Джон Кларксън
Лично правосъдие (23)

23.

Портиерът в лилавия анцуг отвори вратата и Девлин излезе от горещината, шума и мрака в прохладния сумрак на манхатънското утро.

Девлин изплю вкуса на джина на Марлен от устата си и си помисли как слюнката й изсъхва по члена му. Беше уморен, потен и леко пиян. А това го правеше повече от леко уязвим. Бродеше из подземен свят, с който нормалните хора нямаха нищо общо, и въпреки това знаеше, че няма да спре.

Сивото зазоряване го завари да крачи на запад към Трето авеню. Той извади листа на Зитър. Оранжевата светлина на мощните улични лампи и бавно изсветляващото небе му позволиха спокойно да го прочете. Страхуваше се, че може да заспи в таксито, ако пътува чак до центъра, затова избра клуба в Челси. До адреса пишеше: „Питай за Били“.

Слезе от таксито на Осмо авеню и Двайсет и седма улица и тръгна към мястото. Беше шест без петнайсет и движението по булеварда вече се оживяваше. Девлин можеше да види пощенските коли, подредили се на Трийсет и трета улица до централната поща. Ню Йорк се разбуждаше.

Сградата на дадения му от Зитър адрес бе пететажен блок. Каменно стълбище водеше към преддверие, осветено от флуоресцентна лампа, която караше стените да изглеждат призрачно зеленикавобели. Не светеше нито един прозорец.

Девлин отново прочете адреса. Като че ли в блока не можеше да има каквото и да е заведение, но номерът съвпадаше.

Качи се по стълбището и натисна бравата на вратата. Беше отключена. Влезе в малък вестибюл и се огледа. Отдясно имаше врати от двойно стъкло, покрити отвътре с плътни, червени завеси.

Лесно откри звънеца. Натисна го и след миг завесите иззад стъклото леко се отдръпнаха, но вратата остана затворена. Девлин отново позвъни и след десетина секунди завесите се разтвориха. Отвътре го погледна някакво лице.

То принадлежеше на дребен плешив мъж, който изглеждаше като всеки друг барман. Човекът вдигна брадичка към него и тихо го попита нещо. Девлин се наведе към процепа между двете врати и каза:

— Приятел съм на Били.

Лицето изчезна зад завесата, ключалката изщрака и вратата се отвори.

Мъжът го погледна и рече:

— Добре. Влизай. Портиерът ми никога преди не те е виждал, затова не ти отвори.

Зад дребния барман се хилеше двайсетинагодишно момче, което изглеждаше горе-долу също толкова заплашително, колкото хлапетата от рекламите за мляко. Имаше закръглени бузи и идиотска усмивка.

— Били го няма — каза барманът. — Може би се къпе или нещо подобно. Сигурно ще дойде по-късно. — После се върна на мястото си зад бара.

Девлин смяташе, че името е просто парола. Зачуди се какво ли щеше да прави, ако „Били“ наистина дойдеше. Трябваше да разпита Зитър за това заведение. И сигурно щеше да го зачеркне от списъка си. Стигаше му само един поглед, за да разбере, че е невъзможно братята Маккой да са редовни посетители тук.

Заведението представляваше просторно правоъгълно помещение с дървен бар отстрани. Беше безупречно чисто, украсено с плакати на Франк Синатра, Анги Дикинсън и Мерилин Монро. И пълно със сериозни типове. Големи мъжаги с големи шкембета, златни вериги и пръстени на кутрето. Като че ли всички се познаваха. Смееха се гръмко и се обръщаха един към друг с имена като Дебелия Тони, Лоуи и Големия Ед.

В отсрещния край на стаята имаше маса за игра на двайсет и едно. Около нея седяха петима мъже, залагаха чипове и чакаха крупието с дебели очила в тъмни рамки да ги прибере.

Девлин разбираше, че мястото му не е тук. Въпросът бе как да се измъкне, без да привлече вниманието. Навярно беше единственият тук без пистолет.

Чувстваше се така, сякаш вече го оглеждаха поне двама души и се чудеха кой ли е той. Според него след не повече от десетина минути някой щеше да започне да го разпитва защо е тук. Не искаше и да мисли за тонажа на всички бандити, които можеха да решат да го изхвърлят навън.

Той се приближи до стъклените врати. Портиерът с идиотската усмивка бързо скочи от масата си и отключи.

— Чао — каза момчето.

— Благодаря — рече Девлин.

Излезе навън преди някой да го забележи. Вече бе съвсем светло. Шокът от толкова внезапното изчезване на нощта не му помогна да се отърси от хаоса, който цареше в главата му. Хвърляше на вятъра прекалено много време и енергия и всъщност не откриваше нищо. Разбираше, че изобщо не се е приближил до отговора на въпроса какво се е случило с брат му.

В списъка на Зитър оставаше още един бар. Преди да се откаже, щеше да провери и него.

Той спря такси на Седмо авеню.

— Карай към центъра, става ли? — каза Девлин.

— Накъде точно?

Девлин извади списъка и потърси адреса на „Звездна светлина“.

— На Бродуей четиристотин и шейсет.

— Готово.

Шофьорът го закара за седем минути. Девлин слезе от колата. Копнееше за душ, устата му бе пресъхнала от алкохол. Спеше му се.

Блокът приличаше на всяка друга делова сграда. Надникна вътре. В дъното на преддверието видя рецепция, зад която седеше огромен чернокож мъж. Девлин погледна часовника си. Наближаваше седем. Прекалено рано за начало на работния ден на портиер в бизнес сграда, но не прекалено късно, за да е отворен един среднощен бар.

Насочи се право към рецепцията. Алкохолното опиянение и раздразнението му ликвидираха каквото и да е колебание.

— На кой етаж е барът „Звездна светлина“?

Бърни се изправи и без да каже дума, излезе иззад бюрото си. Носеше тъмнокафяв костюм и бяла риза с копринена вратовръзка, която имаше много интересен мотив в кафяво, сиво и черно.

Беше достатъчно едър и арогантен, за да гледа Девлин отгоре и в същото време някак си да вири брадичка във въздуха. С това негърът му съобщаваше, че е груб и че още не му е показал всичко.

В продължение на няколко секунди портиерът го гледаше. Девлин чакаше.

— В тази сграда няма никакви барове — най-после рече чернокожият.

— Ами, разбира се, че има — тихо отвърна Девлин. — Мои приятели са идвали тук и горещо ми го препоръчаха. Зная, че не пускаш вътре всеки, но искам да видя този бар, ако е възможно.

— За к’ви приятели приказваш?

— За двама познати бармани от Уест сайд.

Бърни продължи да го гледа още известно време и рече:

— Това е частен клуб.

— Сигурен съм, че си струва членския внос.

— Той е петдесет долара.

Девлин извади стодоларова банкнота и я подаде на портиера, който каза:

— Нямам да ти върна.

— Задръж рестото — усмихна се Девлин.

— Благодаря. — Бърни бръкна в джоба на сакото си и извади бизнес карта. Върху червен фон с бели букви пишеше „ЗВЕЗДНА СВЕТЛИНА“. — Ето ти членската карта. Ако ме няма, с нея ще те пускат вътре.

— Благодаря. А ако си тук, ще ме запомниш ли?

— Помня лица.

— Това е хубаво. Много е удобно.

— Отвори си сакото, приятел.

Девлин разтвори сакото си — знаеше, че бойната палка е във външния джоб на гърдите. Бърни бързо го отупа отгоре до долу и каза:

— Последвай ме.

Той отведе Девлин до асансьора. Девлин изчака Бърни да се наведе и да отключи бутона за шестия етаж, да го натисне и после отново да го заключи.

— На шестия етаж — каза му портиерът. — Почукай веднъж на вратата и чакай.

Девлин влезе в асансьора.

Когато вратата се затвори, Бърни вдигна телефона зад подиума си и позвъни горе. Отговори му Джо и той рече:

— Господин Смит се качва. Не забравяй да съобщиш на господин Уекслър.

Джо и Еди незабавно се насочиха към края на бара, като мимоходом казаха на Сюзън да заеме мястото им отвън. Те докладваха на Уекслър и се скриха в кухнята. Когато Девлин се появи, Сюзън гледаше през шпионката. Тя бързо отвори вратата, за да може да го разгледа по-добре.

Беше едър, но не и дебел. Начинът, по който висяха дрехите му, й подсказваше, че е мускулест. Носеше скъпо облекло: коприна, фин памук, чудесни обувки. Лицето му също й хареса. Красив, но обрулен от времето и малко поочукан. Имаше сънливия вид на уморен пияница, което също й допадна.

Девлин наведе глава, усмихна се и я попита:

— Мога ли да вляза?

Сюзън си помисли, че маниерите му са много очарователни. Насили се да престане да го оглежда и отвърна:

— Да. Разбира се.

Тя държеше малък детектор за метал и това я караше да се чувства глупаво, но си свърши работата. Внимателно прокара апарата по цялото му тяло. Когато понечи да се наведе към краката му, алкохолът я накара да се хване за рамото му, за да не падне. Почувства се така, сякаш се е подпряла на яко дърво.

Девлин сподави желанието да я подхване. Изглеждаше прекалено красива и елегантна. Остана неподвижен, наслаждавайки се на тялото, което му се бе доверило. Съсредоточи се върху усещането от допира на дланта й върху рамото му. Докато го проверяваше с детектора, Девлин огледа пълното й сочно тяло и гърдите й, опънали леката лятна рокля.

— Обикновено с тази работа се занимава някой неприятен портиер, а не красива жена — каза той.

— Ами — отвърна Сюзън, докато бавно прокарваше палката на детектора нагоре между краката му, — ако искате, бих могла да ви намеря някой неприятен портиер.

— Не, благодаря.

Тя си представи как леко притиска апарата към чатала му. После се изправи и се овладя. Знаеше, че Уекслър спокойно можеше да стои зад нея и да я гледа. После прочисти гърлото си.

— Маса ли ще желаете, или предпочитате просто да седнете на бара?

— Маса, моля. — Изведнъж усети, че е гладен. — Сервирате ли храна?

— Само ордьоври, но са много добри. — Сюзън се обърна и го поведе в бара. — Елате с мен.

Девлин я последва през предното помещение. Минаха покрай игралните маси и влязоха в централната зала. Барът беше полупълен. Навсякъде имаше много движение. На масите за табла някой трябва да бе спечелил победна точка, защото се разнесоха викове и ръкопляскания. Усещаше се атмосферата на потайност и изоставеност, характерна и за другите среднощни барове, но този тук не беше за алкохолици, чернокожи хипита, пънкари или мафиоти. Този тук бе за хора с пари. Имаше много повече плюш и беше много по-комфортен от другите клубове, които бе обиколил. И красавица като Сюзън изглеждаше точно на мястото си.

Тя настани Девлин на масата му и каза:

— Ще пратя келнера да вземе поръчката ви. Какво да ви донеса за пиене?

— Шампанско. Много студено, ако е възможно.

— Разбира се.

Девлин се загледа в нея отзад. Уекслър я наблюдаваше отпред. Седеше на обичайното си място в края на бара. И двамата се наслаждаваха на съответната гледка, но погледът на Уекслър бързо се отмести към Девлин, а след няколко мига Девлин усети очите на Уекслър.

В момента, в който погледите им се срещнаха, Девлин разбра три неща: че мъжът, който го наблюдава, управлява заведението, че го е очаквал и че е подъл като плъх.

Той бързо прехвърли възможностите. За разлика от другите барове, в които бе ходил, тук Джордж би влязъл, без да се колебае. Дали ирландците се бяха сетили, че ще провери среднощните клубове? Да. Дали биха могли да предупредят човека, който седеше на бара? Да.

Уекслър се отказа от състезанието по гледане и се върна към отворения пред него бележник. Сюзън стоеше на бара и чакаше шампанското на Девлин. Барманът постави върху поднос бутилка „Мъм“ с чаша. Сюзън докосна шишето, за да се увери, че е студено, после се обърна и се насочи към масата на Девлин.

— Бих искал да ми кажете нещо за този бар — рече й той, докато тя отваряше малката бутилка.

— Какво искате да научите?

Той погледна пенливата течност в чашата и отвърна:

— Къде са портиерите?

Сюзън престана да пълни чашата и остави бутилката до нея. От въпроса му под лъжичката я полазиха ледени тръпки. Тя погледна към тайнствения „господин Смит“. Той определено не бе приятел на Уекслър. В продължение на няколко секунди тя не му отговори.

Може би се дължеше на алкохола, който бе пила цяла нощ, може би на страха и омразата й към Уекслър, може би просто на начина, по който я гледаше Девлин. А може би всички тези неща възпламениха бунтовната й природа. Тя взе решение, което знаеше, че завинаги ще промени нещата по един или друг начин.

— Крият се в кухнята — отвърна тя.

— И защо?

— Собственикът не иска да ги видите.

— Откъде знае за мен.

— Нямам представа.

Девлин виждаше, че нервите й са опънати до скъсване. Не искаше да я насилва да говори пред чужди очи.

— Благодаря ви. Струва ми се, че би трябвало да си поговорим повече.

И тогава Сюзън направи решителната стъпка.

— Не тук. Позвънете ми. В шест часа. 555–1428.

— Ясно. Между другото, как се казвате?

— Сюзън.

Тя се обърна и се отдалечи от него колкото можеше по-бързо, без да изглежда ужасена, както внезапно се почувства. Знаеше, че Уекслър я наблюдава и искаше да отвърне на погледа му, но се страхуваше, че лицето й ще я издаде. Остави подноса върху бара и се насочи право към масата си до входа. Седна на мястото си и отпи голяма глътка „Гран Марние“. „Мили боже — помисли си тя, — какво, по дяволите, направих току-що?“