта й „Бан“ и четката й за коса. После с леко потръпване облече мръсните си дрехи.

Когато излезе от банята, Дарил се беше свила под одеялото си във вледенената от климатичната инсталация спалня. Той се наведе над нея. Тя протегна ръка, погали го по лицето и промълви:

— Пази се.

Девлин излезе от апартамента. Чувстваше се по-добре.