Джон Кларксън
Лично правосъдие (22)

22.

Докато Девлин се мъчеше да се освободи от Марлен, потърсиха Уекслър по телефона. Той седеше на обичайното си място в края на бара и барманът му донесе слушалката.

— Уекслър.

— Тук е Маккой.

— Да?

— Обаждам се да ти съобщя, че малкото ни посещение от по-миналата нощ може да има последици.

— Освежи ми паметта.

— Нали си спомняш, че двамата с Уилям доведохме в бара нова плячка. Едър тип, много весел, докато не откри, че от портфейла му липсват повечето пари.

— Да, сега си спомням. Джо и Еди трябваше да го изпратят навън. Ще ми се да не цапате заведението ми с дребните си игрички.

— Трябваше ни място, където да заведем един господин. Не можехме да го закараме в някой от онези твои долнопробни дупки, нали?

— Какво искаш?

— Момчетата ти свършиха работата си прекалено ентусиазирано. Очевидно бая са го изпотрошили и сега брат му се опитва да открие кой го е направил.

— Брат му ли? Кой е брат му?

— Казва се Девлин. Не успях да науча много за него, но негово превъзходителство работи по въпроса. Който и да е Девлин, той имаше смелостта да ни открие, да напъха пистолета си в лицата ни и да ни разбие носовете, преди да се избавим от него.

— За какво говориш?

— Внимателно ме изслушай и после затварям. Ще го кажа само веднъж. Джо и Еди пребиха човека, когото доведохме в твоя бар. Неговият брат се опитва да открие кой го е направил. Освен това е наел и детектив да му помага. Вече знаеше, че сме завели брат му в среднощен клуб, но не му казахме, че е бил твоят.

— Какво общо има това с мен? — прекъсна го Уекслър.

— Изслушай ме и ще ти кажа. Били повика едно от ченгетата на Кели, Донован, който ни изведе от „О’Калахън“. Онзи луд Девлин едва не стигна и до Донован. Направо е побеснял. Във всеки случай детективът, когото е наел, познава Кели от едно време. Помолил го да му помогне да открие каква е връзката на ченгето с нас. Кели предупреди Донован, Донован предупреди нас, аз пък предупреждавам теб. Ако онзи шибан Девлин се появи в бара ти, най-добре да си подготвен. Разбираш ли? Това е.

— Мили боже. И какво очакваш да направя?

— Нищо не очаквам. Просто те предупреждавам.

— Е, как изглежда той?

— Едър е. Метър и деветдесет, може и повече. Тъмнокос. Здраво копеле и адски силно, казвам ти. Има малък белег на дясната си вежда и знае да се бие. Смята се за мъжко момче.

— Чудесно. Точно това ми трябва. Още мъжкарски боклуци.

— Най-добре да не го пускаш вътре.

— Най-добре е просто да изчезнете. Дочуване.

Уекслър беше ядосан. Тъпо, грозно и излишно. Чудеше се дали Джо и Еди вече не му носеха повече неприятности, отколкото полза. Той махна на бармана.

— Обади се долу на Бърнард и му кажи да дойде за малко.

Когато едрият портиер се появи, Уекслър му даде знак да седне до него на бара.

— Да, сър?

— През идващите дни, навярно даже тази нощ, в бара може да се опита да влезе един човек. Едър е, метър и деветдесет или повече, тъмнокос, с белег, който минава през дясната му вежда.

— Да, сър.

— Не го пускай лесно, но не му отказвай.

— Добре.

— А когато го качиш на асансьора, позвъни на Джо и Еди и им кажи, че идва.

— Чак след като се качи, така ли?

— Да. Не искам да те види, че телефонираш.

— С какво име искате да го наричам, за да разберат за кого говоря?

— Наричай го господин Смит.

— Господин Смит. Чудесно. Това ли е?

— Да. На слизане прати Джо и Еди тук.

Бени си тръгна и малко по-късно двете горили се приближиха до бара с обичайните си полубезумни усмивки. Като два тъпи булдога, които искат да ги галят.

Уекслър не им каза да седнат. Изпитваше желание да ги заудря по главите с тояга, но те навярно щяха да го възприемат като израз на нежност.

— Хубаво ме чуйте.

— Да, сър — отвърнаха в хор двамата.

— Тази нощ, утре или вдругиден, Бърнард ще ви позвъни отдолу и ще ви каже, че се качва господин Смит.

— Господин Смит — повтори хорът.

— Точно така. Господин Смит. Когато ви каже това, искам да съобщите на нас със Сюзън, че идва господин Смит, после искам и двамата да отидете в кухнята и да останете там, докато не дойда да ви взема.

— А ако има някакви проблеми, пак ли да стоим там? — попита Джо.

— Оставате там, докато не дойда за вас или не пратя някого.

— Какво ще правим с онзи тип? — попита Еди.

— Ще ви кажа. Но не искам да ви вижда, когато влезе. Връщайте се на работа.

— Да, сър.

Докато се отдалечаваха към фоайето на бара, Джо се обърна към Еди и имитира Уекслър.

— „Не искам да ви вижда, когато влезе.“ Майната му.

— Да — отвърна Джо, — майната му на този педераст.

Накрая Уекслър повика Сюзън. Гледаше я как се приближава към него. Носеше семпла тясна рокля, закопчана на кръста. Навярно хиляди жени носеха такива рокли. Но на тялото на Сюзън изглеждаше така, сякаш е ушита специално, за да подчертава женската фигура. Платът отпред се разделяше на две и подчертаваше едрите й гърди. Цепката отстрани обещаваше да е достатъчно широка, че да разкрие повече от дългите й, стройни крака.

Беше шест и петнайсет сутринта и Сюзън бе пила толкова много, че вървеше с овладяно олюляване. Фактът, че започва да затлъстява, че кожата на изящното й лице съвсем леко увисва и незабележимо подпухва ден след ден, че постепенно се отпуска, някак си я правеше още по-привлекателна за Уекслър.

Изведнъж той се възбуди. Реши, че тази нощ ще я откара в апартамента й и ще я чука. Но как да я унижи още съвсем мъничко, зачуди се Уекслър. Навярно като я накара да коленичи на голия под пред него. Без килимче или хавлия под коленете й. Той си представи, че вижда квадратните следи от теракотните плочки на пода, отпечатани върху коленете й.

Сюзън се приближи и застана до него на бара.

— Седни, скъпа.

Тя се подчини, без да каже дума.

— Днес, утре или вдругиден Джо или Еди ще ти каже, че идва господин Смит. Не искам да вижда онези двамата, затова, когато дойде, ти го посрещни. Провери го с детектора за метал и го пусни в бара. Не прави нищо особено. Просто когато дойде, заеми мястото на Джо и Еди.

— Господин Смит?

— Да.

— Чудесно.

Докато се връщаше на масата си в предната част на заведението, тя почувства по гърба си тръпки. Очите му, помисли си тя. Гадните му очи. Той я караше леко да потръпва от страх. После единственото, което искаше да види, беше топлата кехлибарена течност, очакваща я в голямата, постоянно пълна чаша. Цялото й внимание се насочи към сладкия вкус на „Гран Марние“. Още докато вдигаше чашата, тя знаеше, че колкото повече пие, толкова по-малко я боли и толкова по-малко може да направи, за да го разкара от живота си.