Джон Кларксън
Лично правосъдие (13)

13.

В таксито, което бе наел, за да го откара до апартамента, Девлин се съсредоточи върху дишането си. Отново и отново се опитваше да изчисти съзнанието си от всичко. Но постоянно го тормозеше образът на неговия пребит и подут брат, лежащ на смачкана купчина в онова легло и борещ се за всяка глътка въздух, изпомпвана от проклетия респиратор, забучен в устата му.

Единствената нишка, свързваща Девлин с хората, които почти бяха убили брат му, беше барманът, заключен в апартамента му. Искаше му се да сграбчи оня нещастник за косата, да го завлече до леглото на брат си и да натика физиономията му в лицето на Джордж, за да може да види, чуе и подуши онова, което беше направил.

Но естествено, ако направеше това, никога нямаше да открие останалите. Така че продължи с дихателните упражнения и концентрацията, за да се пребори с гнева и да действа като автомат, когато се заемеше с отмъщението. Защото Джак Девлин знаеше много добре, че нямаше да потъне безмълвно в постоянния поток от насилие, заливащ този град, който вече беше излязъл от контрол. Онова, което се бе случило с Джордж, бе станало по негова вина и той нямаше да остави нещата така.

Девлин намери бармана в окаяно състояние. Седеше на ръба на походното легло и се държеше за главата. Пръстите му бяха заровени в разбърканата му коса. Имаше нужда от едно бръснене и вонеше на урина и пот.

— Стани — каза му Девлин.

Макгинти се надигна бавно и попита:

— А сега какво?

— Точно сега имаш да правиш три неща в живота. Да се прибереш вкъщи, да отидеш тази вечер на работа и да се погрижиш приятелчетата ти да се появят в бара до десет часа.

— Ами ако не успея да ги открия?

Девлин бавно хвана бармана за гърлото. Стисна толкова, колкото Макгинти да почувства силата му.

— Не би искал само теб да държа отговорен за това, нали? Не вярвам да ти се ще да си единствената ми мишена.

— Добре. Добре. Ще ги докарам там — успя да изхрипти барманът.

Девлин отпусна хватката си. Барманът потърка гърлото си и каза:

— Само по-кротко, моля ви. Казах ви, че никога никого не сме наранявали. Това е безобидно мошеничество. Никой никога не е пострадал.

Девлин му удари едно силно кроше в слънчевия сплит. Точно там, където го беше ударил в таксито. На Макгинти му секна дъхът и той се строполи в безсъзнание. Когато дойде на себе си, беше в някакво такси с Девлин, на път за улица „Лафайет“. На площад „Купър“ Девлин каза на шофьора да спре. Обърна се към Макгинти и процеди:

— Три неща. Връщаш се вкъщи. Отиваш на работа довечера. Докарваш приятелчетата си най-късно до десет.

Девлин излезе и затръшна вратата. Макгинти се приведе напред и даде адреса си на шофьора. Гърдите го боляха. Сети се, че ще трябва да плати за таксито и провери джобовете си. Ключовете, бележникът с адресите и портфейлът му бяха налице. Извади портфейла от задния си джоб. Парите не бяха докоснати, но вместо документите си намери двата листа техни фотокопия, които Девлин преди това бе окачил на стената, а сега прилежно бе сгънал и пъхнал в портфейла му.

И представа си нямаше къде го беше откарал Девлин, нито пък кой бе той. Но със сигурност знаеше къде ще бъде Девлин в десет часа тази вечер.

 

 

Сюзън срещна за първи път Робърт Уекслър в „Регина“.

Беше около седмица след фала с кокаина, който най-накрая я бе накарал да се откаже от този навик.

Съществуваха две причини, поради които Сюзън успя да се удържи далеч от наркотика. Тя бе безмилостна реалистка по отношение на отражението на кокаина върху личността й. А и по-скоро би умряла, отколкото да позволи на наркотика да я направи неспособна да се грижи за Сиси.

По времето, когато Сюзън редовно поемаше кокаин, майка й бе получила писмо от Училището за инвалиди в Съфолк, с което уведомяваха семейството, че в следващите шест месеца се очаква да се освободи място за Сиси.

Бяха чакали за това място почти четири години. Мари и Сюзън посетиха училището. Мари плачеше почти през цялото време, но Сюзън незабавно разбра, че това беше най-доброто, на което биха могли да се надяват. Училището се поддържаше от щата Ню Йорк. Питомците живееха в стаи по двама. Училището предлагаше програми за професионална квалификация и пълно медицинско обслужване. Комплексът, който заемаше, беше чист и добре поддържан. А хората от персонала изглеждаха наистина грижовни.

След като приемеха Сиси, нейните социални осигуровки за инвалидност щяха да покрият всички разходи. Сиси щеше да получи грижа и закрила до края на живота си. Всичко, което Сюзън искаше, бе да устиска положението още шест месеца. Да не посяга повече към кокаина, да поддържа „приятелствата“ си, да може всеки месец да праща пари на Мери и Сиси.

Мъжът, който я беше завел в „Регина“ онази вечер, беше приятел на приятел. Сюзън си даваше сметка, че бе предавана от ръка на ръка в един кръг от придаващи си важност, но всъщност долнопробни мъже. Преди година не би позволила дори да я видят в компанията на такъв мъж, но за момента подобни типове бяха необходимост за нея. Те й доставяха храна, забавления, понякога дрехи, друг път пари, а и най-често тя успяваше да избегне да спи с тях.

Сюзън можеше и да няма пари, но изглеждаше богата. Имаше си своите дрехи, своето тяло и поразителното си лице, така че в оскъдната светлина на нюйоркските клубове и ресторанти тя изглеждаше съвършена.

Скоро след влизането им в „Регина“, придружителят на Сюзън я бе отвел до масата на Уекслър. Човекът искаше да се изфука с нея. Сюзън бе заинтригувана от сдържания мъж с впечатляващата външност. Гъстата прошарена коса на Уекслър беше внимателно сресана, дрехите му бяха безупречни, самият той се държеше като че всички останали бяха далеч под неговото ниво. Сякаш знаеше нещо, което на другите не им бе известно. Сякаш бе по-умен, по-добър, по-достоен от който и да е човек по света.

Сюзън прецени отношението и маниерите на Уекслър като досадни. Но в същото време й се прииска да го накара да я желае, за да не се отнася към нея със същото презрение, което демонстрираше към останалите. Когато ги представиха един на друг, тя се държа учтиво, но след това преднамерено престана да му обръща внимание. Постара се да седи изправена и под такъв ъгъл, че Уекслър да види целия блясък на прелъстителното й тяло и класическите й черти. Тъй като бе закъсала за пари, бе отслабнала с някой и друг килограм и без съмнение беше в превъзходна форма.

Това беше идеалната стратегия да накара Уекслър да я пожелае. А естествено, за Уекслър желанието означаваше притежание.

Той знаеше много добре какво прави Сюзън, като се преструва, че не го забелязва. Знаеше също, че тактиката й постига целта си.

След около петнадесет минути на масата дойде трети мъж и придружителят на Сюзън отиде с него в тоалетната, за да смъркат кокаин.

— Вие не искате ли от същото? — обърна се Уекслър към Сюзън.

— На друга вълна съм.

— На каква?

— На такава, която не съдържа кокаин.

— Значи имате нужда от едно питие.

— Да, водка със сода и резен лимон.

Уекслър повика един келнер и поръча напитката.

— Откога познавате приятеля си, господин Рубинщайн?

Сюзън продължаваше да не гледа към Уекслър.

— От около три часа.

— Този мъж е глупак да ви остави сама. Защо сте излезли с него?

— Защото искам. А вие защо го обиждате?

— Защото го познавам и мисля, че заслужавате нещо по-добро.

— Нима всички не го заслужаваме?

— Не. Не всички. Но вие да, Сара. — Това беше името, която тя ползваше онази вечер.

— И предполагам, че следващото, което ще кажете, е, че това по-добро нещо сте вие самият.

— Защо да казвам онова, за което и сама сте се досетили?

Сюзън очакваше предложението, но начинът, по който беше поднесено, я изненада.

Направо, без подготвителни думи, Уекслър й каза:

— Отварям клуб. Имам нужда от асистентка. Някой, който да ми помага. Нуждая се от домакиня, която да посреща гостите. Мисля, че вие сте идеална за това.

— Аз ли съм идеална или външността ми?

— И двете. Проявявате ли интерес?

— Не.

— Защо не?

Сюзън сви рамене като че разговорът й бе досадил. Огледа се за придружителя си, но не го видя.

Уекслър й хвърли победоносна усмивка и каза:

— Май вече сте научили един много важен урок.

— И какъв е той?

— Че човек рядко губи пари, когато казва „не“.

— Така ли?

— Да. Така е. Току-що ми отказахте, така че трябва да се постарая за вас да стане изгодно да обмислите предложението ми.

— И как ще го постигнете?

— Като ви платя хиляда долара, за да дойдете и да изслушате предложението ми в по-подробен вариант. Времето ви струва пари, така че аз ще платя за него. Обадете ми се утре. Ще вечеряме заедно. Ще спечелите хиляда долара само за това, че ще изслушате предложението ми. — Уекслър й подаде визитната си картичка и стана. — Ако смятате, че си заслужава усилието, обадете ми се утре след четири часа и ще си уредим среща за вечеря. Приятна вечер.

Още преди да хвърли поглед на визитката, Сюзън си знаеше, че ще се обади на Уекслър.

Преговорите протичаха постепенно. Първата им среща беше на късна вечеря. Всичко мина доста делово.

След приключването на последната им среща, Сюзън разполагаше със заплата от 6 000 долара в брой, апартамент и работа като домакиня на клуб „Звездна светлина“.

Беше й пределно ясно, че скоро щеше да се превърне в любовница на Уекслър, макар че това щеше да му струва доста пари. Все си повтаряше, че това трябваше да продължи само няколко месеца. Най-много шест. Сиси щеше да е на сигурно място. Сюзън беше спестила достатъчно пари, за да напусне Ню Йорк и да започне някъде нов живот. Може би дори щеше да се премести в Лос Анджелис и отново да се запише в школа по актьорско майсторство. Щеше да отиде на място, където мъжете с добри доходи и къса памет нямаше да знаят името й. Каквото и да беше това име.

Чувстваше увереност, че ще може да разиграва Уекслър по своята свирка. До онази сутрин, когато видя какво прави той с хората, които имат нещастието да му се изпречат на пътя. След този случай не беше толкова сигурна.

Жертвата беше един келнер в клуба, когото Уекслър беше уволнил. Беше млад мъж, на не повече от двадесет и пет години. Изключително красив, със златисторуси къдрици. Беше леко женствен и очевидно доста нервен.

Онази сутрин клубът бе затворил в десет и половина. Последните посетители се бяха изнесли около час по-рано. Уекслър седеше на обичайното си място край бара и тихо вписваше нещо в малкия си кожен бележник. Сюзън седеше през няколко стола от него. Пиеше кафе с ром.

Келнерът се появи доста неочаквано. Сюзън дори не видя откъде беше дошъл, но остана с впечатлението, че е чакал всичко да утихне, преди да се изправи очи в очи с Уекслър. Кипеше от гняв. Беше близко до истерията и когато заговори, думите му прозвучаха високо и кресливо:

— Господин Уекслър, трябва да говоря с вас. Не разбирам защо ме уволнихте. Върша си работата. Заслужавам поне да науча причината за уволнението си.

Уекслър вдигна глава от бележника си. Със спокоен, но леден глас той каза:

— Не си вършиш работата. Нищо не заслужаваш да знаеш. Не ми викай. Уморен съм, така че се махай.

Това беше твърде много. Келнерът изгуби самообладание. Той притъпи към Уекслър и кресна:

— Не можете да се отнасяте с мен като с боклук!

Без намек за предупреждение Уекслър прехвърли химикалката в пръстите си така, че да я хване по-здраво, извърна се на стола си забоде острата й част право в лявото око на келнера.

Главата на мъжа се отметна назад. Той отстъпи няколко крачки и закрещя от болка. Отпусна се на колене и вдигна треперещите си ръце към окото си.

Тъй като Уекслър бе забил химикалката от долу нагоре, тя не бе засегнала очната ябълка, а се бе плъзнала по нея и бе влязла между нея и вътрешния ъгъл на окото, откъдето стърчеше под странен наклон. Всичко бе станало толкова бързо, че Сюзън не можеше да повярва на очите си. Трябваше й известно време, за да осъзнае какво стърчи от окото на мъжа.

Уекслър бе скочил на крака и продължаваше да говори със същия зловещ леден глас, като произнасяше ясно всяка дума. Въпреки че говореше тихо и независимо от крясъците на келнера, Сюзън можеше да чуе всичко.

— Не ми казвай, че не си боклук. Ти си боклук. Един мръсен гаден боклук и ще се отнасям с тебе като с такъв.

Писъците на келнера накараха Джо и Еди да се втурнат в главния салон. Еди се приближи изотзад и го сграбчи за раменете, а Джо застана пред него със стиснати юмруци, готов да раздава удари. Двете горили бяха оголили зъби, маниакално ухилени.

Уекслър направи крачка към мъжа, който сега пищеше и се задъхваше. Келнерът не можеше да се реши да докосне химикалката, която стърчеше от очната му кухина. Разперените му пръсти трепереха пред лицето му. Уекслър леко повиши глас, за да могат Джо и Еди да го чуят през хлипанията и крясъците:

— Накарайте го да млъкне.

Джо силно изрита келнера в стомаха. Ударът спря крясъците и дишането му. Джо сграбчи кичур от косата му и дръпна главата му силно назад, така че да не може да я наведе надолу.

Сюзън искаше да спре да гледа. Почувства, че й се повдига, но не можеше да отмести поглед. Имаше странното чувство, че келнерът трябваше да знае, че има и друг свидетел, освен Уекслър и двамата му бодигардове. Сюзън нямаше представа какво трябва да направи, нито какво още е замислил Уекслър. Докато тя се напъваше да намери начин да спре всичко това, Уекслър се подсмихна и каза:

— Искам си химикалката.

И също толкова бързо, колкото я беше забил, той хвана химикалката и я издърпа.

Мъжът издаде ужасяващо хриптене и загуби съзнание. Внезапно Сюзън усети, че ще повърне. Извърна се с гръб към бара и избълва съдържанието на стомаха си към стената. Част от повръщаното капна на бедрото й и тя усети как топлината и вонята се полепват по нея.

В стаята внезапно бе настъпила мъртвешка тишина.

— Изкарайте го оттук — заповяда Уекслър.

Джо и Еди подхванаха келнера под мишниците и го повлякоха сякаш беше някаква тежка мебел. Влачеха го към изхода с лице, обърнато надолу, но Уекслър вдигна ръка и каза:

— Спрете!

Двата колоса се обърнаха. С тон, с който се обяснява на малки деца, Уекслър каза:

— Обърнете го, за да не кърви върху килима ми.

Еди, по-едрият от двамата гиганти, погледна под отпуснатата глава и видя кръвта, която се стичаше от очната кухина. Издаде нещо като ръмжене, изтръгна другото рамо от ръцете на Джо и обърна тялото с лицето нагоре. После, сякаш се бяха сборичкали за парче месо, Еди удари Джо в гърдите и го плесна по бузата. Джо също изръмжа и се усмихна, наведе се, вдигна тялото и го завъртя на сто и осемдесет градуса, след което го тръсна отново на земята.

Уекслър ги прекъсна.

— Престанете да си играете с него и го изнесете от тук. Изхвърлете го някъде по-далече.

Еди се усмихна на Джо и викна:

— Надалече!

Джо му отвърна:

— Да, много, много надалече.

Наведоха се, всеки от тях сграбчи по една ръка и извлякоха отпуснатото тяло.

Сюзън никога повече не видя келнера. Никаква полиция не разследва станалото. Нищо не се случи. Тя не чу да е имало каквито и да било последствия.

Два месеца по-късно, по време на една от техните късни вечери, Сюзън усети, че мигът е подходящ и попита Уекслър:

— Помниш ли келнера, когото уволни?

Уекслър се ухили и вдигна глава от чинията си.

— Онзи, когото използвах за чаша за моливи?

Сюзън се почувства глупаво. Сетне попита направо:

— Какво стана с него?

— Любопитна си, а?

— Да.

— Ами, мисля, че чаровните Джо и Еди са го завлекли в Харлем и са го натикали в някаква кофа за боклук. Много им е забавно чувството за хумор на тия двамата.

— Не се ли безпокоеше, че това ще доведе до някакви последствия?

— Какви последствия?

— Ами не знам. Може би намеса на полицията. Нещо такова.

Уекслър остави вилицата си на масата и снизходително заговори:

— Е, добре, ще отделя малко време за един урок. Нека разгледаме възможностите. Първо, полицията. С две думи, имаме неговата дума срещу моята. И срещу тази на Еди, на Джо и, разбира се, твоята. Никога не сме били свидетели на това, което се случи. Така че какво ще направи полицията? Нищо. А дали е възможен някакъв личен акт на отмъщение? За това се изисква смелост и доста умение, които той няма. Какви са другите възможности? Могъщи приятели? Наемен убиец? Не, не. Няма нито необходимите познанства, нито достатъчно пари. Повярвай ми, скъпа, направил съм много по-добри мъже от него свои врагове и никога не съм загубил и секунда от съня си.

Сюзън го наблюдаваше, докато той произнасяше речта си, и видя какво голямо удоволствие му доставя.

Уекслър се вгледа в нея, за да види реакцията й и тя разбра, че трябва да бъде много внимателна. По лицето й пробяга усмивка.

— Колко е хубаво да си така самоуверен.

Уекслър я погледна в очите и заяви:

— Всеки, който е достатъчно глупав, за да се изправи срещу мен, заслужава онова, което му се случва.