Джон Кларксън
Лично правосъдие (28)

28.

Веднага щом Дарил се съгласи да отиде на срещата, Девлин вдигна слушалката и започна да урежда необходимите приготовления.

После трябваше да се погрижи за повредените си дрехи. Трябваха му нови панталони и сако. От сега нататък нямаше да ходи никъде без изработения си по специална поръчка „Каспиън“.

— Кой е най-близкия универсален магазин, „Блумингдейл“ ли? — попита я той.

— Да, но аз не мога да го понасям.

— Не е нужно да влизаш. Просто ме почакай навън.

— И какво да правя?

Девлин й подаде кобура с 45-милиметровия си пистолет.

— Подръж това, докато се върна.

— Какво да го правя? Господи, та той тежи цял тон.

— Прибери го в пазарска чанта.

Дарил намери малка чанта от „Грейсиз маркет“ и двамата излязоха. Тръгнаха по Трето авеню. С късите си, изпомачкани панталони той приличаше на скитник.

Девлин я остави да го чака пред „Блумингдейл“ и двайсет минути по-късно излезе от магазина с жълто-кафяви спортни панталони и неподплатено леко памучно спортно сако.

Дарил го погледна и каза:

— Ти си един от онези хора, на които всичко им стои добре.

— Стига да е достатъчно дълго.

— Подгънати ли са вече панталоните ти?

— Нямаше нужда. Бяха ми точно.

— А сега какво?

Девлин леко я хвана за лакътя и я поведе по обратния път.

— Ще ти обясня в движение.

И той подробно й разказа плана си. Приближиха се до седан, паркиран успоредно на друг автомобил на Шейсет и първа улица и Трето авеню. На страничния прозорец имаше малък знак с надпис „Господин Д“.

Девлин спря и каза:

— Тук ще се разделим. Дай ми пазарската чанта.

Дарил му я подаде.

— Ще те следвам с тази кола. Не се тревожи, няма да ти се случи нищо.

— Кажи ми пак как изглежда онази жена.

— Горе-долу сте еднакви на ръст, има тъмна коса и се казва Сюзън.

— Хубава ли е фигурата й?

— Да.

— Привлекателна?

— Да.

— Сигурен ли си, че не искаш ти да се срещнеш с нея?

— Сигурен съм. Повтори й каквото ти казах и се помъчи да я накараш да дойде в „Мариот“. Ще се видим там. Ако не дойда при вас на бара до петнайсет минути, след като пристигнете, направо се махайте от там. Не се притеснявай. Ще ви прикривам, докато излизате.

Дарил кимна и тръгна по Трето авеню. Девлин влезе в седана и попита шофьора за името му. Той се обърна и отвърна:

— Майк Трей, сър.

Беше чернокож, около двайсет и пет годишен, облечен в син блейзер, сиви панталони и вратовръзка на червени райета. Девлин остана с впечатлението, че е умно момче.

— Работил ли си някога за „Пасифик Рим“?

— Не, сър.

— Е, може да ти се стори малко необичайно. Просто прави каквото ти кажа.

— Да, сър.

Девлин си съблече сакото и закопча кобура си, без да откъсва поглед от улицата.

— Карай още няколко пресечки нататък и виж дали можеш да паркираш срещу „Мълхоланд драйв“.

— Няма проблем.

Шофьорът опитно се вмъкна сред уличното движение, пресече трите платна до отсрещната страна на булеварда и паркира до противопожарен кран.

— Добре, сега просто загаси двигателя и си почивай — каза му Девлин.

— Няма проблем.

В продължение на пет минути Девлин внимателно наблюдава улицата. Забеляза Сюзън в мига, в който приближи до ъгъла откъм западната страна на Трето авеню. Видя я да влиза в ресторанта и съсредоточено огледа улицата, за да провери дали я следят. Не откри никого.

Сюзън влезе в заведението и бързо се огледа. После се насочи към бара. Спря и огледа седналите.

Единствената жена тук бе Дарил. Тя се изправи от стола си и пристъпи към нея. Сюзън направи същото.

Беше облечена в сини панталони и бяла копринена блуза. Тъмната й коса падаше свободно. Отдалече изглеждаше много красива. Но щом се приближи, Дарил забеляза, че чертите на лицето й са изкривени от напрежение.

— Аз съм Дарил Оустън, а вие трябва да сте Сюзън — протегна ръка Дарил.

Сюзън стисна дланта й.

— Да. Моля ви, кажете ми какво става?

— Ами, ще се опитам. Защо не пийнете нещо, докато ви обясня каквото мога?

Сюзън жадуваше за първата си за деня доза алкохол и си поръча „Блъди Мери“. Преди да пристигне коктейлът й, тя попита:

— Правилно ли съм разбрала, че ми се обадихте от името на мъжа, с когото се видяхме снощи?

— Да. Той реши, че е по-добре да ви се обадя аз.

— Прав е. Мисля, че телефонът ми се подслушва.

— Очевидно знае какво да прави в такива ситуации.

— В какви ситуации?

— Ами, предполагам, че ще трябва да ви обясня всичко.

— Кой е той? А вие?

— Това ще ви обясни той. Аз съм просто негова приятелка.

— Защо не дойде лично?

— Искаше да се увери, че не ви следят.

Поръчката на Сюзън пристигна и тя отпи голяма глътка, наслаждавайки се на доматения сок и водката.

— Ще се срещнем с него на друго място — продължи Дарил.

— Не съм в настроение за игрички.

Дарил погледна към вече пресушената й чаша и отвърна:

— Не мисля, че това е игра.

— Имате ли да ми кажете нещо друго?

— Не.

— Добре тогава, няма смисъл да стоим повече тук, нали? Да вървим да се срещнем с приятеля ви.

Преди Дарил да отговори, Сюзън се изправи, остави на бара двайсетдоларова банкнота и тръгна към вратата. Точно преди да я отвори, тя се обърна към Дарил и попита:

— Между другото, как се казва приятелят ви?

Дарил се поколеба — не бе сигурна дали Девлин иска жената да научи името му, но разбираше, че Сюзън няма да приеме никакъв отказ.

— Казва се Джак Девлин.

Сюзън се замисли за миг и поклати глава.

— Името му не ми говори нищо.

„Скоро ще ти проговори“ — помисли си Дарил.

 

 

В първи полицейски участък заместник-инспектор Патрик Кели чакаше компютъра да провери името на Джак Девлин.

Беше възложил задачата на административния помощник Харолд Фелдмайер, който винаги имаше малко изненадан вид.

Фелдмайер влезе в кабинета на Кели, подаде му папката и каза:

— Този тип Девлин е бил ченге.

— Наистина ли?

— Випуск ’72 на нюйоркската полицейска академия. Не се е задържал дълго. Няма криминално досие. Всичко е тук. Компютърът откри доста данни за него във Вашингтон. Получих няколко файла от армията и от секретните служби, но съм уверен, че има още много. Нямам достъп до цялата информация без специално разрешение, а не мога да го получа преди нормалното работно време. Това тук би трябвало да е достатъчно.

— Сигурен съм, че е така, синко. Сигурен съм, че е така. Дай да видя.

— Да, сър. — Фелдмайер остави Кели да чете разпечатките.

 

 

Девлин видя, че двете жени излизат от ресторанта. Бяха страхотна двойка. Облечена в съвършено прилепнали джинси, кафяви ботуши и лек памучен пуловер, Дарил беше висока, руса, с остри черти на лицето. Сюзън бе висока колкото нея, но изглеждаше по-възрастна, по-изискана и по-чувствена. Докато дрехите на Дарил, макар и хубави, бяха обикновени, тези на Сюзън бяха хубави и скъпи. Ако Дарил беше привлекателна, Сюзън бе красавица.

— Виждаш ли онези двете? — попита шофьора Девлин.

— Още от момента, в който се появиха на улицата, човече.

— Добре. Тръгваме след тях. Те ще вземат такси, така че просто остани на няколко автомобила разстояние и ги следвай.

— Готово, шефе.

Веднага щом жените спряха такси, шофьорът бе готов да тръгне.

— Не, не още — каза Девлин.

— Не искам да ги изпусна.

— Спокойно.

Девлин искаше да се увери, че никой не ги следи. Когато таксито потегли, той не видя друга кола да се включва в движението. Изчака още няколко секунди.

— Добре, давай.

Шофьорът Майк се наведе над волана и започна съсредоточено да маневрира сред трафика.

Таксито зави на запад по Шейсет и шеста улица. Девлин знаеше, че ще минат през Сентръл парк и навярно ще поемат на запад към Бродуей, а после на юг по булеварда до хотела, който се намираше на Четирийсет и шеста улица.

После каза на шофьора:

— Виж, не си прави повече труда да ги следваш. Просто мини през парка и тръгни към центъра. Отиваме в хотел „Мариот“ на Бродуей и Четирийсет и шеста.

— Добре.

Когато спряха пред хотела, Девлин видя, че Сюзън и Дарил тъкмо влизат през въртящата се врата.

„Мариот“ беше построен необичайно. Фоайето му не се намираше на първия етаж, а на осмия. Долу бе само бюрото на пиколото, ескалаторите и асансьорите. На следващия етаж имаше театър. Над него — зали за конференции и балове. Рецепцията се намираше на осмия етаж, наред с няколко ресторанта, магазини и барове.

Девлин каза на шофьора да го чака на Четирийсет и шеста улица и влезе в хотела. Не беше видял някой да следи жените, но имаше план, който щеше да му помогне да се увери в това.

Двете жени се насочиха към асансьорите. Девлин ги видя да чакат, мина покрай тях и се затича нагоре по ескалатора, който щеше да го отведе в театъра на втория етаж. После продължи до осмия. Както очакваше, тълпата от чакащи асансьорите долу попречиха на Сюзън и Дарил да го изпреварят.

Когато влезе в бара, в който Девлин й бе казал да заведе Сюзън, Дарил разбра защо го е избрал. Секторът с масите бавно се въртеше около кръглия бар в средата.

Над бара имаше балкон, който го заобикаляше отвсякъде. Скрит в сенките, Девлин седеше там. Докато жените сядаха на бара, той успя да огледа всички посетители, които се въртяха пред очите му. Ако забележеше, че някой ги наблюдава, нямаше да отиде на срещата.

За едно завъртане, което траеше десет минути, Девлин се убеди, че никой не ги следи. Слезе по стълбището и седна на бара до Сюзън.

Тя се обърна и той протегна ръка.

— Аз съм Джак Девлин.

Сюзън го погледна и стисна дланта му. Видя натъртванията по лицето и ръцете му и рече:

— Изглежда сте се натъкнали на хората на Уекслър.

— Да.

— Изненадана съм, че още можете да ходите.

— Имах късмет.

— Така е. Е, за какво е всичко това? Разбирам, че имате някакъв проблем с Робърт Уекслър.

— Права сте. Но ако не възразявате, предпочитам да не го обсъждаме тук. Резервирал съм горе апартамент. Мисля, че там ще е по-спокойно и удобно.

— Вижте, може би това, че пратихте приятелката си и целият този въртелив начин да се срещнем наистина е бил необходим, но няма да вляза с вас в никаква хотелска стая. Ако искате да разговаряте с мен, най-добре да го направите тук.

Девлин я видя, че пресуши чашата си и махна за нова. Пиеше чиста водка с лед.

— Добре. Сега ще ви обясня — рече той.

После й разказа как оставил брат си в „О’Калахън“. Разказа й за братята Маккой, които бяха отвели Джордж в среднощен бар. Описа й Джордж и я попита дали го е виждала в „Звездна светлина“.

— Да — потвърди тя.

— Знаете ли какво се е случило с него? — попита той.

— Не съвсем. Видях го в бара няколко нощи, преди да се появите вие. Джо и Еди го придружиха навън.

— Защо?

— Струва ми се, че типовете, с които дойде, си тръгнаха и го оставиха да плаща сметката. Очевидно се е опитал да плати с кредитна карта. Ние не приемаме кредитни карти. Предполагам, че всичко това го е раздразнило и е вдигнал врява. Уекслър повика горилите и те го изведоха.

— Брат ми лежи в болница пребит почти до смърт и с толкова тежка фрактура на черепа, че е трябвало да го оперират. Да не би да се опитвате да ми кажете, че са го направили, защото не приемате кредитни карти?

За миг Сюзън не отвърна. После затвори очи и тихо каза:

— Онези двамата са зверове.

— Защо им е да го правят?

Сюзън се обърна и го погледна.

— Защо ли? Защо? Защото тъкмо това правят. Брат ви сигурно се е опитал да се съпротивлява, тъй че те са го извели някъде и са го пребили, защото им харесва да го правят и защото знаят, че могат да се измъкнат безнаказано. Ето защо.

Известно време всички мълчаха. Девлин гледаше право пред себе си с такъв ужасен вид, че Дарил се страхуваше да проговори.

Сюзън допи чашата си.

— Какво искате от мен? — най-после попита тя.

— Искам да ми помогнете.

— За какво?

— Да се погрижим Уекслър и хората му никога повече да не направят подобно нещо с когото и да било.

— И как според вас трябва да го направя?

— Първо, като ми разкажете всичко, което знаете за Уекслър.

— И каква полза?

— Ще видите.

— Вижте, господин Девлин, може да мразя Уекслър и хората му даже повече от вас, но си нямате и представа в какво се забърквате.

— Затова ми трябва вашата помощ.

— Няма да стане, даже да се опитам да ви помогна. Кой сте вие? Какво можете да им направите? Ако ви помогна, рискувам повече, отколкото можете да си представите.

— Какво рискувате?

— Работата си, апартамента си, спестяванията си, личната си безопасност. И много други неща.

— Уекслър ли ви осигурява всичко това?

— Да.

— А какво получава в замяна?

— Мен.

— Не се опитвам да ви заплашвам или да ви принуждавам, Сюзън — тихо й каза Девлин. — Моля ви, повярвайте ми. Но още сега мога да ви кажа, че това е краят на Уекслър. Когато свърша работата си, той няма да може да ви даде нито работа, нито нещо друго. Няма да може и да вземе нищо от вас. Давам ви възможност да се измъкнете, докато все още можете.

— Сериозно ли говорите? Смятате, че сте в състояние да се изправите срещу Уекслър?

— Да.

— И защо трябва да ви вярвам?

Девлин се обърна към Сюзън и спокойно попита:

— Какви възможности имате, ако не ми повярвате?

Тя отпи от студената си водка и се опита да подреди в главата си всичко, което ставаше. Погледна часовника си. Имаше малко повече от час преди Уекслър да пристигне в апартамента й. Ако не направеше нещо, щеше да остане под неговата власт.

— Какво ще получа в замяна, ако ви помогна?

— Ще се измъкнете от ръцете на човек, за когото сама признавате, че е опасен за вас, и че го мразите. Ще ви осигуря безопасно жилище. А когато всичко свърши, ще ви дам десет хиляди долара, за да започнете нов живот.

— И се предполага, че трябва да ви вярвам?

— Имате ли избор?

Сюзън разбираше, че иска да повярва на този човек, но това не означаваше, че можеше. Тя бързо поклати глава и попита:

— Какво точно искате да направя? Искам да кажа в момента.

— В момента единственото, което можете да направите, е веднага да се преместите в този хотел. Стаята е наета под име, което не е известно на Уекслър. Уверих се, че никой не ви следи. Ще сте в безопасност. Ще ви донеса каквото ви трябва от апартамента ви. А вие ще ми кажете всичко за Уекслър. Това е единственото, което искам от вас. Просто оставете всичко още сега — апартамента си, бара, всичко. Оставете го, започнете наново и ми помогнете.

— И не искате нищо друго?

— Навярно. Възможно е да се появи още нещо, което да сте в състояние да направите, но нямам представа какво може да е то. Ако стане така, ще решаваме на момента. Не е необходимо да се ангажирате с нещо повече от онова, което току-що ви казах.

— Всичко става прекалено бързо. Прекалено невероятно. Не зная в какво се забърквам.

— Това е най-доброто предложение, което можете да получите. Или оставате тук и слагате край сега, или се връщате при Уекслър. Не мога да ви кажа друго. Изборът е ваш. Помогнете ми и никога няма да съжалявате. Сега ще отида до рецепцията за ключовете от апартамента. Съжалявам, че всичко става толкова внезапно, но трябва да решите, докато се върна.

Девлин остави двете жени на бара. Дарил искаше да каже нещо, но не можеше да открие необходимите думи. Сюзън си поръча нова водка. Тя погледна към Дарил и рече:

— Може би ако пия достатъчно, няма да има значение какво правя.

— Според мен би трябвало да постъпите така, както ви казва той — отвърна Дарил.

— Защо?

— Щом познавате онзи Уекслър, значи разбирате, че някой трябва да го спре. Ако добрите хора могат да го сторят, трябва да се опитат.

— Вие това ли се опитвате?

— Предполагам, че да.

— Какво знаете за Девлин?

— Някога е бил полицай. Сега работи за частна застрахователна компания. Изглежда има много връзки. И носи под сакото си пистолет, голям колкото топ.

Сюзън се намръщи, погледна към чашата си, отпи, но не каза нищо.

Девлин се върна и остави върху плота на бара пластмасова карта за електронната ключалка на хотелска стая.

— С това се отваря апартамент на трийсет и четвъртия етаж — рече той. — Вземете го, качете се в стая 3417 и имате шанс да започнете отначало. Ако си тръгнете, ще се върнете към стария си живот.

Сюзън втренчено гледаше картата. Дарил наблюдаваше Сюзън. Девлин се извърна. Сюзън погледна часовника си. Оставаха четирийсет и пет минути до появата на Уекслър в апартамента й.

Тя погледна към картата и си помисли за звука от ключа на Уекслър. Можеше да го чуе. Мразеше този звук толкова силно, че я караше да скърца със зъби. Никога повече. Тя взе картата и без да каже дума, излезе от бара. Девлин я изчака да се отдалечи няколко крачки, после двамата с Дарил я последваха.